Т. А. Барън
Седемте песни (18)

14
Кристалната пещера

Край мен танцуваха светлини като примигващи звезди. Край Риа и Бъмбълви също, защото тримата лежахме един връз друг, оплетени в купчина от ръце, крака и изпокъсани дрехи. Избутах нечий подгизнал крак от лицето си и седнах. Освен че целият бях мокър и едната ми ръка бе ожулена, бях добре. Където и да се намирах.

Само с един поглед обаче разпознах редовете светещи кристали, по които пробягваха искрици и озаряваха стените. От всички страни със собствена светлина ни заливаха милиони фасетки. Кристалната пещера! При първото си посещение бях разбрал, че нищо друго не е толкова красиво. Сега си го спомних.

Зад мен нещо изпука. Беше Великата Елуса, толкова огромна, че изпълваше цялата пещера. Току-що бе отхапала нещо, което приличаше на задницата на див глиган. Очите й, фасетни като самите кристали, ме наблюдаваха, докато тя дъвчеше. След последната хапка паякът облиза крайниците си с изненадващо внимание.

— Дооообре доооошлиии в пеееещерааата миии — изрева тя. Бъмбълви се разтрепери, звънчетата му се раздрънчаха и той ме стисна за ръкава.

— Н-н-ние… следващите ли сме?

— Разбира се, че не — скара му се Риа, а мокрите й къдрици блещукаха като кристалите край нас. — Доведе ни, за да ни избави от живите камъни.

— З-з-з-а да н-н-н-и из-изяде вместо тях — отново запелтечи шутът.

— Тишинааа! — Паякът се почеса по гърбицата. — Зааасегааа съм сеее засииитиллаааа. Имааатеее късмеееет, че жиииивиитеее каааамъннии дъъългооо се смиииилат. Глигааанът е сааааамо дессееерт.

Избърсах капките дъжд от лицето си с ръкава на туниката.

— Благодаря. Но как ни прехвърли тук толкова бързо?

— Със скоооок. — Великата Елуса ме доближи и видях десетките си отражения във фасетъчните й очи. — Ииизкуууствооо, кооооетооо някоооой деееен и тииии мооожеееш да науууучииииш.

— Скокът е една от Седемте песни, които трябва да овладея! Не ми казвай, че трябва да се науча на това, което току-що си направила. Само то може да ми отнеме цял живот.

— Мнооогоо живоооти. — Огромният бял паяк продължи да ме разглежда. — Осоообенооо за човееек, кооойто не моооже да си довъъършва задааачитеее. Къдеее си остааавиил Ааарфата на Цъфтееежа?

По челото ми изби пот.

— В безопасност е, при Арбаса. Но не мога да се върна към Мрачните хълмове сега! Първо трябва да реша друг проблем.

— Проблееееем, коооойто ти причинииии.

Сведох глава.

— Да.

— Проблееееем — прогърмя гласът на създанието, — коооойто оооще мооожеш да решииииш.

Бавно надигнах глава.

— Значи още има шанс да я спася?

Един огромен крак почука по кристалния под.

— Съвсеееем мааааалък шаааанс все ооооще е шааааанс.

Риа се примъкна по-близо до мен.

— Значи Елън може да оцелее?

— Мооооже, кааакто и момчееееето й. — Когато Великата Елуса се прокашля, буботенето отекна под извитите кристални стени. — Алааа то ще тряяяябва да оцелееее след товааа приключеееениеее и след оооще мноооого друуги, предии да си намеееери соообствена кристаааална пещераааа.

— Моя собствена кристална пещера? — Сърцето ми подскочи. — Възможно ли е наистина?

— Всииииичко е възмооожно.

Паякът помръдна туловището си разкри няколко блещукащи предмета. Съкровищата на Финкайра! Разпознах Огнената сфера, великолепния рог Призовател на сънища и двуръкия меч Душегубеца, чието острие от едната страна можеше да прониже някого чак до душата, а от другата — да излекува всяка рана. Зад тях зърнах плуга, който може сам да оре. Съкровището, което Хон бе описал на сина си. Там бяха и останалите Седем мъдри сечива — освен онова, което бе изгубено.

— Дорииии е възмооожно един деееен да си достаааатъчно мъъъъдър да нооосиш едно от Съкроооовищата и да неее унищожаваааваш пооовече, откоооолкото създааааваш.

Преглътнах с усилие.

— Моооже да ми кааааажеш Седемтееее пееесни. — Не бе предложение, а заповед. Думите й ехтяха в ушите ми.

Поколебах се за миг, поех си дълбоко въздух и започнах:

Седемте песни на вълшебниците

са и една мелодия, и много,

и да те пратят във света Отвъден могат,

макар надеждата да е тъй малка…

Бъмбълви, стаен в далечния край на пещерата, поклати унило глава и камбанките му се раздрънчаха. Паякът обърна огромно око към него и шутът веднага притихна.

Сред блещукането на кристалите продължих с предупреждението, че трябва да овладея всяка от Песните. Очите на Риа блещукаха като кристали, докато изричах думите, запечатали се в самото ми същество: Душите истински и на седемте. След това изрецитирах самите Седем песни. Когато накрая споменах за окото на Балор, Великата Елуса се раздвижи неспокойно.

Известно време никой не продума. Накрая гласът на огромния паяк прогърмя отново:

— Страаах ли тееее еее?

— Да — прошепнах аз. — Страх ме е, че няма да успея да го сторя, преди луната да се скрие отново.

— Сааамо ооот товааа лиии?

— Страх ме е колко ще е трудно да открия душите на Песните.

— Сааамо ооот товааа лиии?

Нервно прокарах ръка по кристалния под.

— Най-много се страхувам от седмата, Прозрението, макар че не знам защо.

— Щеее рааазберееееш защооо, акоооо стииигнеш дотаааам. — Елуса се почеса по гърба с три от краката си. — Моооже даааа научииииш и маааалко магииия. Жаааалко, че нямаааа даааа е нииищо полеееезно. Наприииимеер как дааааа плетееееш паяжииина. Илиии дааа дъъъвчеш кааамък.

Риа се позасмя. След това обаче лицето й се напрегна.

— Какво значи онази част за окото на Балор?

Белите косми по гърба на паяка щръкнаха.

— Людооеееедъът има саааамо еднооо окооо. И убиииива всееееки, който поглеееедне в нееего, дориии за миииг.

Риа се приведе към мен.

— Сигурно Туата така е загинал.

— Даааа, наииистинааа — обяви Великата Елуса. — И такааа ще загииинетеее и виие, ако не внимаааавате.

Намръщих се.

— Истината е, че може и никога да не стигна дори до Първата песен. Когато ти ни откри, вървяхме към Ларо Фана, където се надявахме да научим нещо полезно. Но без дървехората, това не е особено голяма надежда.

— Саааамо неееея ииииматееее.

— Фаро Лана е тъй далеч оттук — отчаяно изрече Риа. — Поне седмица път пеша, дори да не срещнем други препятствия.

— Седмица! — простенах аз. — Нямаме толкова време.

Внезапно взрив от бяла светлина изпълни кристалната пещера.