Т. А. Барън
Седемте песни (10)

6
През мъглите

Подобно на горчивия вкус в устата дълго след като отхапеш от развален плод, Бъмбълви и досадните му звънчета останаха с мен. Нищо не можех да кажа или да направя, та да си тръгне. И въпреки че вървях колкото можех по-бързо, без дори да свиря на Арфата, не можех да избягам от присъствието му.

Той ме последва през портата на Каер Неитан, а Каирпре мълчаливо ни изпрати с поглед. Шутът вървя след мен през полята чак до късно през нощта, когато бивакувахме под една върба, а на следващия ден продължихме под палещото слънце, докато накрая спряхме пред могъщата, шумяща снага на Несекващата река.

През цялото време той се оплакваше от жегата, от камъчетата в обувките си и от тежкия живот на шута. Докато наближавахме реката, няколко пъти ме попита дали искам да ми каже прочутата гатанка за звънчетата си с обещанието, че тя ще ме ободри. Отвърнех ли, че не искам да му слушам нито гатанките, нито звънчетата, той просто се намусваше за малко, след което ме питаше същото.

— О, но това е великата ми неразгадаема гатанка! — възразяваше той. — Гатанка, пристойна за истински майстор. Не, не беше така. Проклятие, пак не ми се получи! Гатанка, достойна за истински майстор. Да, точно така. Това беше думата. — Той направи пауза и продължи, още по-унило отпреди: — Само нея знам. Поклатих глава, крачейки към Несекващата река. Наближихме стръмните й каменни брегове, под които клокочеха бързеи. Пръските се издигаха над главите ни и искряха с цветовете на дъгата. Шумът бе толкова силен, че за пръв път, откакто напуснахме Града на бардовете, не чувах звънчетата на Бъмбълви, нито молбите му да чуя гатанката.

Обърнах се към него, надвиквайки реката:

— Има още много път, чак до най-южния бряг. Пресичането няма за е лесно, връщай се.

Той умърлушено отвърна:

— Значи не ме искаш?

— Не!

Бъмбълви се начумери и гушата му увисна още повече.

— Разбира се, че не ме искаш, никой не ме иска. — Той се взря в мен за миг. — Аз обаче искам теб, момко-късметлия.

— Късметлия?! Каквото и да съм, не съм късметлия! Животът ми е низ от разочарования, загуба след загуба!

— Личи си — заяви Бъмбълви. — Точно затова ти трябва шут. — Лицето му доби печално изражение и той добави: — Трябвам ти, за да те разсмивам. — След малко спътникът ми се прокашля. — Между другото, казвал ли съм ти гатанката ми за звънчетата?

Изръмжах и замахнах към главата му. Той се наведе по-ниско от обикновено и жезълът се плъзна по наметалото му.

— Ти не си шут — извиках. — Ти си проклятие!

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Бъмбълви въздъхна дълбоко.

— Изобщо не ставам за шут. За нищо не ставам. Един шут трябва да бъде само две неща — мъдър и забавен. Аз не съм нито едното, нито другото. — Една сълза се търкулна по бузата му. — Можеш ли да си представиш как се чувствам? Как ме боли, от палците до пръстите на краката? Съдбата ми е да съм шут, който натъжава всички. Включително себе си.

— Защо мен? — запротестирах аз. — Не можа ли да последваш някой друг?

— Разбира се — рече той, — но ти изглеждаш толкова… нещастен. По-нещастен от всеки друг, когото съм срещал. Ти ще си моето истинско изпитание като шут! Ако се науча да те разсмивам, ще мога да разсмея всекиго.

Простенах.

— Никога никого няма да разсмееш. Това е сигурно!

Той предизвикателно вирна брадичка и понечи пак да се загърне с апломб, само че се препъна в един камък и политна встрани. Шапката му падна и той едва не тупна в реката. Вдигна шапката и я намести здраво върху главата си, при това наопаки. Изсумтя и я обърна, но отново се спъна и се пльосна в калта, а после с мърморене се изправи, като се опита да обърше панталоните си с ръце, а след това — да избърше ръце в тях.

— Е, в такъв случай — обяви Бъмбълви, а звънчетата на главата му издрънчаха, — мога поне да те радвам с компанията си.

Извъртях очи и хвърлих поглед през рамо към Несекващата река. Може би ако се хвърлех в нея, тя щеше да ме отнесе надолу по течението, далеч от това безконечно изтезание, приело формата на жалкия човек пред мен. Изкушавах се, но знаех, че няма да го правя. Реката тук бе твърде бърза, а острите подводни скали със сигурност щяха да наранят и мен, и Арфата. Къде беше Риа, когато имах нужда от нея? Тя можеше да поговори с духа на реката и да укроти вълните. Спомних си как се разделихме и потръпнах. И все пак вината бе по-скоро нейна. Толкова беше самоуверена! Несъмнено й доставяше удоволствие да ме вижда смирен.

