Т. А. Барън
Седемте песни (19)

15
Преобразяване

Озовахме се седнали на затревено поле на ръба на скала, надвесена над морето. Когато се взрях надолу, видях колонии от чайки, гнездящи в нея. Пищяха, кряскаха и се грижеха за малките си. По лицето ми повя хладен бриз и донесе миризмата на солена вода. Далеч под мен белият прибой преминаваше в яркосиньо, след това в зелено, наситено като нефрит. От другата страна на морската шир се виждаше малък остров, мрачен и тайнствен. Зад него се кълбяха мъглите, потулващи цяла Финкайра.

Обърнах се към Риа и Бъмбълви, които също се дивяха на новото ни обкръжение. Само преди секунди бяхме в пещерата на Великата Елуса! Където и да се намирахме сега, мястото беше далеч. Какво изумително умение, да прехвърляш хора по този начин! Тя си бе спомнила дори за жезъла ми. Отбелязах си наум да внимавам по време на петия урок, Скока, ако някога стигна до него.

Риа скочи на крака.

— Виж там! — Тя сочеше островчето. — Виждаш ли?

Изправих се и се подпрях на жезъла си.

— Да, остров. Изглежда почти нереален, нали?

Риа не откъсваше очи оттам.

— Защото е почти нереален. Това е Забравения остров. Сигурна съм.

По гръбнака ми плъзнаха тръпки.

— Седмата Песен! Там трябва да отида, за да науча повече за Прозрението. — Стрелнах я, преди да се обърна отново към острова. — Виждала ли си го преди?

— Не.

— Откъде тогава си сигурна, че това е Забравения остров?

— От историите на Арбаса, разбира се. Това е единствената суша на Финкайра, която не е част от големия остров. Говори се, че дори Дагда не е стъпвал там открай време. И освен морския народ, който обитава протока, никой не знае как да премине през мощните течения и още по-силните магии, които обграждат Забравения остров.

Отбягнах една чайка, която летеше право към лицето ми, като все така не можех да сваля поглед от острова.

— Звучи така, сякаш не е било писано хората да стъпват там. — Стомахът ми неспокойно се присви. — По каквато и да е причина.

Тя въздъхна.

— Някои хора вярват, че има нещо общо с причината финкаирците да загубят крилете си.

— Вярно е, вярно е, вярно е — измърмори Бъмбълви, докато вървеше към нас, звънейки на всяка крачка. — Това е най-тъжният момент в цялата ни история.

Възможно ли беше намусеният шут да знае как сме загубили крилете си? Внезапно ме обзе надежда.

— Знаеш ли как е станало?

Издълженото му лице се извърна към мен.

— Никой не знае как е станало. Никой.

Намръщих се. Аила, сестрата на вятъра, знаеше, но не искаше да ми каже. Щеше ми се да можех да я попитам отново, но това бе невъзможно, както бе невъзможно да уловиш вятъра. Най-вероятно вече беше стигнала до Гуинед.

Риа най-сетне отмести очи от острова.

— Искаш ли да знаеш къде се намираме сега?

Побутнах я.

— Все още звучиш като водач.

— Все още се нуждаеш от водач — поусмихна се тя. — Намираме се във Фаро Лана, земята, принадлежала някога на дървехората.

Огледах платото, заслушан в прилива на вълните. От три страни ни обграждаха стръмни, белезникави на цвят морски скали. С изключение на няколко камари камъни, навярно останки от стени или огнища, по платото растеше само трева. Далеч на север зеленият хоризонт бележеше началото на гора. Отвъд се издигаше синкава омара, навярно Мъгливите хълмове.

От тревата излетя мърлява кафява пеперуда и кацна на китката ми. Крачката й ме гъделичкаха и аз тръснах ръка, а тя отлетя и кацна на върха на жезъла ми. Неподвижните й криле се сляха с тъмнокафявия му цвят.

Махнах с ръка към платото.

— Не виждам как ще успеем да разберем нещо за изкуството на Преобразяването. Ако дървехората са живели някога тук, от тях не е останало много.

— Така са живели. — Риа взе едно бяло камъче и го хвърли от скалата. — Дървехората са странствали, постоянно са търсели по-добро място за живот, където да пуснат корени, като истински дървета, което да нарекат дом. Единствените им поселища са били тук, при скалите, но както виждаш, те не са били нищо особено. Просто убежища за много старите и много младите. Без библиотеки, пазарища или площади за събори. Повечето дървехора прекарвали дните си в скитане из Финкайра и се връщали само когато били готови да се задомят или да умрат.

— Какво се е случило с тях?

