Т. А. Барън
Седемте песни (6)

2
Подобаващо посрещане

— Защо я няма сладостта?

Облегнах се назад, върху меката уханна трева на ливадата, като внимавах да не легна върху Арфата. Вторият ми взор, ако и недотам добър, лесно различи розовите боровинки в шепата на Риа. Знаех, че ме пита именно за тях — за нейните предпочитания не бяха никак сладки. В дните след спречкването ни пред буковото дърво често се питах същото за приятелството ни.

Макар да се появяваше и да си отиваше ненадейно, Риа никога не странеше от мен задълго. Продължаваше да ме съпътства през хребети и долини, понякога смълчана, понякога с песен на уста. Все така спеше наблизо и най-често се хранехме заедно. Дори продължаваше да се нарича мой водач, макар да бе очевидно, че нямам нужда от такъв.

Въпреки постоянното й присъствие, вече ни делеше невидима стена. Наглед пътешествахме заедно, но всъщност бяхме разделени. Тя просто не ме разбираше и това непрестанно ме безпокоеше. Вълнението да връщам земята към живот, да я карам да зеленее, да напъпва, да избуява — невъзможно ми беше да й го обясня. Опитах ли, започваше да ме поучава за Арфата. Или още по-лошо — пробождаше ме с поглед. Сякаш знаеше всяка моя мисъл и чувство, без дори да пита. След всичко, което сторих за нея! Нима всички момичета са толкова ужасно несговорчиви?

Махнах с ръка към преплетените клонки на храста, натежали от розови боровинки.

— Ако не ти харесват, защо продължаваш да ги ядеш?

Докато откъсваше още няколко, тя ми отвърна:

— Все някъде трябва да има и по-сладки. Сигурна съм.

— Откъде си сигурна?

Риа сви рамене нехайно и натъпка уста.

— Мпффф. Просто знам.

— Каза ли ти го някой?

— Едно гласче отвътре. То разбира от боровинки.

— Риа, бъди разумна! Храстът още не е узрял. Потърси друг.

Тя ме пренебрегна и продължи да дъвче.

Откъснах стиска трева и я хвърлих пред себе си.

— А ако изядеш толкова много кисели боровинки, че не остане място за сладките?

Тя се обърна към мен като катерица, натъпкала жълъди в бузите си.

— Мпфффф — изломоти Риа, докато преглъщаше. — В такъв случай днес ще е ден за кисели боровинки, не за сладки. Гласчето обаче ми казва, че тук има и по-сладки. Трябва да вярваш в боровинките.

— Да вярвам в боровинките! Какво значи това, за бога?

— Каквото казах. Понякога е най-добре да си представиш, че животът е голяма река, по която се носиш. Да се вслушваш във водата и да й позволиш да те води, а не да се опитваш да промениш пътя й.

— Какво общо имат боровинките с реките?

Няколко къдрици паднаха пред очите й, когато тръсна глава и рече:

— Чудя ли се… всички момчета ли са толкова несговорчиви?

— Достатъчно!

Надигнах се и преметнах на гръб Цъфтящата арфа. Жегна ме старата болка между лопатките. Поех по ливадата, а след жезъла ми в тревата оставаха малки вдлъбнатини. Забелязах една съживена, но още оклюмала глогина и посегнах през рамо, за да дръпна една от струните. Храстът незабавно се изправи и се отрупа с розови и бели цветове.

Хвърлих поглед към Риа с надеждата да получа някаква похвала, дори половинчата. Тя обаче изглеждаше напълно вглъбена в боровинковия храст, където още тършуваше за сладки плодове. Обърнах се към ръждивия хълм, който се издигаше в края на ливадата и закрачих енергично към него. На върха му се издигаха оголени скали, в чиито пещери някога се бяха спотайвали воините-таласъми. На много такива места се бях натъквал в пътешествията си през последните седмици, ала още никъде не бях заварил воини-таласъми. Може би тревогите на Каирпре все пак нямаше да се оправдаят.

Ненадейно се спрях. Разпознах двете парчета скала, щръкнали от върха, и запремятах жезъла си в ръце, обмисляйки нова идея. Отклоних се на запад, надолу по склона.

Риа ме повика, а аз опрях върха на жезъла на земята и погледнах в нейната посока.

— Да?

Тя махна към хълма с оцапана от боровинки ръка.

— Не отиваш ли в погрешната посока?

— Не. Искам да се видя с едни приятели.

Тя смръщи вежди.

— Ами делото ти? Не бива да си даваш почивка, докато не приключиш с Мрачните хълмове.

— Не си давам почивка! — Ритнах тучната трева в краката си. — Но никой не е казал да отбягвам приятелите си по пътя. Особено онези, които може и да оценят онова, което правя.

