Т. А. Барън
Седемте песни (37)

33
Чудеса

Кожата, костите и мускулите ми се разтвориха. Вместо тях тялото ми се състоеше от въздух, вода и светлина… и нещо друго. Сега принадлежах на мъглите. Протегнах безкрайните си ръце от пара. Докато златната клонка ме дърпаше по скритите пътеки към дома на Дагда, аз се люшках и въртях, разтапях се във въздуха и минавах през него, летейки през спираловидни тунели и криволичещи коридори от мъгла. Не можех да ги видя, но усещах Риа и Беля до себе си.

Зърнах безброй различни създания и гледки, сякаш всяка частичка от мъглите бе населена от хиляди същества. Светове в световете, слоеве в слоевете, животи в животите! Отвъдният свят, в цялата си необятност, ме зовеше.

Аз обаче нямах време да го проучвам. Животът и на Елън, и на Риа висеше на косъм. Заради огромната си глупост може би бях загубил възможността да помогна и на двете. Въпреки това, когато жезълът ми изчезна в Слантос, самата Риа ми каза, че докато има надежда, има и шанс. Бе ми останала надежда, макар и не много по-осезаема от облаците край мен.

Мислите ми, подобно на мъглите, се изтърколиха към Дагда. Прониза ме дълбок страх, когато осъзнах, че след миг ще се срещна с най-могъщия от всички духове. Очаквах да ме осъди строго за многобройните ми грешки. Дали заради тях щеше да ми откаже да помогне? Може би, ако спасях живота на майка си, щях да наруша някакъв деликатен космичен баланс, с който само той беше наясно. Може би просто нямаше да има време да ми обърне внимание. Може би изобщо нямаше да е там, а някъде далеч в този мъглив свят. Или в някой друг, за да се бори със злия Рита Гаур.

Запитах се как ли би изглеждал един толкова могъщ дух. Подобно на Рита Гаур, сигурно и той би могъл да приеме всяка форма. В деня, когато морето ме изхвърли на брега, се бе преобразил в елен — огромен и могъщ, с високи разклонени рога. Най-много обаче ме бяха поразили очите му. Кафяви и немигащи, дълбоки и тайнствени като океана.

Каквото и да беше решил, физическата му форма сигурно щеше да е силна и внушителна като него. Елен в човешка форма. Как го бе нарекъл Рита Гаур? Великият и чутовен Дагда. Воин на воините.

Като облак, който навлиза в долчинка насред хълмовете, движението ми малко по малко се забави, докато накрая спря напълно. След това мъглите пред мен постепенно се разсеяха, отдръпвайки се като воал. Постепенно различих контурите на надвиснал над мен мрачен силует, който сякаш плуваше пред мен.

Когато мъглите се разнесоха, веднага разбрах какво е. Огромно, обсипано с роса дърво, високо и могъщо като Арбаса, ала с една ключова разлика. То беше наопаки. Огромните му клони се пресягаха нагоре и чезнеха в мъглите и се извиваха величествено около облаците, сякаш обгръщайки целия свят над себе си. От корените висяха неизброими клонки златен имел и красиво се полюшваха, а под тях през огромна шир от мъгли се простираха здрави клони. Цялото дърво бе обсипано с хиляди капчици роса и блещукаше като повърхността на поток.

Гледката така ме плени, че ми трябваше миг да осъзная, че и аз вече съм съвсем реален. Отново бях получил тялото си! Риа лежеше отпусната в ръцете ми, а Беля леко цвърчеше в ухото ми. На раменете ми се крепеше клонка от имел, мечът висеше на кръста ми, а жезълът — на колана ми.

Взрях се в очите на Беля.

— Благодаря ти, приятелю. Ти отново ме спаси.

Ястребът нададе висок, почти смутен зов и помаха с криле.

— Добре дошъл в Дървото-душа.

Завъртях се към източника на слабия, нестабилен гласен. Той принадлежеше на крехък старец, чиято дясна ръка висеше безполезна до тялото му. Макар че стоеше на платформа от по-плътна мъгла, закрепена върху клоните, той бе толкова дребничък, че не го бях забелязал. Сребърната му коса блещукаше като покритата с роса кора на дървото.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. — Говорех сковано, защото не исках отново да ме заблудят, но нямах нито време, нито избор и трябваше да бъда прям. — Търся Дагда.

Ноктите на Беля ме стиснаха и той изкряска укорително.

Старецът се усмихна леко, отпусна сакатата ръка в скута си и ме изгледа внимателно. Ненадейно забелязах очите му — дълбоки и кафяви, пълни със съчувствие, мъдрост и тъга. И преди ги бях виждал. Това бяха очите на огромния елен.

