Т. А. Барън
Седемте песни (5)

1
Спасител

Застанах в края на възвишението с Арфата на рамо и я повдигнах малко по-високо. По небето се разливаха първите лъчи на зората, обагряйки облаците в кървавочервено и нежнорозово. Рубиненият светлик пробяга по върховете на най-далечните хълмове и сякаш подпали нарядко пръснатите изнемощели дръвчета, които стърчаха като последните косми по глава на плешивец. Земята под тях обаче все така тъмнееше и имаше същия цвят като ронливите стръкове трева под собствените ми ботуши — цвета на засъхнала кръв.

Макар да крачех по пресушения от влага и живот склон, аз се усмихвах. Почти не усещах хладината, която проникваше в кафявата ми туника и щипеше бузите ми. Делото ми ме топлеше — вече трета седмица връщах земята към живот.

Също както собствения ми дядо, великият вълшебник Туата, аз носех Арфата през поля и гори и също като него пробуждах жизнените им сили — изненадващо лесно, бих добавил. Арфата откликваше все по-лесно с всеки изминал ден, изпълнявайки повелите ми почти с нетърпение, сякаш ме е чакала още от времето на Туата.

Ала дори сред този свой успех осъзнавах, че не съм вълшебник. Познавах магията съвсем бегло, дори ден не бих издържал като чирак на Туата. И все пак… бях нещо. Спасих приятелката си Риа от сигурна смърт от ръката на Стангмар. Срутих целия му замък. Осуетих плановете на господаря му Рита Гаур. Справедливо бе Великият съвет да ми повери Арфата. Както и Арфата да ми се подчинява.

Докато наближавах една щръкнала от земята скала, забелязах в сянката й пресъхнало поточе. Очевидно там от години не бе текла вода. Почвата, която вятърът още не бе отнесъл, изглеждаше напукана и суха като труп в пустиня. Нищо не вирееше там, освен едно самотно дръвче с почти обелена кора и напълно опадали листа. Нямаше растения, нямаше насекоми, нито каквито и да било други животни.

Потърках възлестия връх на жезъла си с уверена усмивка, усещайки под пръстите си дълбоките бразди в дървото. Замириса на ела. Оставих го на земята, свалих Арфата от рамото си, като внимавах да не оплета каишката й с презрамката на торбата, пълна с лековити билки. Те бяха последното, което получих от майка си в последните ни мигове заедно. Хванал Арфата в лявата си ръка, аз за пореден път разгледах фино издяланите цветя и растения по рамката й, апликациите от ясеново дърво, прецизно разположените отвори. Струните от кози черва блестяха на светлината на пробуждащото се слънце, а грифът й бе извит грациозно като крилете на лебед. Обещах си, че някой ден ще се науча как се прави такъв инструмент.

Повя още един хладен полъх, а аз прокарах пръсти по струните. От Арфата се изля поток от музика, люшна се във въздуха и го изпълни с магия, която окрили сърцето ми така, както някога бе успявала само песента на майка ми. Макар да бях преминал с Арфата през десетки подобни хълмове, музиката й беше все така нова за мен. Знаех, че ще остане такава завинаги.

През почвата си проби път крехка вейка и се разлисти. Отново дръпнах струните.

Изведнъж склонът оживя. Стъпкани стръкове трева се раззелениха. По пресъхналото корито на поточето потече вода и попи в жадната почва. От двете му страни се надигнаха сини цветчета, облени в роса. Ново ухание изпълни въздуха, някакво съчетание на лавандула, мащерка и кедър.

Жадно поех тази хармония от аромати, докато слушах прелестните трели на Арфата. Усмивката ми се стопи, когато си спомних за билките в дома на майка ми. Колко отдавна не ги бях вдъхвал! Още отпреди да се родя, Сапфирооката Елън се бе обграждала с изсушени венчелистчета, семена, листа, корени, дървесна кора и всякакви други билки и мехлеми, с които да лекува другите. Ала понякога си мислех, че събира тези неща само за да се наслади на ароматите им. Аз също им се наслаждавах — освен на този на копъра, от който винаги кихах.

Много по-голямо удоволствие обаче ми бе доставяла компанията на майка ми. Винаги се опитваше да ме дари с топлота и чувство за безопасност. Дори когато светът не го позволяваше, а това бе твърде често. Беше се грижила за мен през всичките онези тежки години в Гуинед — наричан от някои Уелс — без да поиска дори благодарност в замяна. И въпреки че често странеше от мен с надеждата да ми спести разкази за миналото ми, въпреки че често почти се давех от гняв, когато отказваше да ми каже и думичка за баща ми и когато й отвръщах рязко, уплашен и объркан, отказвайки да я нарека с едничката дума, която знаех, че иска да изрека — дори тогава я обичах.

И сега най-сетне осъзнавах какво е сторила за мен — и не можех да й благодаря. Тя бе далеч отвъд мъглите, отвъд океана, отвъд назъбените брегове на Гуинед. Не можех да я докосна. Не можех да произнеса думата „майко“.

От един клон се разнесе песента на дъждосвирец и върна мислите ми в настоящето. Каква звучна песен, тъй пълна с покой! Отново подръпнах струните.

Пред очите ми дървото избухна от живот. Прокараха пъпки, показаха се листа, клоните се обсипаха с яркоцветни пеперуди. Клоните и стволът се покриха с гладка сива кора. Корените се надигнаха, впиха се в брега на потока, който се носеше бързо надолу по склона.