Подръпнах Арфата по-високо на рамото си. Казах си, че като мина през реката, поне ще се отърва от тези пресушени равнини, надвиснали над мен като пепеляво небе. Напомняха ми за недовършената ми работа. Спомних си, че на юг реката се разширява — там можеше да пресека. Оттам щях да продължа към Брега на говорещите раковини, със или без Бъмбълви.

С голямо разочарование установих, че ще продължа с него. Унилият шут ме последва, размахал дългите си ръкави, без да спира да дрънчи със звънчетата си. Минахме през няколко ревящи водопада, едно мочурище и поле от загладени камъни насред равнината, която реката наводняваше след по-силните дъждове.

Най-сетне стигнахме до плитчините под купчина огромни канари с форма на яйца и се запрепъвахме през реката. Студените води хапеха пищялите ми, а мекото дъно всмукваше обувките ми на всяка крачка. Сякаш самата река се опитваше да ме спре.

Излязохме на сушата и продължихме по западния бряг. Няколко часа се влачихме по просеки, обградени с високи, остри тръстики. Вдясно от нас към небето се протягаха клоните на леса Друма и обагряха земята в зелено чак до далечните Мъгливи възвишения. Пъстропери птички прехвърчаха от клон на клон — сигурен бях, че Риа знае имената на всяка от тях. През цялото време се стараех да не обръщам внимание на прегърбената фигура и камбанките на главата й.

Най-после забелязах редица вълнообразни дюни, а зад тях — стена от мъгли. Сърцето ми подскочи — дори ограничен от втория ми взор, останах поразен от ярките цветове. Златен пясък, тучнозелени лози, розови и морави раковини, жълти цветя.

Затъвайки в пясъка, аз се покатерих върху първата дюна, превалих я и най-сетне видях брега, а зад него — вълните. Беше отлив и под плътното покривало от мъгла по пясъка блестяха миди и раковини. Чувах ги как жвакат и съскат, а наоколо плискаха водни птици с дълги закривени човки. По скалите се крепяха хиляди ракообразни, по целия бряг лежаха огромни червени морски звезди, миди със спираловидни черупки и лъскави медузи. Между краката на птиците притичваха рачета.

Наведох се и взех шепа топъл, ситен пясък, който се процеди през пръстите ми. Беше същият, както в деня, когато за пръв път стъпих на острова. Тогава Финкайра ме посрещна и ми даде подслон — скри ме както от морето, така и от бурите в собствената ми глава.

Щипнах няколко зрънца пясък, а те се изтърколиха по показалеца ми и паднаха в дланта ми. Блещукаха ярко, почти като живи. Като собствената ми кожа, като самата Финкайра. Осъзнах, че съм започнал да се привързвам към нея. Колкото и нещастен да се чувствах тук, нещо ме теглеше към причудливите й земи, историята и обитателите й, въпреки начина, по който се отнасяха с мен понякога. Привличаше ме и нещо друго, но ми беше трудно да определя какво.

Както казваше майка ми, островът бе място помежду, където смъртни и безсмъртни създания можеха да живеят заедно. Невинаги в сговор, разбира се, ала с цялото многообразие и тайнственост и на двата свята. Отчасти Рай, отчасти Земя. Отчасти този свят, отчасти Отвъдния.

Стоях и попивах звуците и миризмите на финкаирския бряг. Може би някой ден бих се почувствал добре дошъл тук. Донякъде това вече беше така, във всеки случай повече, отколкото в селцето в Гуинед. Ако с мен бе един скъп човек, в сърцето ми Финкайра може би дори щеше да се превърне в дом. Ала сега този човек беше далеч — отвъд мъглите, отвъд обсипания с черни скали бряг на Гуинед.

Завъртях Арфата пред себе си и я взех в ръце. От пресъхналите равнини не я бях карал да пее. Какво още би могло да разцъфти в земя, тъй богата на живот?

Дръпнах една струна, най-тънката. Сякаш се строши ледена висулка. Докато тонът още вибрираше, от страната на дюната, която гледаше към морето, се показа едно-единствено червено цвете с формата на огромна камбана. Поклащаше се на соления бриз, а аз жадувах да го докосна, да усетя уханието му.

Само че нямах време за това. Оставих Арфата и жезъла си на пясъка и се обърнах, за да се уверя, че Бъмбълви няма да ги докосне. Той седеше на плажа и се мръщеше, а вълните миеха подутите му крака. Бе оставил до себе си триъгълната шапка със звънчетата, които поне засега мълчаха. Не беше далеч, но изглеждаше напълно увлечен от заниманието си.

