Т. А. Барън
Седемте песни (24)

20
Реки, хладни и топли

Докато открия останалите до извора на Несекващата река, бяха минали три дни. Намираха се недалеч от мястото, където ги бях оставил.

Тревите, преливащи в различни нюанси на зеленото, се вееха на лекия ветрец. Щом ме видя, Риа дотича да ме посрещне. Успокои се, щом видя третия отпечатък на жезъла и докосна ръката ми.

— Така се тревожех, Мерлин.

Гърлото ми се стегна.

— И с право, боя се. Предупреди ме, че може да се изгубя и като че ли така се получи.

— Но намери обратния път.

— Да — отвърнах аз. — Но толкова се забавих! Остават ни само десет дни.

Бъмбълви се присъедини към нас, като почти се спъна в плаща си, докато прескачаше потока. Макар че бе намръщен както обикновено, изглеждаше наистина облекчен. Хвана ме за ръката и я разтърси енергично, а камбанките му се раздрънчаха пред лицето ми. Усетих, че пак ще се опита да ми разкаже прочутата си гатанка, затова се обърнах и бързо се отдалечих, а те с Риа ме последваха. Не след дълго вече се бяхме отдалечили от владенията на джуджетата, но ни оставаше още много път.

Четвъртата Песен, Именувано, имаше нещо общо със Слантос, мистериозен народ, който живееше в североизточния край на Финкайра. Нямаше да се наложи да пресичаме други затрупани със сняг проходи, но трябваше прекосим целите Покварени земи. Само това щеше да ни отнеме няколко дни. После трябваше да намерим път покрай Каньона на орлите, а и покрай северните части на Мрачните хълмове. Макар да знаех, че всяко едно от тези места крие опасности, най-много ме смущаваше мисълта за тях.

За да прекосим равнината, ставахме всеки ден на зазоряване, когато първите сутрешни птици и последните нощни жаби запяваха в хор. Спирахме от време на време, за да събираме боровинки или грудки, а веднъж, благодарение на познанията на Риа за езика на пчелите, ядохме дори медена пита. Риа знаеше и къде можем да намерим вода и ни водеше към скрити извори и тихи вирчета. Като че ли четеше тайните на земята тъй лесно, както разчиташе и моите собствени. Луната ни осигуряваше достатъчно светлина, за да вървим нощем — така и сторихме. Ала и луната бързо чезнеше.

Накрая, след три дълги дни, достигнахме до края на Каньона на орлите. Седнахме на каменистия ръб и зареяхме погледи към широките ивици червено-кафяво, охра и розово по отвесните скали. От отсрещната страна искряха бели островърхи възвишения, а далеч под нас в подножието на скалите криволичеше плитка река.

Колкото и да бях изморен, не можех да не почувствам прилив на сила, когато си спомних за зова на орела, с който бе започнал Великият съвет на Финкайра. Де да можех да летя като орел! Щях да се понеса над разноцветния каньон, бърз като вятъра. Както бях направил върху гърба на Беля, сякаш преди векове.

Само че не бях нито орел, нито ястреб. Трябваше да се спусна в каньона пеша, също като Риа и Бъмбълви, и да намеря път към отсрещната страна. Проследих с поглед очертанията на скалите — поне се намирахме достатъчно на север, за да можем да преминем. По на юг скалите се издигаха толкова високо, че превръщаха клисурата в зееща пропаст, преминаваща право през Мрачните хълмове.

Риа, която стъпваше най-уверено от трима ни, ни поведе и скоро откри няколко издатини в скалните стени. Следвахме всяка от тях до мястото, където можехме безопасно да скочим на тази под нея и така постепенно се придвижвахме надолу в каньона. Понякога се плъзгахме по гръб, а понякога под краката ни поднасяха трошливи късове скала. Накрая, плувнали в пот, стигнахме до дъното.

Реката, макар и разкаляна, бе много хладна и Бъмбълви, изнемогващ от горещина, се хвърли в нея. С Риа го последвахме, като клекнахме и потопихме ръце и глави във водата. Не можех да съм сигурен, но ми се стори, че дочух в далечината писък на орел.

