Т. А. Барън
Седемте песни (23)

19
Закрила

Чукът и длетото студено блестяха на колебливата светлина на факлите. Взех инструментите, станах и приближих камъка, който стигаше почти до кръста ми. Вдигнах чука и нанесох първия удар. Дланта, ръката и гръдният ми кош се разтресоха. Преди звънът да утихне, ударих отново. И отново.

Докато работех, времето минаваше, ала не по обичайния начин. В подземната тронна зала на Урналда единствените признаци дали е ден, или нощ идваха от тунела отгоре. Нощем кръглият отвор блещукаше със сребристия блясък на луната, а денем ярко грееше на светлината на слънцето.

Това обаче нямаше значение за мен. Факлите по стените непрестанно пукаха, а аз непрестанно удрях — върху длетото, върху камъка, а понякога и върху клетия си палец. Чукът кънтеше, следвайки ритъма на дишането ми. Във въздуха хвърчаха късчета скала, които понякога ме удряха в лицето. Аз обаче продължавах непоколебимо, спирайки само за да хапвам от гъстата каша, която джуджетата ми оставяха, както и за да дремя на одеялото.

Във всеки един момент ме охраняваха три брадати джуджета. Едното бдеше със скръстени ръце над жезъла ми. Освен камата му, от полата му стърчеше и двуостра секира. Другите двама пазачи държаха високи копия с остриета от кървавочервен камък и се намираха от двете страни на изхода. Израженията им бяха еднакво мрачни, а влезеше ли Урналда, ставаха още по-мрачни.

Тя седеше на трона сякаш с часове и само ме наблюдаваше. Изглеждаше потънала в мисли, макар чукът да не спираше да трещи в изранените ми ръце. Може би тя се опитваше да проникне в най-съкровените ми мисли. Не знаех и не ме интересуваше. Знаех само, че няма да се откажа, както ми предлагаше Бъмбълви. Всеки път, щом се сетех за думите му или за бедата, в която бе майка ми, от камъка се посипваха искри. Все по-ясно осъзнавах колко малко време ми остава… и колко слаб каменоделец съм.

Докато работех, сиянието на светолета пулсираше по повърхността на черния камък. Малко по малко от него се отлюспваха парче след парче и след време бях направил плитък жлеб. Ако палецът и агонизиращите ми ръце можеха да издържат, щях да го направя достатъчно дълбок, за да покрия с него светолета. Не знаех колко още време би ми отнело това — съдейки по светлината от тунела, прецених, че вече са минали два дни и две нощи.

През цялото време чувах последните думи на Урналда при първата ни среща: „Задачата ти е да опазиш малкото създание от вреда.“ В някои моменти се чудех дали в тази заповед не се крие решението на проблема ми. Дали имаше друг начин да опазя светолета? Може би пропусках нещо?

Не, рекох си аз, не може да бъде. Самата Урналда беше споменала как каменните тунели пазят джуджетата. Камъкът не траеше вечно, но бе по-силен от всичко останало. Посланието беше ясно — трябваше да извая клетка от камък, както джуджетата — своето подземно царство. Нямах избор.

Ала докато блъсках и човърках по скалата, опитвайки се да уголемя цепнатините в нея, ми се щеше да има по-лесен начин. Както когато използвах Душегубеца в битката за Крепостта под покрова! Не с ръце, а с някакви скрити сили на ума си, за да полети той срещу враговете ми. В онзи миг, без да знам точно как, бях използвал силата на Скока — точно като Великата Елуса, която ни изпрати в изоставените земи на дървехората. Дали не можех да използвам тази сила отново? Да накарам чука и длетото да работят сами и да пожаля гърба, ръцете и палеца си?

— Не бъди глупак, Мерлин.

Вдигнах лице към Урналда.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не бъдеш глупак! Ако наистина си накарал Душегубеца да полети към теб, повелята е дошла не от теб, а от другаде. Този меч е сред Съкровищата на Финкайра и притежава свои собствени сили. — Магьосницата се приведе напред на нефритения си трон. — Не ти си контролирал меча, а той теб.

Пуснах чука.

— Как можа да го кажеш? Аз бях! Аз използвах меча. Със собствената си сила. Точно както…

Урналда се подсмихна подигравателно.

— Довърши си изречението.

Гласът ми се превърна в шепот.

— Точно както използвах Цъфтящата арфа.

— Точно така. — Тя ме огледа от глава до пети, почесвайки се по носа. — Бавно се учиш, но може и да има надежда за теб.

— Като че ли говориш за нещо повече от уменията ми с камъка.

Тя изпухтя и намести шапката си.

— Разбира се. Говоря за умението ти да Прозираш. Нищо чудно, че от Седемте песни тази те плаши най-много.

Пребледнях. Преди да успея да продумам, тя обяви:

— И с камъка се учиш бавно. Няма да излезе джудже от теб! Затова се съмнявам, че пророчеството ще се сбъдне.

— Какво пророчество?

— Че някой ден ще съградиш отново един каменен кръг, велик колкото Естонахендж.

Запелтечих:

— Аз? Да издигна отново нещо с тези размери? Как не! По-вероятно е да преместя Естонахендж оттук до Гуинед камък по камък.

Червените й очи странно блестяха.

— О, предречено е, че и това ще сториш. Не до Гуинед, а до съседна земя на име Логрес, или Грамарай. Но това пророчество е още по-малко вероятно от другото.

— Достатъчно — рекох аз. Духнах в дланта си, покрита с пришки и посегнах отново към чука. — Сега трябва да се връщам към истинската си работа. Да издълбая каменна клетка, както ми нареди.

— Това е лъжа.

Застинах с вдигнат чук.

— Лъжа? Защо?

По стените пробягваха сенки. Обеците на Урналда издрънчаха.

— Наредих ти, Мерлин, ала не това.

— Даде ми този камък.

— Това е вярно.

— Каза ми да опазя светолета.

— И това е вярно.

— А това значи да извая нещо по-силно от кристалната чаша.

— Ти реши така, не аз.

Бавно и колебливо свалих чука, оставих го на земята заедно с длетото и доближих кристала. Създанието вътре трепкаше като пламъче.

— Може ли да те попитам нещо, Урналда? За светолета?

— Питай.

Наблюдавах светлинката.

— Каза, че той е едно от най-редките създания във Финкайра. Как… оцелява? Как се пази самичък?

Лицето на Урналда, огряно от факлите, се изкриви от странната й усмивка.

— Пази се, като броди на слънчева светлина, където никой не може да го види. А нощем танцува там, където се срещат лунните лъчи и водата.

— С други думи… пази се, като е свободен.

Раковините на Урналда иззвънтяха, ала тя не продума.

Посегнах към кристалната чаша, разперих пръсти над нея и усетих топлината на създанието вътре. Ненадейно обърнах чашата.

Ярка точица от светлина, не по-голяма от ябълкова семка, се понесе към тавана на пещерата. Докато преминаваше покрай мен, дочух само слабо бръмчене. Светолетът бързо се издигна, влезе в тунела, водещ към повърхността, и изчезна.

Урналда удари с юмрук по страничната облегалка на трона. Двете джуджета на входа насочиха копията си към мен. Тя отново удари с юмрук.

— Кажи ми защо го направи.

Поех си уплашено дъх.

— Защото клетката от камък все някога ще се разпадне. Най-добрият начин да опазиш нещо е да го освободиш.

В този миг от жезъла ми изригна син пламък. Джуджето до мен извика и подскочи високо във въздуха. В този миг видях новият отпечатък на жезъла си. Беше пукнат камък.