Т. А. Барън
Седемте песни (38)

34
Еликсир

Бездънните очи на Дагда се обърнаха към дървесния ствол, по който блещукаха диаманти от роса. Погледът му се плъзгаше все по-високо и по-високо, към сплетените корени, които се топяха в мъглата далеч нагоре. Старецът им отдели малко повече внимание, сякаш можеше да зърне през мъглите земята оттатък. Най-сетне каза:

— А сега е време за твоята приятелка, с която ви свързват и кръв, и обич.

Той посегна към Риа със здравата си ръка. Сестра ми изглеждаше толкова застинала, толкова притихнала. Цветът се бе отдръпнал и от кожата, и от листната й премяна. Стомахът ми се сви от болка, защото ужасно се боях, че тялото й е твърде мъртво и изстинало, за да успее да я съживи дори най-великият сред духовете. Гюри не ми ли бе казала, че дори цялата сила на Дагда не може да съживи мъртвец?

Съвсем леко, той повдигна отпуснатата й ръка и затвори очи, сякаш се вслушваше в далечен звук. После, без да отваря очи, ми нареди:

— Може да я пуснеш, Мерлин.

Поколебах се — имах усещането, че това със сигурност ще означава, че е мъртва. Напуснеше ли ме духът й, отлетеше ли, нямаше да имам надежда да я видя отново. Колкото и да исках да чуя отново смеха й, още повече се страхувах да я пусна да отлети.

— Мерлин — отново каза Дагда. — Време е.

Накрая я пуснах. Дълбоко в себе си усетих как духът й леко се раздвижва. След това започна да се излива от мен, първо като тънка струйка вода, която набира сили и се превръща в река, способна да събори бент. Очите ми преливаха от сълзи, защото знаех, че дори Риа да оцелее в смъртната си форма, двамата никога вече няма да сме толкова близки.

Бавно, много бавно, аз издишах. Във въздуха между нас се оплетоха нишки от мъглица и скоро моите и нейните гърди бяха свързани от сияещ мост. Той се задържа по-кратко от миг, а после избледня и изчезна.

Едва тогава обърнах внимание на раната на главата й — тя започна да се затваря. Докато кожата заздравяваше, кървавите петна, вече кафяви, а не червени, започнаха да се изпаряват от къдравата коса, врата и дрехите й. Цветът на бузите й се възвърна, жизненост изпълни всяко листце и фиданка, от които бе направена премяната й.

Единият показалец на Риа трепна, вратът й се изопна. Най-сетне сиво-сините й очи се отвориха, тези на Дагда — също. Взряна в обсипаните с имел корени, тя пое треперлив дъх, обърна лице към стареца, усмихна се и заговори:

— И ти живееш на дърво, също като мен!

Смехът й се понесе наоколо като сребърен звън. Присъединих се и аз, а Дагда добави своя дълбок, силен смях към нашия. Докато се тресеше от веселие, огромното дърво също се залюля и ни поръси с капчици роса. Дори кацналият на рамото ми Беля нададе радостен зов. Сякаш цялата вселена се смееше с нас.

С озарени очи, Риа седна и обърна глава към мен.

— Мерлин, ти успя. Спаси ме!

— Не аз, Дагда те спаси.

— Не без помощта ти, млади момко. — Старецът приглади няколко сребристи косъма на челото си. — Като закриляше с такава обич както духа, така и тялото й, ти я опази от истинската смърт достатъчно дълго, за да успея да я съживя.

Той премести поглед към Риа.

— Ти също помогна.

— Така ли?

Старецът бавно кимна.

— Духът ти е толкова лъчист, Рианон, тъй ярък. Притежаваш жизнена сила, голяма колкото тази, която вложих в едно от Съкровищата на Финкайра, Огнената сфера.

Риа се изчерви, а аз си спомних оранжевото кълбо, което бях спасил от руините на Крепостта под покрова.

— Сферата лекува, нали?

— Да, лекува, но не само тялото, а и душата. В мъдри ръце Огнената сфера може да разгори отново надеждата и радостта, дори желанието за живот. — Дагда се обърна към мен. — Ти, Мерлин, знаеш повече от всеки друг колко ярко гори духът на сестра ти.

Осъзнах, че все още долавям дълбоко у себе си частица от докосването на духа й. Частица от сестра ми бе останала у мен завинаги.

— Да — продължи крехкият среброкос старец. — Едва започваш да се учиш, млади вълшебнико, но част от урока беше да прегърнеш и духа, и мъдростта на сестра си. Важна част.

— Осмата ми Песен, така да се каже.

— Да.

Погледнах към Риа.

