Т. А. Барън
Седемте песни (17)

13
Странни другари

Когато излязох от поляната, дърветата отново зловещо замлъкнаха. Стисках здраво жезъла си, усетил, че и той като мен е бил докоснат от духа на Туата. И че също като мен никога няма да е същият.

Когато пристъпих изпод короните на кедрите, Риа и Бъмбълви дойдоха при мен. Макар че вървяха рамо до рамо, не бе възможно да си приличат по-малко. Тя се движеше с енергията на млада лисица, облечена в горска зеленина, а той бе скован като пън, носеше тежък кафяв плащ и шапка с висящи звънчета. Засега обаче и двамата ми бяха спътници.

Риа обхвана показалеца ми със своя.

— Какво научи?

— Малко. Само малко.

— Това няма да е достатъчно — рече Бъмбълви. — Нищо никога не е достатъчно.

— А сега накъде? — попита Риа и неспокойно погледна потъналите в мрак клони зад гърба ми.

Дъвчейки устни, аз се замислих за първата от Седемте песни.

— Ами, трябва някак да открия душата на Преобразяването. А за това трябва да открия дървечовек. Първият урок е този на Преобразяването, добре го знаят дървехората. Само че… — Дъхът ми секна. — Ти не ми ли каза, че Куен е последната от дървехората?

Риа кимна мрачно. Все още усещаше жилото от предателството на Куен.

— Беше последната, сигурно и нея вече я няма. Загубила е твърде много кръв, след като онзи таласъм отряза ръката й.

Завъртях върха на жезъла под дланта си.

— Как тогава да намеря душата на Песента? Има нещо общо с дървехората.

Риа прокара ръка през къдриците си.

— Имаш слабост към предизвикателствата, Мерлин! Единствената ни надежда е да отидем до Фаро Лана, древният дом на дървехората. Ала не мисля, че там ще откриеш нещо, което да ти помогне.

— Колко е далеч?

— Далеч е, чак в югозападния край на Финкайра. Ще трябва да прекосим цяла Друма, което допълнително ще ни забави. Можем да го избегнем само ако минем през Мъгливите хълмове, към брега, и после поемем на юг — което значи да навлезем в земите на живите камъни. Не е добра идея!

Главата на Бъмбълви издрънча в знак съгласие.

— Умен съвет, млада девойко. Живите камъни имат невероятен апетит и най-много обичат пътешественици. — Той преглътна и люшна гуша. — Особено шутове, доколкото знам.

— Сигурно имат здрави стомаси — язвително отбелязах аз, обърнах се към Риа и рекох: — Там живее Великата Елуса, нали?

Бъмбълви потрепери.

— Още една причина да го избягваме! Дори живите камъни се страхуват от Паяка. Нейният апетит е по-голям дори от техния. Много, много по-голям.

Поех си дълбоко дъх.

— Все пак, Риа, искам да ни прекараш по по-краткия път, през Мъгливите хълмове.

И момичето, и шутът се сепнаха. Дори притихналите кедри потракаха с клони и сякаш ахнаха, а Риа се наведе към мен.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно — кимнах аз и отметнах косата от челото си. — Ако спестим един ден или дори час, това може да спаси живота на майка ми.

Бъмбълви сграбчи ръкава на туниката ми, а свъсените му вежди сякаш се бяха вързали на възел.

— Не бива! Тези хълмове са смъртоносни!

Отскубнах се от ръцете му.

— Ако предпочиташ да останеш с Туата, няма да те спирам. — Той се ококори, а аз тропнах с жезъла по посипаната с иглички земя. — Да вървим.

Напуснахме сенките на кедровия лес и продължихме през тресавищата. Обаждаха се само звънчетата на Бъмбълви. Мрачно си помислих, че поне Великата Елуса ще ни чуе, когато пристигнем. А дали ние щяхме да я чуем? И дали тя щеше да усмири апетита си достатъчно дълго, за да си спомни, че веднъж ни бе приела като гости в кристалната си пещера? При мисълта за челюстите й коленете ми се подгънаха.

Докато шляпахме през калта, дърветата оредяха и започнах да обръщам внимание на отличителните белези на пейзажа. Странна канара с формата на стол, осеян с жълти лишеи. Разкривен скелет на мъртво дърво. Петно яркооранжев мъх. Необичайна триъгълна дупка. В сгъстяващия се сумрак почвата ставаше все по-влажна и все повече влага се просмукваше в обувките ни. Скоро в далечината чух да крякат жаби, а към хора им се присъединиха и блатните птици със своя тайнствен зов. Миризмата на влага и разложение се усили. Не след дълго пристигнахме в края на широк отрязък от високи треви, мъртви дървета и тъмни плаващи пясъци. Мочурището.

Размахвайки опръскани с кал ръкави, Бъмбълви заяви:

— Нали няма да минаваме оттук сега? Почти се стъмни.

