Т. А. Барън
Седемте песни (29)

25
Всички гласове

Докато се издигахме, неколцина души извикаха от страх, макар и не толкова силно, колкото пищеше клетият Бъмбълви. Аз пък раздвижих крака във въздуха, ободрен от новото усещане. Бях преживявал нещо подобно само веднъж, сгушен в перата на Беля. Сега обаче чувството беше още по-силно, пък макар и още по-плашещо. Този път ме носеше не друго тяло, а самият вятър.

Аила бързо ни понесе все по-нагоре. Докато оформените като хляб сгради на Слатон се стапяха в мъглата, златният хлебен фонтан първо избледня до охра, а след това до бледосиво. Бяхме заобиколени от облаци и не виждахме нищо друго, освен самите себе си. Въздухът свистеше край нас, ала слабо, защото се движехме с вятъра, а не срещу него.

— Аила! — извиках. — Можеш ли да я откриеш в мъглите?

— Търпение — отвърна тя. Гласът й се чуваше и под мен, и над мен. Снишихме се и завихме надясно, а облаците се сгъстиха.

Риа се обърна към мен и видях, че тя също се вълнува. Сякаш летяхме върху облак, достатъчно близо, за да се докоснем, но достатъчно далеч, за да имаме пълна свобода да се движим. Бъмбълви обаче беше дълбоко ужасен. Лицето му, все още оплескано с тесто, зеленееше все повече с всеки завой и полюшване.

Ненадейно точно под нас в една пролука в мъглите изникна фигура. Нимуе! Пресичаше решително равнината, а черната й коса се вееше около раменете. В ръцете си стискаше моя жезъл. Представях си как се усмихва доволно, навярно решаваше какво подобаващо място да му отреди в пещерата си или как да се възползва от скритите му сили. Тънка усмивка се разля по лицето ми, докато приближавахме, а под нас сенките ни се носеха като призраци.

Тя долови нещо и се обърна. Изпищя, когато със спътниците ми надвиснахме над нея. Преди да успее да се завърти и да избяга, аз сграбчих с две ръце върха на жезъла си.

— Крадец! — изкрещя тя, стискайки спечеленото.

Всеки от нас теглеше към себе си, опитвайки се да освободи жезъла от хватката на другия. Когато Аила ме повдигна, краката на Нимуе се отделиха от земята и тя бясно зарита. Подеха я въздушни течения, които я влачеха ту насам, ту натам. Въпреки това тя отказваше да го пусне. Снишихме се отново и точно тогава под нас изникнаха няколко шипкови храста. Нимуе мина точно през тях, а те надраха краката й и скъсаха робата й, но тя продължи да стиска жезъла ми.

Той започна да се изплъзва от потните ми ръце, от тежестта на момичето раменете ме боляха ужасно и вече почти не усещах дланите си. През цялото това време Нимуе се усукваше и въртеше, опитвайки се с всички сили да се освободи.

Свихме рязко вляво и се устремихме към купчина остри скали. Миг преди да се удари в тях, Нимуе ги зърна, изписка ужасено и се пусна. После тупна по гръб на земята, току до скалите. С усилие изтеглих жезъла и разгледах познатите форми по него. Двойката блестеше от потта ми. Отново се почувствах цял — бях си върнал и жезъла, и надеждата.

Докато мъглите се сгъстяваха, погледнах надолу към Нимуе. Тя ме изгледа гневно, докато присядаше, после зарита с пети, размахвайки юмруци като бебе, като същевременно ругаеше и искаше отмъщение. Смаляваше се с всеки изминал миг, докато накрая просто изчезна зад воала от мъгли, а свирещият вятър заглуши виковете й.

Завъртях жезъла в изнемощелите си ръце.

— Благодаря ти, Аила.

— Няма защо, Емрис Мерлин. Аааа, да.

Вихърът ни тласкаше все по-високо и постепенно мъглите се разредиха, разпокъсаха се и се превърнаха в бели вълма, понесени от вятъра така, както вълните — от океанските течения. Кораби от мъгла с издути платна вдигаха носове и се разбиваха в безплътни брегове, а облачните вълни ни заливаха с миниатюрни пръски и непрестанно прииждаха.

Обърнах глава към Риа — очите й бяха пълни с гняв.

— Беше права за нея. Не знам как, но отначало ме обърка. Ще ми се да имах твоите… как ги нарече майка ми?

