Т. А. Барън
Седемте песни (14)

10
Тайната на Арбаса

Все още в недрата на Арбаса, аз се потях от усърдие. Опитах всичко, което ми хрумна, за да открия ключа към загадката. Кръстосвах спираловидното стълбище отново и отново, търсейки правилното място, откъдето да започна. Отдръпвах се, за да намеря някаква подредба, приближавах се толкова, че спокойно можех да опра чело на дървото и се вглеждах във всяка руна, докато ми се кръстосат очите, но без успех.

Час след час размишлявах върху тайнственото писмо по стените, което можеше да ме поведе по пътя, който трябваше да измина, за да намеря лек за Елън. И макар че буквите изглеждаха изпълнени със скрит смисъл, аз все още нищо не разбирах.

Залезът дойде и си отиде, а мътната светлина над стълбището угасна. Известно време се помъчих да използвам втория си взор, още по-ненадежден на тъмно, докато накрая Риа ми донесе необичайна факла — сфера, голяма колкото юмрука ми, от тънък, но здрав пчелен восък. Вътре пъплеха десетина бръмбара, които равномерно пулсираха в златисто. Достатъчно силно, за да осветяват ярко малки отрязъци от текста.

Макар че й бях благодарен за факлата, аз я взех, без да продумам. По същия начин приех и двете големи купи, едната с вода, а другата — с едри зелени ядки, които Бъмбълви ми донесе по-късно. Той се спъна по стълбите и разля половината вода по врата ми, ала аз почти не обърнах внимание. Бях твърде вглъбен в задачата си… и във вината си. Колкото и да се концентрирах върху странните руни, не можех да не чувам стенанията и въздишките на майка си един етаж над мен. Аз я бях довел тук.

Знаех, че над Друма се надига бледата нова луна и посребрява клоните на Арбаса. Оставаше ми един месец без един ден, за да открия лек. Колкото и трудна, дори невъзможна, да се окажеше тази задача, не можех дори да започна, преди да разчета текста. А той с нищо не подсказваше, че ще ми разкрие тайните си.

Уморено подпрях длан на дървесната стена и ненадейно усетих искрица топлина, идваща от руните. Ощипа дланта ми едва-едва и изчезна, но ме остави с усещането, че тези думи наистина са били издялани от великия вълшебник Туата. Възможно ли е да е знаел, че един ден внукът му ще се опита да ги разгадае, за да тръгне по стъпките му към Отвъдния кладенец и чертозите на Дагда? А можел ли е да предположи, че Еликсирът на Дагда ще е нужен, за да спаси живота на Елън — жената, за която някога е предрекъл, че ще роди вълшебник, по-могъщ от него самия?

Ядосах се. Що за магьосник бях аз? Какво представляваха силите ми без помощта на вълшебен инструмент? Извор на нещастие и за мен, и за тези около мен. Простил се бях със зрението си, а за малко — и с майка си.

Провлачих крака към основата на стълбището и унило се облегнах на стената. Докоснах с пръст първата руна — приличаше на четвъртит слънчоглед с голяма, рошава брада. Последвах очертанията й, опитвайки се някак да доловя частица от смисъла й.

Нищо.

Отпуснах ръка. Може би бе въпрос на увереност. Или на вяра. Родил съм се, за да стана магьосник, нали? Самият Туата е казал така. Аз съм неговият внук. Неговият наследник.

Отново докоснах руната.

Отново нищо.

„Говори ми! Повелявам ти!“ Пак нищо. Ударих с юмрук по стената._„Говори ми, казвам ти! Това е повелята ми!“_

По стълбището отекна още едно стенание и стомахът ми се сви. Вдишах бавно и неспокойно. „Ако не заради мен, тогава заради нея! Ще умре, ако не намеря начин да науча тайните ти.“ По бузата ми се търкулна сълза. „Моля те. Заради нея. Заради Елън. Заради… мама.“

Лека тръпка премина по пръста ми, усетих нещо почти физически осезаемо.

Натиснах руната с показалец и се съсредоточих още повече. Започнах да мисля за Елън на пода от клони, за обичта й, за моята обич към нея. Дървото се стопляше. „Моля те, помогни ми. Толкова много ми е дала!“

Изведнъж разбрах. Първата руна изрече смисъла си направо в ума ми с дълбок глас, който никога не бях чувал, но някак познавах още от раждането си. „Тези думи ще се четат само с любов или ще останат непрочетени.“

Последва и останалото — в неспирно лееща се каскада от думи, река, която ме заля и ме отнесе.

„Седемте песни на вълшебниците са и една мелодия, и много, и да те пратят в света Отвъден могат, макар надеждата да е тъй малка…“

Развълнуван, аз напредвах руна по руна, стъпало по стъпало. Често се спирах, повтарях си някоя дума и тръгвах отново. Когато най-сетне стигнах до горе, първите лъчи на слънцето вече надничаха от стълбището. През нощта Седемте песни се бяха запечатали в ума ми така, както в стените на Арбаса.