Огледах плажа и в двете посоки. Вълните прииждаха и се отдръпваха, а по пясъка се търкаляха раковини с всякакви форми и размери. Размерите и красотата на брега отново ме поразиха, също както в деня, когато пристигнах. Още тогава една раковина ми прошепна нещо, ала не разбрах думите й. Дали днес не можех да открия още една? И бих ли я разбрал?

Тя бе някъде там, само че нямах представа как изглежда. Помнех само думите на Каирпре. „Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите.“

Започнах търсенето с една раковина на точки току до жезъла ми. Плоски, кръгли, спираловидни — всички минаха през ръцете ми, но нито една не ми се струваше подходяща. Не знаех дори къде да търся! Почти чувах как Риа ми казва нещо безсмислено като „Вярвай в боровинките“. Абсурдно беше, разбира се, но знаех, че все в нещо трябва да вярвам. Щеше ми се само да зная какво е.

Може би в интелекта си? Да, точно така. Е, как би изглеждала най-мъдрата раковина? Впечатляващо, нали? Като властелин на брега, с размери, отговарящи на мъдростта й.

Бъмбълви извика — една вълна го беше заляла. Щом водата се отдръпна със съскане, от пясъка остана да стърчи спираловидна раковина, яркорозова на цвят, по-голяма от всички други. Беше точно зад Бъмбълви, но той като че ли не я забеляза. Дали не търсех точно нея? Докато се приближавах, злочестият шут се отърси от водата, мрънкайки под нос, и се отпусна назад. Лакътят му натисна раковината и тя се спука. Той изпищя и се претърколи настрани, стиснал ранената си ръка. Поклатих глава, осъзнал, че търсенето ми едва сега започва.

Най-мъдрата раковина…

Следвах извивките на брега в търсене на раковини, които да изглеждат подобаващо, но въпреки разнообразието от форми, цветове и структура, нито една не беше достатъчно впечатляваща. Малкото, които ми се сториха подходящи, бяха неми — чувах само безкрайната въздишка на океана.

След известно време стигнах до скалиста издатина в морето, чийто край се губеше от другата страна на мъглите. Докато се чудех дали да претършувам влажните камъни, едно оранжево раче притича през обувката ми, спря и вдигна очите, сякаш ме разглеждаше. После продължи към камъните.

Почувствах се привлечен от дребната твар, която скиташе сама по брега, също като мен и без да се замислям, я последвах върху издатината. Обгърна ме мъгла, но аз продължих, като внимавах да не се подхлъзна. Макар че рачето беше изчезнало, скоро видях друга спираловидна раковина, легнала върху плосък зеленясал камък. Още по-голяма от онази, която Бъмбълви унищожи, тази бе почти колкото главата ми. Сияеше в тъмносиньо, а по повърхността й трепкаше странна сянка. Сигурен, че това е просто игра на мъглите, аз се приближих.

С всяка следваща стъпка раковината ми се струваше все по-прекрасна, бели нишки очертаваха изящните й извивки. Привличаше ме необяснимо — бях пленен от багрите й.

Най-мъдрата раковина…

В този момент от мъглата се надигна мощна вълна и заля скалите. Солената вода ме ощипа по белязаните бузи, а водната стена се оттегли и дръпна раковината със себе си. Преди да успея да я сграбча, тя изчезна сред въртоп от вода и мъгли.

Изругах и се обърнах към плоския камък. Раковината беше изчезнала, но не и странната сянка. За малко да се наведа да я разгледам по-отблизо, но се поколебах, без да зная защо. Тогава изпод друг камък изпълзя оранжевият рак и странишком прекоси издатината. Мина под един скален ръб и изникна от другата му страна, после заобиколи един приливен вир и отново се скри сред няколко изхвърлени от водата дървени отломки.

Вече не ми беше интересно да го следвам. Обърнах се и погледът ми попадна върху друг вир, прозрачен и неподвижен. На дъното обаче нещо блещукаше. Наведох се и забелязах една най-обикновена раковина — кафява, с голямо синьо петно, търкулнала се между няколко морски таралежа. Въпреки невзрачния си вид, тя разбуди любопитството си. Като внимавах да не докосвам острите шипове на таралежите, аз бръкнах в ледената вода и я извадих.

Наистина не бе нищо особено, но идеално се побираше в дланта ми. Сякаш точно там й беше мястото. Претеглих я — стори ми се доста тежка за размерите си.

Долепих я до ухото си — нищо. И все пак в нея имаше нещо странно.

— Ти ли си най-мъдрата раковина? — несигурно попитах аз. За мое изумление дочух клокочещ, сипкав глас.

— Ти си глупак, момче.

— Какво? — тръснах глава аз. — Глупак ли ме нарече?

— Глупав глупак — изклокочи раковината.

Бузите ми почервеняха, но сдържах гнева си.

— А ти коя си?