Освежени, ние започнахме да се катерим към отсрещния връх. Не след дълго трябваше да си помагам и с двете ръце и препасах жезъла на колана си. Когато склонът стана по-стръмен, Бъмбълви замърмори още по-недоволно, но се стараеше да не изостава и се движеше точно под Риа, захващайки се с ръце и крака за местата, освободени от нея.

След като изкачихме една особено стръмна скала, раменете ми бяха изнемощели от усилието. Приведох се назад, доколкото смеех, без да рискувам хватката ми да се изплъзне. Надявах се да зърна върха на каньона, но видях само още разноцветни слоеве скали. Под мен калната река вече приличаше на тънка вадичка. Потреперих и се хванах още по-здраво. Колкото и да не ми се щеше да се катеря по скалите, още по-малко ми се щеше да падна.

Вляво, малко по-нагоре от мен, Риа ненадейно извика:

— Виж! Шар! На онази розова скала.

Като внимавах да не загубя равновесие, аз се обърнах и видях светлокафяво, подобно на котка животно, което се печеше на слънце, свито на топка, и тихо мъркаше. За разлика от котките обаче имаше заострена муцуна с меки мустачки и две тънки като на насекомо крила, свити на гърба, които пърхаха с всяко измъркване.

— Не е ли прекрасен? — попита Риа, стиснала каменната стена. — Шаровете се срещат само на подобни места. Само веднъж преди съм виждала един, но много по-отдалеч. Много лесно се смущават.

Чувайки гласа й, шарът отвори очи и застана нащрек, втренчен в нея. После като че ли се отпусна и продължи да мърка. Риа бавно сложи крак в нова вдлъбнатина и протегна едната си ръка към животното.

— Внимавай — предупредих я.

— Шшт, ще го стреснеш.

Шарът се понамести и постави пухкавите си лапи на скалата, сякаш се готвеше да се изправи. Всяка от тях имаше по четири пръста. Когато ръката на Риа се доближи до муцуната му, шарът замърка още по-силно.

Едва тогава забелязах нещо странно. Отначало не можех да реша какво е, но лапите му изглеждаха някак… необичайно. Внезапно разбрах. Бяха ципести като патешки крака. Защо създание, което живее на скалите, ще има ципести лапи? Ненадейно осъзнах причината.

— Риа, недей! Това е дух-двойник!

Още преди да довърша, шарът започна да се преобразява. За броени мигове крилете му се изпариха, сините очи почервеняха, козината се превърна в люспи, а котешкото тяло — в това на влечуго, а чудовището със съскане се отърси от ронлив слой кожа. Всичко това се случи, преди да успея да примигна три пъти. Риа ме чу и успя да се наведе точно преди той да се хвърли към нея с широко отворени челюсти и извадени нокти. Надавайки яростен писък, нападателят прелетя над главата й и падна в каньона.

Макар че челюстите му я пропуснаха, опашката на чудовището шибна Риа през лицето. Извадена от равновесие, тя загуби и опората под краката си и за миг увисна на една ръка, като се люшна ужасяващо. Тогава камъкът под пръстите й се откъсна и тя падна право върху Бъмбълви.

Впил пръсти до бяло в скалата, шутът изкрещя, но някак успя да се задържи и спря падането на Риа. Тя висеше с главата надолу на гърба му, опитвайки се да се изправи.

— Дръж се, Бъмбълви! — извиках аз отгоре.

— Старая се — изстена той, — макар че това никога не е било достатъчно.

Ненадейно камъкът под пръстите му се разпадна на късчета, които затрополиха по скалата. Двамата изкрещяха в един глас и се плъзнаха надолу, бясно размахали ръце и крака, ала за щастие се приземиха на една тясна издатина и останаха там, високо над дъното на каньона.

Заслизах надолу като тромав паяк, а жезълът се поклащаше на колана ми. Под мен Риа и Бъмбълви стенеха болезнено. Шапката на шута лежеше до него, покрита с червен прах. Риа се опита да се изправи, но отново падна. Дясната й ръка като че ли беше пострадала.

Стъпка по стъпка, най-после стигнах до тях и когато й помогнах да седне, тя изхълца от болка — бях докоснал изкривената й ръка. С изпълнени с болка очи, Риа каза:

— Предупреди ме… точно навреме.