— Дагда. — Прехапах устни, докато се взирах в старчето. — Толкова съжалявам, че не те познах.

Усмивката на стареца се стопи.

— Позна ме точно когато трябва, а след време може и да научиш какъв е истинският извор на силата ми. Или може би вече знаеш?

Поколебах се.

— Боя се, че не зная нищо за истинския извор на силата ти. Вярвам обаче, че го използваш, за да помогнеш на живите да поемат по предначертания им път, какъвто и да е той. Затова ми помогна тогава, на брега.

— Много добре, Мерлин, много добре. — Кафявите му очи блеснаха от задоволство… и леко раздразнение. — Въпреки че все пак да се опита да избегнеш една от Песните.

Размърдах се смутено, а той продължи да ме изучава. Погледът му сякаш достигаше до най-дълбоките кътчета на душата ми.

— Тежко бреме носиш… не само приятелката ти. Ето, остави я до мен.

— Можеш ли… можеш ли да й помогнеш?

— Ще видим. — Осеяното му с бръчки чело се надипли още повече. — Кажи ми за Песните, Мерлин. Къде се намира душата на всяка от тях?

— А майка ми? Ако й е останало време, то не е никак много.

— Тя също трябва да почака.

Прегърбен, аз оставих на странната земя тялото на сестра си. Късчета мъгла се понесоха над раменете и гърдите й и я покриха като одеяло. Той я погледна с дълбока скръб и върна поглед върху мен.

— Първо ми покажи жезъла си.

Беля хлъцна от възхищение, когато извадих жезъла от колана си. Подадох го на Дагда с върха напред и бавно го завъртях. Всички отпечатъци, сумрачно сини, ярко блестяха. Пеперудата, символ на преобразяването. Двойката ястреби, свързани в полета си. Пукнатият камък, който ми напомняше за глупостта ми, когато се опитах да затворя светолета. Мечът, чието име знаех добре. Звездата, която ми припомни за смеха на Гюри Златокосата. Драконовата опашка, която някак извика спомена за вкуса на мръсна кожа. И накрая окото, тъй различно от това на Балор, ала също толкова ужасяващо.

Дагда кимна.

— Виждам, че сега носиш меч.

Потупах сребърната дръжка. Дагда продължи:

— Пази го добре, защото ориста на това острие ще ти помага, докато не настане времето да го поставиш в ножница от камък. След това ще премине у момче, не по-голямо от теб. Момче, родено, за да бъде крал, чието кралство ще пребъде в сърцата на хората дълго след като изчезне от лицето на земята.

— Ще го пазя добре.

— Кажи ми, синко, какви са мелодиите на Седемте песни? Започни с първата, Преобразяването.

Прокашлях се.

— Научих я от една пеперуда — и от един предател, от дървечовек, който изкупи вината си. Разбрах, че всички ние, всички живи същества, можем да се променим.

Старецът замислено помълча.

— Не е случайно, че това е била първата ти Песен, Мерлин. Мисля, че отдавна чуваш части от нея.

— Да. — Аз вдигнах глава към росните клони. — Сега разбирам защо гръцката дума за душа и пеперуда е една и съща.

— Добре. Сега ми кажи за Обвързването.

Погледнах към лицето на Риа, бледо и безизразно.

— Най-силните връзки са тези на сърцето. Научих това от два ястреба, които летяха заедно.

Беля подскочи гордо на рамото ми и подреди перата си с клюн.

— И от една видра-измамник, може би?

Въздъхнах.

— Да.

Край лявата ръка на Дагда премина ивица мъгла. Той раздвижи ловко пръсти и я сплете в сложен възел, а после кимна умислено и я остави да се зарее надалеч.

— След това си се озовал в подземното царство на старата ми приятелка Урналда. По-мъдра е, отколкото изглежда, уверявам те! Със сигурност се е зарадвала на възможността да те обучава.

Поклатих глава.

— Не съм сигурен в това, учех много бавно. Но накрая с помощта на светолета най-сетне открих душата на тази Песен.

— Която е?

Посочих образа на спукания камък.

— Най-добрият начин да защитиш нещо е като го пуснеш.

Дагда се облегна назад и вдигна глава към корените на Дървото-душа. Повдигна вежда и от ствола се отдели мъглица.

— Следващият урок, струва ми се, те е изненадал.

— Именуването. Костваше ми известно време и един счупен нож за хляб, но научих, че истинското име носи истинска сила. — Спрях и се замислих. — Мерлин ли е истинското ми име?

Старецът поклати отрицателно посребрената си глава.

— Ти навярно го знаеш.

— Знам го.

— Ще ми го кажеш ли?

Дагда обмисля молбата ми известно време.