Дори със замъгления си взор не пропуснах руменината, която се разля по бузите й.

— Приятелите ми имат градина. Ще я накарам да разцъфне както никога преди.

Риа присви очи.

— Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб. Ще ти кажат да се върнеш към работата си.

Отдалечих се. В лицето ми духаше силен вятър и очите ми сълзяха. Продължих надолу, а туниката се заплиташе в краката ми. „Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб“, отекваха в ума ми думите на Риа. Какво всъщност представляваха приятелите? Неотдавна мислех, че това е Риа. Сега обаче повече ми напомняше на репей в косата. Без приятели! Може би това бе отговорът. Такива хора бяха твърде неблагонадеждни, искаха твърде много.

Прехапах устни. Истинският приятел би бил различен, разбира се. Някой като майка ми — напълно верен, винаги до теб. Ала тя бе единствена, в цяла Финкайра нямаше друг като нея. И въпреки това… може би с времето бих допуснал и други до себе си по този начин. Като двамината, които щях да посетя — Т’еилеан и Гарлата. Щях да засвиря и да обогатя и градината, и приятелството ни.

За миг вятърът поотслабна. Докато бършех очи с ръкава си, леките стъпки на Риа зашумоляха в тревата зад мен. Макар да й бях ядосан, ми олекна. Не защото ми бе притрябвала компанията й, разбира се, просто исках да види благодарността и възхищението, което ще получа от истинските си приятели.

Обърнах се с лице към нея.

— Значи реши да дойдеш.

Тя поклати сериозно глава.

— Още ти е нужен водач.

— Няма да се изгубя, ако това имаш предвид.

Риа само се намръщи.

Без да продумам, поех по склона, набивайки пети в почвата. Тя вървеше близо до мен, тиха като сянка. На равнината вятърът съвсем утихна. Трепкаше мараня, а слънцето прежуряше. Сега бършех очи от щипеща пот, а не заради поривистия вятър.

През целия дълъг следобед пътувахме в мълчание. От време на време, когато навлизахме сред замрели, пресъхнали поля, засвирвах на Арфата и оставях след себе си пресни треви, пълноводни потоци и какъв ли не друг живот. И макар че слънцето стопляше гърбовете ни, не можеше да стори същото с настроението ни.

Накрая видях познатото възвишение, белязано от дълбока пукнатина. Насред нея, сякаш поникнала от скалите и почвата, стоеше каменна колиба. Обграждаше я порутена стена, както и няколко лози и хърбави овошки. Градината не беше много впечатляваща, но в дните преди да падне Крепостта под покрова, ми се бе сторила като оазис насред Покварените земи.

Колко щяха да се изненадат старите ми приятели Т’еилеан и Гарлата, когато даря градинката им с несекващо изобилие! От благодарност думи нямаше да им останат. Може би дори Риа най-сетне би се впечатлила. Оттатък стената, в сянката на разлистените клони, различих две белокоси глави. Т’еилеан и Гарлата. Рамо до рамо, надвесени над леха с яркожълти цветя, главите им бавно се поклащаха нагоре-надолу, в ритъм, който само те чуваха.

Усмихнах се, мислейки за дара, който им готвех. Когато ги видях за последно, на път към Крепостта под покрова, бях просто опърпано момче, което едва се надява да преживее до следващия ден. Не очакваха да ме видят отново. Нито пък аз — да се завърна. Ускорих крачка, Риа също.

На двадесетина стъпки от порутената стена двете глави се надигнаха едновременно, като диви зайци на поляна. Т’еилеан пръв се изправи на крака. Подаде едра, набръчкана длан на Гарлата, но тя му махна да не й пречи и сама стана. Наблюдаваха ни, докато приближавахме. Т’еилеан поглаждаше чорлавите си мустаци, а Гарлата заслони очи с длан. Престъпих през стената, последван от Риа. Въпреки че Арфата ми тежеше, се изправих, доколкото можах.

Бръчките на Гарлата се наредиха в нежна усмивка.

— Ти се върна.

— Да — отвърнах аз и се обърнах така, че да видят Арфата. — И ви нося нещо.

Т’еилеан се понамръщи.

— Тоест, водиш някого.

Риа пристъпи напред. Очите й светнаха, когато видя двамата възрастни градинари пред скромната им къщурка и тя им кимна, без да чака да я представя.

— Аз съм Риа.

— А аз — Т’еилеан. А това е съпругата ми, Гарлата. Женени сме от шейсет и седем години.

Белокосата жена се опита да го изрита в пищяла и почти успя.

— Шейсет и осем, глупецо.

— Извинявай, патенце мое. Шейсет и осем. — Той се отдалечи на един разкрач от нея и добави: — Тя винаги е права, да знаете.

