Т. А. Барън
Седемте песни (2)

Що за магьосник бях аз?

Провлачих крака към основата на стълбището и унило се облегнах на стената. Докоснах с пръст първата руна — приличаше на четвъртит слънчоглед с голяма, рошава брада. Последвах очертанията й, опитвайки се някак да доловя частица от смисъла й.

Нищо.

Отпуснах ръка. Може би бе въпрос на увереност. Или на вяра. Родил съм се, за да стана магьосник, нали? Самият Туата е казал така. Аз съм неговият внук. Неговият наследник.

Отново докоснах руната.

Отново нищо.

„Говори ми! Повелявам ти!“ Пак нищо. Ударих с юмрук по стената. „Говори ми, казвам ти! Това е повелята ми!“

По стълбището отекна още едно стенание и стомахът ми се сви. Вдишах бавно и неспокойно. „Ако не заради мен, тогава заради нея! Ще умре, ако не намеря начин да науча тайните ти.“ По бузата ми се търкулна сълза. „Моля те. Заради нея.“