— Предполагам, че така се увлекли по странстването си, че все по-малко от тях били склонни да се връщат у дома. В края на краищата никой не се завърнал. Поселищата им се разпаднали, защото нямало кой да се грижи за тях. А дървехората измрели.

Ритнах една туфа трева.

— Не мога да ги обвинявам, че са се скитали. Това е част и от мен. Само че ми се струва, че те сякаш никога никъде не са се почувствали у дома си.

Риа ме изгледа замислено, а бризът разроши листата по премяната й.

— Това да си намериш дом, също ли е част от теб?

— Надявам се, но не съм сигурен. А от теб?

Тя се скова.

— Арбаса с моя дом. Моето семейство. Единственото, което съм имала.

— Освен Куен.

Тя прехапа устна.

— Някога. Вече не. Тя ме продаде на таласъмите за торба обещания.

Пеперудата излетя от жезъла ми, издигна се във въздуха и прелетя до Бъмбълви, който още се взираше унило в Забравения остров. Малко преди да кацне, пеперудата сякаш промени решението си и отново се върна на жезъла ми. Гледах как се отварят и затварят кафявите й крила, едното от които бе зле наранено.

Казах на Риа:

— Трябва да я открия.

— Кого?

— Куен. Тя ще може да ми каже нещо повече от тези камъни.

Риа направи гримаса, сякаш току-що бе сдъвкала цяла шепа кисели боровинки.

— Тогава сме загубени. Няма как да я намерим, дори да е оцеляла след онази рана. Дори да я открием, нямам как да й вярваме. — Почти изплювайки думите, тя рече: — Тя е непоправим предател.

Под нас в скалата се блъсна огромна вълна и чайките с писъци се разлетяха над пяната.

— И така да е, трябва да опитам! Някой трябва да я е видял, след като избяга. Ако дървехората са толкова редки, все някой ще я е видял. Нали?

Тя тръсна глава.

— Ти не разбираш. Дървехората не просто не са се задоволявали да стоят на едно място. Те не са се задоволявали да стоят и в едно тяло.

— Да не искаш да кажеш…

— Да! Знаели са как да менят формата си! Нали знаеш как дърветата сменят цветовете си и през пролетта имат съвсем нова премяна? Дървехората са стигнали много по-далеч. Постоянно сменяли дървоподобната си форма и се превръщали в мечки, орли или жаби. Затова са назовани в Песента за Преобразяването. Те са изкусни майстори в това.

Надеждите ми, и без друго крехки като пеперудата на жезъла ми, изчезнаха напълно.

— Значи Куен, ако въобще е жива, би могла да изглежда всякак.

— Да.

Бъмбълви долови отчаянието ми и се обади:

— Ако искаш, може да ти изпея песен. Нещо леко и ободряващо.

Понеже нямах сили да възразя, той започна, като поклащаше в такт шапката със звънчетата.

Животът е проклятие без край:

Ала и по-зле може, знай!

И все пак с радост изпълнен съм аз.

От всеки друг по-весел съм аз.

И смърт изпълва въздуха,

но аз я срещам смело!

И по-зле може, знай!

Животът е проклятие без край.

Бъди щастлив! Съмнение няма,

по-дълбока е таз яма.

Тъй по-дълбока от сега,

само… не ме питай докога.

— Спри! — извика Риа. — Ако наистина се чувстваш така, защо просто не скочиш от скалата и не прекратиш страданията си?

Бъмбълви се намръщи, а увисналата кожа на гушата му сякаш стори същото.

— Не ме ли слушаше? Та това е весела песен, една от любимите ми! — Той въздъхна. — Ох, сигурно нещо съм объркал в изпълнението. Както обикновено. Чакай, ще опитам пак.

— Не! — извика някой.

Не беше Риа, не бях и аз, а пеперудата. Тя бясно размаха криле и напусна мястото, където беше кацнала. Описа спирала надолу и преди да кацне на тревата, се разнесе силен пукот. Пеперудата изчезна.

На мястото й стоеше слаба прегърбена фигура, наполовина дърво, наполовина — жена. Косата й, сякаш от слама, падаше върху подобната на кора кожа на лицето й, обрамчвайки чифт очи, прилични на капчици смола. Бе облечена с кафява роба, стигаща чак до стъпалата й, широки и груби като корени. На малкия пръст на единствената си ръка носеше сребърен пръстен и ухаеше на сладки ябълки, макар че изражението й бе кисело.

Риа се вцепени като мъртъв клон.

— Куен.

— Да, азссс ссъм — прошепна жената-дърво с глас като шумолене на суха трева. — Куен. Ссссъщата Куен, която сссе грижеше за теб като бебе, която те сссспаси от много болесссти.