— Боровинки — засмя се тя. — Наричат ги още инстинкти. — Тя замаха с ръце нагоре и надолу из мъглата, сякаш бяха криле. — Не е ли прекрасно? Чувствам се толкова свободна! Сякаш съм самият вятър.

— Ти си вятърът, Рианон. — Ръцете на Аила ни обгърнаха. — У теб е всичко живо. Това са инстинктите, гласовете на живото у теб.

Гласът на Аила продължи в собственото ми ухо:

— Ти също имаш инстинкти, Емрис Мерлин. Просто не ги чуваш добре. Всички гласове са у теб, млади, стари, мъжки, женски.

— Женски? Аз? — Подсмихнах се и потупах меча си. — Аз съм момче!

— Аааа, да, Емрис Мерлин, момче си. И това е нещо чудесно! Един ден може би ще осъзнаеш, че може да бъдеш и повече. Че може да слушаш, освен да говориш, да сееш, освен да жънеш, да създаваш, освен да рушиш. И тогава ще осъзнаеш, че трепкането на едно пеперудено крило може да бъде силно като трус, събарящ планини.

Едва произнесла това, ни раздруса силен порив на вятъра и засили мен и Риа един към друг, а Бъмбълви се развика, размахвайки крайници. Шапката му отлетя и почти се изгуби, преди Риа да я сграбчи. От нея изпопада тесто и тя пак зазвъня.

Изведнъж излязохме от облаците и, бързи като ястреби, се издигнахме над пухкавите им очертания. Далеч под нас Финкайра се разкри като гоблен, пълен с ярки цветове и сложни шарки. Видях Мрачните хълмове, потънали в сенки, лъкатушещи ридове, прекъсвани от време на време само от горички или каменни купове. Ето там пък бяха червеникавокафявите усои на Орловия каньон, който се виеше на юг. А ето там, тук-таме огрени от слънцето, се простираха Покварените земи.

Наведох се напред и легнах върху въздушната възглавница. Докато стремително летях над Финкайра, отново се почувствах така, сякаш съм риба и се нося в океан от въздух, вместо от вода. Поддържан от невидими въздушни течения, аз плувах, безтегловен.

На север проследих с поглед разкривените контури на тъмен полуостров, докато накрая той се стопи в мъглата. Долу блещукаха реки, надигаха се възвишения. Оттатък хълмовете смътно зърнах очертанията на Езерото на лицето. Спомних си образа в мрачните води и смъртоносното око на Балор и по гръбнака ми пропълзя тръпка.

След това дочух слаб тътен. Идеше някъде от заснежените планини пред мен, чиито върхове блещукаха на късното следобедно слънце. Той се усилваше все повече, търкаляйки се по склоновете като лавина. Сякаш бе част от самата земя.

Така си и беше — бяхме пристигнали в земята на великаните. Аила ни остави на могила, покрита с къса трева. Тя бе сред малкото зеленина наоколо. Подобно на останалите скали, високият склон се тресеше от шума… или от каквото го причиняваше.

Още щом краката на Бъмбълви докоснаха земята, той се заклатушка към една огромна купчина листа, клонки и папрати, кой знае защо натрупани там, спъна се, после изпълзя нагоре, просна се по гръб и кресна, надвиквайки тътена:

— Ако ще умирам насред земетресение, поне да е на меко! — След което подравни част от счупените клони под главата си. — Освен това не съм приключил с трудното храносмилане, а и трябва да се възстановя от този полет. — Той затвори очи, намествайки се по-удобно сред папратите. — Представете си! Почти умрях, и то два пъти в един и същи ден. — Бъмбълви се прозя и камбанките се раздрънчаха. — Ако не бях такъв оптимист, щях да кажа, че преди да превали денят, ще ми се случи нещо още по-лошо.

Секунди по-късно хъркаше.

— Желая ти успех, Емрис Мерлин — изрече Аила в ухото ми, този път по-силно заради тътена. — Иска ми се да можех да остана повече, но трябва да летя.

— Ще ми се да не трябваше да си отиваш.

— Знам, Емрис Мерлин, знам. Може би някой ден ще се срещнем отново.

— И отново ще летим? — Риа повдигна ръце, сякаш бяха криле. — Като вятъра?

— Може би, Рианон. Може би.

После Сестрата на вятъра си отиде, заобиколена от топъл вихър.