Бук. Усмихнах се широко, когато мощните му клони се пресегнаха нагоре към небето, а ветрецът разроши сребристите му листа. Нещо у бука винаги ме е изпълвало със спокойствие, с усещане за безмълвна сила. Бях спасил този, срещу който стоях, бях го върнал към живота — както и целия хълм, и много други преди него. Развълнува ме собствената ми сила. Великият съвет бе направил добър избор… може би наистина имах сърце на вълшебник.

Тогава, в една канавка между два корена край потока, зърнах отражението си. Стреснаха ме белезите по бузите ми и слепите ми очи. Усмивката ми повехна. Как бе описала Риа очите ми в първия ни ден заедно? Като две звезди, забулени от облаци. Щеше ми се отново да виждам със собствените си очи.

Вторият ми взор, разбира се, беше за предпочитане от слепотата. Никога няма да забравя мига, когато осъзнах, че мога да виждам и другояче. Но вторият ми взор никога не можеше да замени истинския. Цветовете бледнееха, детайлите се сливаха, мракът напираше по ъгълчетата на полезрението ми. Какво ли не бих дал, за да изцеля очите си! Макар и обгорени и непотребни, знаех, че са там. Непрестанно ми напомняха какво съм изгубил.

А то бе толкова много! Едва на тринайсет бях загубил майка си, баща си, дома си и очите си. Почти чувах майка ми окуражително да ме пита дали не съм спечелил нещо. Какво? Куражът да живея сам, навярно. И способността да спася всички болни земи на Финкайра.

Обърнах се към бука. Вече бях прекосил много от Мрачните хълмове, от отломките на Крепостта под покрова, от която бе останал само святият кръг от камъни, и бях стигнал почти до северния край на Призрачното мочурище. В следващите няколко седмици щях да измина и останалото разстояние, а след това да навляза в Покварените земи. Макар да изобилстваше от тайни, Финкайра не беше толкова голям.

Оставих Арфата на земята и доближих бука. Опрях длани на гладката сребриста кора и разперих пръсти, чувствайки живителния поток в дебелия дънер. Присвих устни и нададох свистящ зов. Дървото потрепери, сякаш се отърсваше от невидими вериги. Клоните помръднаха и издадоха звук, подобен на моя.

Кимнах, доволен от напредъка си. Отново просвистях. Дървото отвърна. Само че този път не само потръпна — бях му дал команда.

Приведи се. До земята. Исках да се настаня сред най-високите му клони. След това щях да му наредя да се изправи отново и да ме вдигне към небето. Откакто се помнех, обичах да се катеря по върховете на дърветата, независимо от времето. Но досега винаги бях принуден да стигам дотам сам.

Колебливо, с много пукане и скърцане, големият бук започна да се накланя. Част от кората се отлепи от ствола. Проточих врат, загледан в най-високите клони. Докато дървото се привеждаше пред мен, си избрах място, не много далеч от самия връх.

Ненадейно дочух друго свистене. Дървото спря и бавно започна да се изправя. Гневно повторих командата си, а то отново се спря и ми се подчини. Тогава отново дочух свистене от другаде. Заповедта ми пак се оказа неуспешна.

Бузите ми пламнаха. Как бе възможно? Впих пръсти в ствола, готов да опитам отново, но тогава се разнесе ясен, звънлив смях. Извъртях се и видях момиче в листна премяна със сиво-сини очи и кестеняви къдрици. Обгръщаха я лъскави лози, сякаш самата тя бе дърво. Погледна ме, без да примига, ала не спираше да се смее, сложила ръце на колана си от сплетени треви.

— Риа! Трябваше да се досетя.

Тя наклони глава.

— Толкова скоро ли те измори буковият език?

— Още щях да си говоря с бука, ако не ни беше прекъснала.

Риа тръсна къдриците си, в които виждах и свежи листа.

— Не съм прекъснала разговора ви, само заповедите ти.

Раздразнен, вдигнах поглед нагоре, към блещукащите листа на бука.

— Ще ме оставиш ли сам?

Тя отново поклати глава.

— Трябва ти водач, иначе може да се изгубиш. — Тя се загледа загрижено в бука. — Или пък да опиташ някоя глупост.

Направих кисела гримаса.

— Не си ми водач! Поканих те да дойдеш с мен, забрави ли? Само че не очаквах да ми се бъркаш.

— Когато започнах да те уча на езика на дърветата, не очаквах да го използваш, за да ги нараняваш.

— Да ги наранявам? Не виждаш ли какво правя?

— Да. И не ми харесва. — Тя тропна с крак върху тревата и я стъпка. — Опасно и неуважително е да караш дървото да се привежда така. Може да си навреди — или дори да загине. Ако искаш да седнеш на някой клон, покачи се сам.

— Знам какво правя.

— Е, тогава не си научил нищо през последните три седмици! Не помниш ли първото правило на дървесния език?! Слушай, преди да говориш.

— Само гледай. Ще ти покажа колко съм научил.

Тя закрачи към мен и ме стисна силно за лакътя.

— Понякога ми приличаш на момченце. Толкова самонадеян, толкова безразсъден!

— Махай се! — излаях аз. — Аз спасих това дърво! Върнах му живота! Ако поискам, имам право да го накарам да се приведе.

Риа се намръщи.

— Не, Мерлин. Не ти спаси дървото. — Пусна ме и посочи инструмента в тревата. — Цъфтящата арфа го спаси. Ти си просто онзи, на когото разрешиха да я носи.