— И която ме предаде на таласъмите!

Куен прокара пръсти през косата си.

— Не исссках това. Обещаха ми да не поссстрадашш.

— Трябваше да се досетиш, че ще те излъжат. Кой вярва на воини-таласъми?! — Риа закрачи към разкривената фигура. — Или на теб?!

— Не виждашшшш ли, че и сссама го знам?

В тревата наблизо кацна една чайка и задърпа с човка тревата. Стараеше се, ала стръковете не помръдваха.

— Вижте — каза Куен и направи малка крачка към чайката. — Ако опитам да ти помогна, добра птицо, ще ми позволишшш ли?

Чайката изписка и гневно махна с криле. Едва след известно време се поуспокои и продължи да събира материал за гнездото си, докато държеше под око Куен.

Тя тъжно се обърна към Риа.

— Виждашшш ли? Това е моето наказание.

— Заслужаваш всеки миг от него.

— Азсссс съм окаяна, тъй окаяна! Миссслех, че няма как да стане по-зле. Тогава изведнъжшшшш сссе появихте вие. — Тя посочи Бъмбълви с възлестия си пръст. — Ссс този… Глассс, който носсси проклятия.

Шутът обнадеждено вдигна глава.

— Може би предпочиташ гатанки? Знам една страхотна, за звънчета.

— Не! — изпищя Куен. — Моля те, Риа. Изссспълнена съм сссс угризения. Не можешшшш ли да ми простишшш?

Момичето скръсти ръце.

— Никога.

Прониза ме странна болка. Думата „никога“ отекна в ума ми като тежка врата, затръшната и залостена. За своя изненада изпитах симпатия. Куен наистина бе сторила нещо ужасно. И съжаляваше за това. Не бях ли правил и аз неща, за които дълбоко съжалявам?

Пристъпих до Риа и сниших глас.

— Трудно е, знам, но може би трябва да й простиш.

Тя ме изгледа студено.

— Как бих могла?

— Както майка ми ми прости, след като й сторих онова. — В този миг думите на майка ми на раздяла се върнаха в паметта ми. „Пеперудата е изкусна в преобразяването, може да се превърне от червей в най-красивото създание на природата. А душата, синко, може същото.“ Прехапах долната си устна. — Куен стори нещо ужасно, но заслужава още един шанс, Риа.

— Защо?

— Защото може да се промени. Всички ние, всички живи същества, можем да се променяме.

Ненадейно жезълът ми проблесна в яркосиньо и започна да пращи, сякаш гореше. След секунда и светлината, и звукът изчезнаха. Завъртях го и открих върху него знак, син като небето на смрачаване. Имаше формата на пеперуда. В този миг осъзнах, че духът на Туата още обладава жезъла. И че някак бях успял да открия душата на Преобразяването.

Риа колебливо протегна ръка към жената-дърво. Куен я пое, а очите й блестяха. За миг двете се спогледаха мълчаливо.

Най-сетне Куен обърна лице към мен.

— Има ли как да ти благодаря?

— Стига ми да ви гледам така.

— Сссигурен ли ссси, че няма какво да сссторя?

— Не, освен ако владееш силата на Скока — отвърнах аз. — Трябва да стигнем до Езерото на лицето, далеч на север.

— Десет дни пеша — изстена Бъмбълви. — Не, по-скоро дванайсет. Не, четиринайсет.

Смолистите очи на Куен ме гледаха изпитателно.

— Не познавам Ссскока, но Преобразяването може да ви помогне.

Дъхът на Риа секна.

— О, Куен, ако можехме да плуваме като риби…

— Ще ви ссспесссти няколко дни.

Подскочих.

— Възможно ли е?

На лицето на Риа изплува крива усмивка и тя посочи Бъмбълви.

— Ти, глас на проклятието, ще си пръв.

— Не! — замоли се той, докато отстъпваше. — Не би го направила. Не можеш.

— Флипна, ссслипна, хаахавай сссвишшш — започна напевно Куен. — Келпоно бублим тублим риба.

Ненадейно Бъмбълви спря, осъзнавайки, че е стигнал до ръба на скалата. Погледна надолу към прибоя, ококорен от страх, а ръкавите му се вееха на вятъра. Той отново погледна към Куен и се облещи още повече.

— М-м-моля те — запелтечи шутът. — Мразя риби! Т-т-толкова се лигави, т-т-толкова са м-м-мокри. Т-т-олк…

Праассс.

На тревата тромаво се мяташе риба с огромни очи и отпусната кожа. След миг тя се спусна към морето. Трудно ми беше да го приема от смешната страна — знаех, че аз съм следващият.