— Не. Още не, но един ден ще го сторя. Ако се срещнем в по-светли времена, когато си надвил най-страшния враг, ще ти кажа истинското ти име.

Пребледнях.

— Най-страшния враг? Сигурно имаш предвид Рита Гаур.

— Може би. — Той посочи звездата в кръга. — А сега — Скокът.

— Това е невероятно умение! Великата Елуса го използва, за да ни изпрати чак до земите на дървехората. Гюри Златокосата също, за да даде на Риа видение за Отвъдния кладенец. — Продължих по-тихо: — А Рита Гаур го използва, за да изпрати сянка на смъртта на майка ми.

Сребърните вежди се повдигнаха.

— На майка ти?

Затъпках на място.

— Не… На мен, но вместо това порази майка ми.

— И каква е душата на Скока?

Насочих вниманието си към обграждащите ни мъгли, които се усукваха около Дагда и мен и ни докосваха, както галеха огромното дърво. Прегръщаха огромните му корени, както те самите — света отгоре.

— Всичко — рекох аз, — е свързано с всичко друго.

— Добре, синко, добре. А Отстраняването?

— Това научих от спящия дракон. И от един шут. — Поусмихнах се. — Показаха ми, че всяко живо създание е посвоему ценно.

Дагда се наведе към мен.

— Дори драконът?

— Дори драконът.

Той поглади брадичка замислено.

— Вярвам, че отново ще срещнеш този дракон, когато се събуди.

Дъхът ми секна, но преди да успея да попитам каквото и да било, той отново заговори.

— Прозрението, разкажи ми за Прозрението.

Няколко пъти се опитах да оформя думите с език, преди най-сетне да успея да ги изговоря. Най-после успях:

— Сърцето прозира неща, невидими за окото.

— Хммм. И какво още?

Позамислих се.

— Е, сега, когато зная повече за взора на сърцето, ще мога по-добре да гледам в себе си.

Дълбоките кафяви очи на Дагда ме гледаха изпитателно.

— И когато се взреш там, синко, какво виждаш?

Прокашлях се, понечих да заговоря и се спрях. Търсейки верните думи, аз помълчах известно време.

— То е… ами, като да се спускаш в Отвъдния кладенец. Колкото по-надолу стигаш, толкова повече откриваш. — Извърнах лице и слабо казах: — И намираш наистина страшни неща.

Старецът ме наблюдаваше със съчувствие.

— Какво още виждаш?

Въздъхнах дълбоко.

— Виждам колко малко всъщност знам.

Дагда посегна към мен и взе ръката ми в своята.

— Тогава, Мерлин, си научил нещо безценно. — Той ме придърпа към платформата си. — Наистина безценно! Досега си търсил душите на песните, но да знаеш колко малко знаеш, да си смирен, това е душата на самото вълшебничество!

Объркан, аз наклоних глава, опитвайки да осмисля казаното.

— След време, струва ми се, ще разбереш напълно. Смирението не е нищо повече от искрено уважение към пълния с удивление и изненади свят.

Бавно кимнах.

— Това звучи като нещо, което би казала Риа. — Погледът ми се спря върху безжизненото тяло на сестра ми и аз боязливо попитах: — Можеш ли да я спасиш?

Дагда не отвърна.

— Можеш ли?

За миг, който се разтегли сякаш безкрайно, той само ме гледаше безмълвно.

— Не зная, синко.

Гърлото ми се сви, сякаш самият Балор го бе сграбчил.

— Такъв глупак бях! Толкова вреда причиних!

Дагда предупредително посочи с пръст към една панделка от мъгла, която се развърза и се изправи. В същото време хвърли бърз поглед към друга ивичка, която незабавно се сви на кълбо. Обърна се към мен и тъжно се усмихна.

— Значи вече си видял и светлината, и мрака у себе си. Драконът, не само звездата. И змията, и гълъба.

Преглътнах с мъка.

— Когато ме посрещна, ти каза, че може да разбера къде се таи истинският извор на силата ти. Не съм сигурен, но мисля, че силата ти е по-тиха, по-деликатна от другите. Водят я ръката и главата ти, но извира от сърцето. Силата ти е в Седмата песен. Да прозираш със сърцето си, а не с очите.

Той повдигна вежди почти недоловимо.

— Имаше време — продължих, също едва доловимо, — когато бях готов да дам всичко, за да виждам отново с очите си. Все още го искам, много, но зная, че има и други начини човек да вижда.

Дагда леко стисна ръката ми.

— Добре виждаш, Мерлин.

Пусна ме и дълго време ме гледа.

— Ще ти кажа и още нещо. Макар че си познал много болка и ти предстои да познаеш още, очакват те и чудеса, млади момко. Истински чудеса.