— Ще ми се да беше няколко секунди по-рано. — Внезапен повей ни поръси с прах. Когато утихна, извадих малко стрити билки от торбата си и ги втрих в раната на бузата й.

— Откъде разбра, че е дух-двойник?

— По ципестите крака. Помниш ли, когато открихме птицата алеа в гората? Тогава ти ми каза, че у всеки звяр има нещо необичайно. — Посочих към себе си. — Както е и с хората, предполагам.

Риа се опита да повдигне ръка и трепна от болка.

— Повечето хора не са толкова опасни.

Внимателно се придвижих по издатината, заобиколих Риа и се вгледах по-внимателно в ранената й ръка.

— Изглежда счупена.

— Хайде да не мислим за горкия Бъмбълви — изскимтя шутът. — Той не направи нищо полезно. Нищичко.

Въпреки болката, Риа се усмихна.

— Бъмбълви, беше чудесен. Ако ръката ми не беше почти откачена, щях да те прегърна.

Макар и само за миг, той спря да стене и да мрънка и почти забележимо се изчерви. После видя ръката й и се намръщи, както само той умееше.

— Доста зле изглежда. Ще останеш саката цял живот. Никога вече няма да можеш да ядеш или да спиш.

— Не мисля така.

Аз внимателно поставих ръката на Риа в скута си й я заопипвах, за да открия къде е счупването.

Тя трепна от болка.

— Какво можеш да направиш? Няма какво да — ох, боли! — използваш за превръзка. А без две — ох! — ръце аз няма да мога да се изкатеря догоре.

— Няма да можеш — повтори Бъмбълви.

Тръснах глава и от косата ми се посипаха камъчета.

— Няма нищо невъзможно.

— Бъмбълви е прав — възрази Риа. — Не можеш да излекуваш това. Ох! Дори торбата с билките… не може да помогне. Мерлин, трябва да ме оставиш. Да продължиш… без мен.

Стиснах зъби.

— Никога! Вече знам какво представлява Обвързването. Заедно сме, като онези ястреби в небето.

В очите й припламна слаба светлина.

— Но как? Не мога да се изкатеря… без ръка.

Раздвижих рамене и си поех дълбоко дъх.

— Надявам се да излекувам ръката ти.

— Не ставай глупав — каза Бъмбълви и се примъкна по-близо. — Ще ти трябва шина. Носилка. И армия целители. Невъзможно е, казвам ти.

Напипах счупеното място и леко поставих длани върху него. Макар че това нямаше значение за втория ми взор, аз затворих очи и се съсредоточих. С цялата си воля си представих светлина, топла и лековита, която се надига в гърдите ми. Когато тя стигна до сърцето ми и преля, й позволих да премине по ръцете, стигайки до пръстите ми. Като невидима река от топлина, светлината премина от мен в Риа.

— А… — възкликна тя. — Така е хубаво. Какво правиш?

— Каквото ме посъветва навремето един мъдър мой приятел.

Слушам езика на раната.

Тя се усмихна и се подиря на скалистата стена.

— Не се заблуждавай — предупреди ме Бъмбълви. — Ако сега ти е добре, това е само защото после ще стане десет пъти по-зле.

— Не ме интересува, дърти досаднико! Вече усещам, че е по-силна — каза Риа и понечи да я вдигне.

— Недей — наредих аз. — Още не.

Докато топлата светлина продължаваше да се излива от върховете на пръстите ми, аз се фокусирах върху костите и мускулите под кожата. Опитах се да доловя всяка фибра тъкан с ума си. Докосвах ги нежно и внимателно, като ги склонявах отново да са здрави и цели. След известно време отместих ръце.

Риа вдигна ръка, размърда пръсти… а после ме прегърна със силата на мечка.

— Как направи това? — попита тя, когато ме пусна.

— Наистина не знам — рекох аз и почуках по върха на жезъла си. — Но ми се струва, че беше някой куплет от Песента на Обвързването.

— Наистина си открил същността на тази Песен. Майка ти, лечителката, щеше да се гордее с теб.

Думите й ме отрезвиха.

— Хайде! Остава ни по-малко от седмица. Искам да стигнем до Слантос утре сутринта.