— Със сигурност не съм най-мъдрата раковина — измляска с устни създанието, — но не съм глупак.

Изкуших се да я запокитя във вълните, ала решимостта да си върна майка си бе по-силна от всякога.

— Кажи ми къде мога да открия най-мъдрата раковина.

Кафявото ракообразно се изсмя и в ухото ми покапа вода.

— Опитай да търсиш някъде, където се срещат дърво и вода, глупаво момче.

Озадачен, обърнах раковината в ръката си.

— Най-близките дървета са от другата страна на дюните. Край водата няма.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен.

— Думи на истински глупак.

Неохотно обходих с поглед издатината. Най-сетне зърнах останките от плавеите, където бе изчезнало рачето. Върху тях водата бе изхвърлила гниещи водорасли, които приличаха на парцалива дреха. Поклатих недоверчиво глава.

— Едва ли говориш за онази жалка купчинка.

— Думи на истински глупак — повтори раковината.

Не бях сигурен дали правя каквото трябва, но пуснах кафявата раковина във вирчето и пристъпих към плавеите. Отстраних водораслите и потърсих някаква следа от раковина. Нищо.

Бях готов да се откажа, когато забелязах нещо дребно в един процеп — раковина с цвят на пясък и формата на конус. Лесно можеше да се побере върху нокътя на палеца ми. Щом я повдигнах към лицето си, от нея се показа черно, подобно на червей създание, ала веднага се прибра. Не исках да доближавам подобно нещо до ухото си и я задържах по-надалеч. Не бях сигурен, но ми се стори, че оттам се носи слаб шепот.

Внимателно доближих раковината до лицето си. Отново дочух гласец, който се разля в кухините на раковината като миниатюрна вълна.

— Ти, плиссс, избра мъдро, Мерлин.

Затаих дъх.

— Името ми ли каза?

— Така сторих, плиссс, макар ти да не знаеш моето. То, плиссс, е Уашамбала, мъдрецът сред раковините.

— Уашамбала — повторих аз, доближавайки влажната черупка до ухото си. Нещо в гласа й събуди надеждите ми. — Знаеш ли и защо съм тук?

— Да, плиссс, знам.

Сърцето ми бързо заби.

— А ще… ще ми помогнеш ли? Ще я върнеш ли във Финкайра?

Няколко секунди раковината не продума. Накрая гласецът й се чу отново.

— Не бива да ти помагам, Мерлин. Опасностите, плиссс, са тъй големи, по-големи, отколкото можеш да си представиш.

— Но…

— Не бива — продължи раковината. — Ала усещам нещо у теб… не мога да му устоя. Имаш още толкова много неща да учиш, плиссс, и това може би е едно от тях.

Уашамбала направи още една пауза и дочух хрипливото й дишане. Не посмях да кажа и дума.

— Може да успеем, плиссс, а може и да се провалим. Не зная, защото дори успехът може да се окаже провал. Още ли, плиссс, искаш да опиташ?

— Да — обявих аз твърдо.

— Тогава ме дръж здраво, плиссс, до сърцето си, и мисли за онзи, за когото копнееш.

Поех раковината в шепи и притиснах до сърцето си. Започнах да мисля за майка ми. За масата с билки, за многото остри аромати, за сините й очи, тъй пълни с чувство. За добротата и спокойствието, за разказите й за Аполон, Атина и планината на име Олимп. За вярата й — в нейния Бог и в мен. За любовта й, смълчана и непоколебима.

Край мен се виеха мъгли, вълните мокреха обувките ми. Ала не се случи нищо.

— Постарай се повече, плиссс. Трябва да се постараеш повече.

Почувствах тъгата на Елън, че никога няма да може да се върне във Финкайра. Че никога няма да види как синът й възмъжава и че през всичките години в Гуинед бе отказал да я нарече „майко“. Простичка дума — ненарушима връзка. Толкова болка й бях причинил.

Лека-полека присъствието й се усили. Усетих прегръдката й — колко спокоен се бях чувствал в ръцете й! За няколко кратки мига ме караше да забравя болките и проблемите ни. Долавях аромата на кедрова кора до възглавницата й, гласът й ме зовеше през океана пред мен… през океана от копнеж вътре в мен.

Задуха вятър — свистеше, беснееше, повали ме на скалите, окъпа ме с пръски. Ненадейно чух трясък, сякаш нещо огромно отвъд мъглите се бе счупило. Облаците пред мен се размърдаха и образуваха странни форми. Първо змия, готова за удар. Преди да го нанесе обаче, тялото й се разля във формата на цвете. То пък се изду и заприлича на огромно немигащо око.

В средата на окото се появи тъмен силует. Отпървом само сянка, тя бързо доби плътност. Не след дълго приличаше на човек, който се лута в мъглите и се препъва към брега.

Майка ми.