— Или ще лагеруваме тук — отвърнах аз, — или ще потърсим по-сух терен сред хълмовете. Какво мислиш, Риа?

Тя набра шепа боровинки от един храст наблизо и ги изяде.

— Мммм. Още са сладки.

— Риа?

— По-сух терен — каза тя най-накрая. — Макар че боровинките тук са по-вкусни.

Когато в далечината скръбно се обади блатен жерав, Бъмбълви поклати глава.

— Прекрасен избор. Да нощуваме в блато и да ни удушат змии-убийци, или да нощуваме на сухо и Великата Елуса да закуси с нас.

— Всеки избира за себе си. — Отново тръгнах, прескачайки един гнил дънер, и с плясък се приземих в една локва. Секунди по-късно дочух зад себе си още два плясъка, придружени от мърморене и звън на камбанки.

Известно време се придържах към тясна ивица изсъхнала кал, проточила се като пътека през мочурището. Тя обаче скоро свърши, тъй че трябваше да вървим право през подгизналите треви. Понякога затъвах почти до кръста. Дългите черни пръсти на подводни корени ме дърпаха за туниката, в ботушите ми се просмукваше кал, а в тайнствените дълбини понякога се размърдваха странни форми.

Светлината равномерно отслабваше. Тази вечер обаче небето бе скрито от гъсти облаци и нямаше да има луна. По-добре, помислих си аз. Тя само ми напомняше за изтичащото време и за гаснещата ми надежда.

Ние продължавахме, а около нас се смрачаваше. След още час стана съвсем тъмно. До едната ми обувка изсъска змия и аз започнах да се страхувам, че сме се отклонили, мракът сякаш продължаваше вечно. Краката ми натежаваха все повече и повече, но малко по малко, опората под краката ми започна да става по-стабилна. Отначало почти не забелязах това, но постепенно се уверих, че сме се озовали на скалиста основа. Гнилите вирове изчезнаха, както и миризмата им. Жабите и чаплите останаха зад нас. Бяхме прегазили мочурището.

Изтощени, ние с несигурни стъпки излязохме на една поляна, обградена от канари. Обявих, че ще нощуваме там и тримата едновременно се проснахме на мъхестата земя. Пъхнах ръце в ръкавите на туниката си, всяка в противоположния, за да ги стопля, затворих очи и заспах.

Събуди ме голяма капка вода, приземила се върху носа ми. Последваха я и други. На хоризонта един облак се озари от светкавица, а над близкия хребет се изтърколи гръм. Заваля като из ведро, а подетият от усилващия се вятър дъжд ни шибаше като камшик. Нощното небе почерня още повече, сякаш самите облаци се бяха превърнали в камък. От небето се лееше вода — дори да бях риба в океана, нямаше как да съм по-мокър. Трябваха ми само хриле.

Треперейки от студ, аз се приближих до една от канарите с надеждата да намеря поне малко подслон. Тогава осъзнах, че всъщност тя се приближава към мен.

— Живи камъни! — извика Риа. — Трябва да…

— Ааааааааай! — изпищя Бъмбълви. — Яде ме!

Опитах се да се изтърколя по-далеч от канарата, но рамото на туниката ми бе заседнало здраво. Задърпах го, за да се освободя и докато по лицето ми се стичаше вода, ударих с юмрук камъка, който залепна за него. Не можех да го помръдна! За мой ужас скалата започна да се затваря зад него. Поглъщаше цялата ми ръка с уста от камък. Изкрещях, ала мощен гръм заглуши гласа ми. Насред мрака и пороя аз с всички сили се борех да се освободя.

Скоро камъкът бе погълнал цялата ми длан. След това китката. Предмишницата. Лакътя. Колкото и силно да ритах и да се дърпах, натискът върху тях растеше неумолимо. Съвсем скоро костите ми щяха да бъдат смлени от челюстите на живия камък.

Внезапно светкавица освети хребета и на поляната изникна огромен силует, по-широк и от свирепите канари. Гласът му удави гръмотевицата:

— Глааааааадна — изрева звярът. — Глааааааадна съъъъм!

— Великата Елуса! — извика Риа.

Бъмбълви изпищя като човек, който знае, че всеки миг ще изгуби живота си.

С един-единствен скок Великата Елуса се приземи до мен и разплиска кал с осемте си крака. Въпреки дъжда и мрака вторият ми взор не пропусна отварянето на челюстите й. При вида на безкрайните редове от нащърбени зъби още по-бясно поднових усилията си да се измъкна. Челюстите щракнаха… но не върху мен! Със страховито изхрущяване Великата Елуса отхапа огромен къс от живия камък. Канарата потрепери, пусна ръката ми и аз се изтърколих в калта. Преди да се опомня, нещо се хвърли отгоре ми и хребетът бе облян от ослепителна бяла светлина.