— Аила се опита да ми го каже, но аз не исках да я разбера. Сега обаче мисля, че започва да ми става ясно.

Тя докосна амулета си.

— Това може да се нарече… инстинкт.

Беля издаде кудкудякащ звук и ми се стори, че се смее. Помахах с ръка през мъглата, издигаща се под нас.

— Инстинктът ми подсказва, че Финкайра е истинският ми дом. И все пак… друг инстинкт ми казва, че не е. Кой от тях е верният?

Старецът се усмихна тъжно.

— Учиш се. Както истинската любов често смесва радостта и тъгата, истинските инстинкти често смесват противоположни чувства. В този случай обаче мога да ти помогна. На хората не им е писано да живеят дълго във Финкайра. Колкото и добре да се чувстваш тук, трябва някой ден да се върнеш на Земята. Може да поостанеш, защото още имаш работа за вършене, но в края на краищата ще трябва да си отидеш.

Прехапах устни.

— Не може ли да ми позволиш да остана?

Дагда поклати глава със съчувствие.

— Бих могъл, но няма да го направя. Световете трябва да останат разделени, защото всеки има своя тъкан и дух, които трябва да бъдат почетени. — Той въздъхна печално. — Затова съм принуден да се боря с Рита Гаур на толкова много фронтове. Той иска да разкъса тъканта на Отвъдния свят, Земята и Финкайра и да ги сплете с покварата си. Иска да ги управлява като едноличен господар.

— Затова ли финкаирците са изгубили крилете си? — попита Риа, насочила поглед към облаците. — Забравили са как почитат тъканта?

— Инстинктите ти са наистина силни, Рианон. В правилна посока мислиш, ала останалото трябва да откриеш сама.

— Дагда, може ли да попитам нещо? — Попитах аз, търсейки правилните думи. — Има едно пророчество, според което само дете с човешка кръв може да надвие Рита Гаур и слугите му. Вярно ли е това? И ако да, детето един от нас ли е?

Старецът прокара ръка по стръкче имел.

— Макар да не мога да ти разкрия всичко, което искаш да знаеш, ще ти кажа следното: пророчеството носи много тежест. И макар че сестра ти победи Балор, само ти можеш да спреш Рита Гаур във Финкайра.

Гърлото ми отново бе пресъхнало. Спомних си сянката на смъртта, която Елън бе погълнала и прошепнах:

— Ако умра в битка с Рита Гаур, кажи ми едно. Има ли някакъв начин да спасим живота на майка ни?

Погледът на Риа поглеждаше ту към Дагда, ту към мен, а Беля нервно крачеше по раменете ми и пърхаше с криле.

Старецът си пое дълбоко дъх.

— Имаш време, макар да не е много. Остават само няколко часа, преди да свърши пълният лунен месец. С него ще свърши и животът на майка ти.

— Еликсирът — рекох умолително. — Може ли да ни го дадеш?

Дагда протегна ръка към един от дебелите клони и внимателно докосна с показалец една капка роса. Тя остана на пръста му и се втвърди, превръщайки се в купичка с размерите на напръстник. Той я отлепи от пръста си и я сложи на дланта си, трепна леко и напръстничето се напълни с червена течност — кръвта на самия Дагда! — а отворът му се запечата.

— Ето. — Той говореше уморено, сякаш това действие го бе изтощило. Ръката му леко трепереше, когато ми подаде напръстника. — Вземи.

Когато отворих торбата си и сложих вътре Еликсира, ноктите на Беля се вкопчиха в рамото ми и ястребът сгуши пернатото си тяло във врата ми.

Дагда знаеше какво ще го попитам.

— Не, Мерлин, не може да дойде с теб. Приятелят ти Беля даде своя смъртен живот, за да спаси твоя в Крепостта под покрова. Сега мястото му е тук.

Ястребът подсвирна унило и докато мъглите се кълбяха около нас, погледите ни се срещнаха за последен път.

— Ще ми липсваш, Беля.

Птицата отново се сгуши във врата ми, а после бавно се отдалечи. По лицето на Дагда също се четеше болка.

— Това може би няма да те утеши, ала ми се струва, че един ден, в друга земя, ще усетиш на рамото си ноктите на друга вярна птица.

— Не искам друга вярна птица.

— Разбирам те. — Старецът протегна към мен здравата си ръка и докосна бузата ми. — Сега трябва да поемете по различни пътища, макар че никой не знае в какви посоки ще ви поведат.

— Дори ти?

— Дори аз. — Дагда повдигна имела от раменете ми. — Сега вървете, деца мои, и бъдете смели.

Докато мъглите ме обливаха като вълна, в ушите ми прозвуча последният писък на Беля. После вълната погълна всичко.