Гарлата изсумтя.

— Радвай се, че имаме гости, или ей сегичка те погвам с градинарската лопата.

Съпругът й хвърли поглед към лопатата, забучена в лехата, и размаха помирително ръце.

— Отново си права. Ако никой не ни посещаваше, за да ме закриля, едва ли бих оцелял досега.

Риа се сдържа да не прихне.

Изражението на Гарлата стана по-милостиво и тя посегна към ръката на Т’еилеан. Постояха малко така, сиви като камъните на колибката си. Край тях тихо трепкаха листа, сякаш отдаваха почит на ръцете, грижили се за тях толкова години.

— Напомняте ми на две дървета — отбеляза Риа, — които толкова дълго са споделяли една земя, че растат като едно, и корени, и клони.

Гарлата погледна другаря си с блеснали очи.

Реших да опитам отново.

— И като споменахме растеж, това е…

— Да! — възкликна старецът. — Твоята приятелка Риа. — Обърна се към нея. — Добре си ни дошла, както всяка сутрин ни е добре дошла зората.

Гарлата ме подръпна за ръкава.

— Ами приятелчето ти, което дойде с теб първия път? Онова с нос като картоф?

— Шим е добре — отвърнах рязко. — А сега…

— Макар че носът му — прекъсна ме Риа, — стана още по-голям.

Гарлата повдигна вежда.

— Видя ми се пълен с изненади, този мъник.

Прокашлях се и подех драматично:

— А сега имам великолепна изненада и за двама ви.

Ала още преди да довърша, старицата отново се обърна към Риа.

— От Друма ли си? Сплела си премяната си както го правят дървесните елфи.

— Друма е домът ми, откакто се помня.

Гарлата се приведе по-ниско.

— Истина ли е онова, което чухме? Че най-рядкото от всички дървета, на чиито клони растат различни плодове, още расте там?

Риа засия.

— Истина е. Дървото шомора наистина е там. Може дори да се каже, че там е моята градина.

— Каква градина имаш само, дете. Каква градина само!

Недоволството ми растеше все повече. Тропнах с жезъла си.

— Имам дар за тази градина!

Сякаш нито един от старците не ме чуваше, те продължаваха да разпитват Риа за леса Друма. Тя им беше по-интересна от мен. А аз им носех нещо безценно!

Най-сетне Т’еилеан посегна към един спираловиден плод, увиснал над главата му и внимателно го откъсна. На светлината на ниското слънце той излъчваше леко мораво сияние.

— Ларкон — с благоговение произнесе старецът. — Най-прекрасният дар на земята към нашето скромно обиталище. — Погледна ме, без да продума. — Помня, че вкусът му ти хареса.

„Най-после“, казах си аз, но тъкмо посягах към плода, когато Т’еилеан се обърна към Риа и й го предложи с думите:

— Затова съм сигурен, че приятелката ти ще му се наслади също толкова много.

Бузите ми пламтяха, докато тя поемаше плода. Преди обаче да кажа каквото и да било, той откъсна още един ларкон, този път за мен.

— Чест е за нас, че се завърна.

— Чест? — попитах с глас, изтънял от нерви и недоверие. Изкуших се да продължа, но си замълчах.

Т’еилеан и Гарлата се спогледаха и накрая мъжът отново обърна глава към мен.

— Момчето ми, да те посрещнем като гост в дома си е най-голямата чест, която бихме могли да ти окажем. Това ти предложихме първия път, това ти предлагаме и сега.

— Но сега, Т’еилеан, аз нося Цъфтящата арфа.

— Да, да, това не ми убягна. — Ъгълчетата на устата му увиснаха и за пръв път дългите години живот сякаш си проличаха. — Скъпо мое момче, Цъфтящата арфа е най-чудотворното от всички Съкровища, благословена с магията на живота. Ала тук не посрещаме гостите по това, което носят на гърба си, а по това, което носят другаде.

Гатанки! От човек, когото смятах за приятел. Начумерих се и отметнах косата от очите си.

Преди да продължи, Т’еилеан си пое дълбоко дъх.

— Като твои домакини ние ти дължим гостоприемството си. И прямотата си. Ако Арфата ти тежи, знай, че носиш далеч по-голямото бреме да излекуваш земите ни, преди да е твърде късно. От теб зависи толкова много, мое момче. Едва ли имаш време да посещаваш прости хорица като нас.

Стиснах зъби.

— Прости ми, но се опитвам да съм честен.

— Почакай, Мерлин — повика ме Риа.

Каза и друго, но не го чух, защото вече прекрачвах каменната стена. Тръгнах сам през полето, а струните на Арфата подрънкваха по гърба ми.