Даниъл Силва
Падналият ангел (8)

7.
Ватикан

Отслужиха опелото на третия ден в църквата „Санта Анна“. Светият отец не присъстваше, но след много тайни дебати някъде в залите на Апостолическия дворец беше решено, че личният секретар на папата ще изпълни богослужението. Габриел влезе в църквата, когато Донати, облечен в бели одежди, приканваше опечалените заедно да четат молитвата за покаяние. Паола Андреати седеше тихо на втория ред с безизразно лице. Присъствието й предизвика видимо безпокойство у колегите на Клаудия; сякаш душата на починалата бе решила да присъства на собственото си погребение. След приключването на месата, докато следваше бавно ковчега към Виа Белведере, тя мина покрай Габриел, без да го погледне. Няколко секунди по-късно Донати направи същото.

В този ден реставрационната лаборатория бе официално затворена, но Габриел реши да се възползва от възможността да прекара няколко спокойни часа насаме с Караваджо. Малко след четири часа той получи съобщение от отец Марк, помощника на Донати, който го молеше да отиде в едно кафене зад стените на Ватикана, на „Борго Пио“. Когато Габриел пристигна, младият свещеник съзерцаваше дисплея на своето „Блекбъри“, седнал на маса до прозореца. Отец Марк беше американец от Филаделфия. Лицето му излъчваше детска невинност, а очите му бяха като на човек, който никога не е губил на карти, поради което работеше за Донати.

— Подарък от монсеньора — заяви той и подаде на Габриел малък найлонов плик от книжарницата на Ватикана.

— Сборник с папските писма на Негово Светейшество?

Отец Марк се намръщи. Не харесваше шегите за Негово Светейшество. Не харесваше много и Габриел.

— Това е пълното изследване на доктор Андреати за цялата антична колекция, точно както поискахте.

— Всичко в тази малка чантичка? Какво чудо.

— Флашки — обясни педантично свещеникът.

Може би някога отец Марк бе имал чувство за хумор, но то бе закърняло за осем години обучение в семинарията.

— А телефонните разпечатки?

— Работя по въпроса.

— Имейли?

— Става дума за Ватикана. Тези неща отнемат време. — Ангелското лице на младия свещеник не издаваше нищо. Дори Габриел не можеше да отгатне дали държи флош или чифт двойки. — Монсеньорът би искал да знае как възнамерявате да процедирате с вашето разследване — съобщи той, поглеждайки своето „Блекбъри“.

— Първо ще ослепея от четенето на няколкостотин страници документация за произхода на вашата антична колекция.

— А после?

— Кажи на монсеньора, че той ще узнае пръв.

Свещеникът стана рязко и извинявайки се със спешен въпрос, изискващ вниманието му, тръгна обратно към Ватикана. Габриел пъхна найлоновата чантичка в джоба на палтото си, поколеба се за момент, а после набра автоматично един номер на своето „Блекбъри“. Дрезгав мъжки глас отговори на иврит. Габриел промърмори няколко думи на същия език и бързо прекъсна връзката, преди мъжът от другия край да успее да възрази. После седя там, докато над тясната уличка падне мрак, чудейки се дали току-що не е направил първата си грешка.

* * *

Имаше малко по-неблагодарни длъжности от това да си шеф на централа, работеща за Службата, в Западна Европа. Шимон Пацнер, шеф на щедро осигурения с персонал разузнавателен пост в израелското посолство в Рим, бе носил това бреме по-дълго от всички останали. Периодът на службата му съвпадна с бързото сриване на израелската обществена репутация сред всички европейци. Докато някога страната му се смяташе за дребен дразнител, сега европейците възприемаха ционистката инициатива с почти всеобщо презрение и неуважение. Израел вече не се славеше като маяк на демокрацията в неспокойния Близък изток; той се превърна в разбойник извън закона, окупатор и заплаха за световния мир. Пословично нетактичен, Пацнер не направи почти нищо в помощ на своята кауза. Високо в списъка с италиански оплаквания стоеше поведението му по време на събрания. Стандартният му отговор, когато му задаваха въпроси за израелската тактика и операции, бе да напомни на братята си, че без гибелното поведение на европейците Израел изобщо нямаше да съществува.

Габриел намери Пацнер да седи сам на каменна пейка пред галерия „Боргезе“. Нисък и набит, той имаше стоманеносива коса и сипаничаво лице. Поздрави Габриел формално на италиански, после предложи да се разходят. Тръгнаха на запад през градината по пътека, обрамчена с пинии. Студеният въздух бе силно напоен с миризма на влажни листа, пушек от изгорели дърва и готвено — миризмата на Рим в една зимна вечер. Пацнер развали аромата, запалвайки цигара. Настроението му изглеждаше по-лошо от обичайното, но той винаги бе труден за разгадаване. Рим го дразнеше. Поне за Пацнер той винаги си оставаше столицата на една империя, разрушила Втория храм и разпръснала евреите по целия свят. Беше злопаметен. Няколко пъти Габриел бе изпитвал това на гърба си.

— Предполагам, че си се обадил случайно — каза най-накрая Шимон. — Ние трябваше да си поговорим с теб.

— Ние?

— Не се изнервяй, Габриел. Никой на булевард „Цар Саул“ няма намерение да прекъсва отново оттеглянето ти, не и след всичко онова, което преживя в Саудитска Арабия. Дори Стареца изглежда доволен този път да те остави на мира.

— Кога го видя за последно?

— Преди няколко седмици, когато бях в Тел Авив за ежегодната среща на шефовете на централи. Шамрон се появи традиционно на вечеря чак последната вечер. През цялото време стоя прав, угощавайки ни с истории за доброто старо време, но този път имах чувството, че върши всичко механично. Аз си мислех само за онези времена, когато бяхме хлапета. Спомняш ли си какво ставаше тогава, Габриел? Сякаш земята трепереше, когато Стареца влезеше в стаята.

— Спомням си — отговори сдържано Габриел и за миг се озова в двора на художествената академия „Бецалел“ в Йерусалим в един слънчев септемврийски ден на 1972 г. Сякаш отникъде, там се появи дребен здрав мъж с отвратителни тъмни очила и зъби като стоманен капан. Той не каза името си, защото не беше необходимо. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина.

Както обикновено, онзи ден Шамрон бе дошъл добре подготвен. Знаеше например че Габриел произхожда от род с поколения даровити художници, че говори свободно немски с подчертан берлински акцент и че е женен за своя колежка, студентка по изкуствознание, на име Леа Савир. Знаеше също, че Габриел, отгледан от майка, оцеляла в нацисткия лагер на смъртта Биркенау, умее да пази тайни.

— Операцията ще бъде наречена „Божи гняв“ — каза му той онзи ден. — Не е за справедливост. Тя е чисто и просто за отмъщение — отмъщение за единайсетте невинни жертви в Мюнхен. — Габриел посъветва Шамрон да си намери някой друг. — Не искам някой друг — заяви Ари. — Искам теб.

Това бе един от многото спорове, които Шамрон щеше да спечели. Той винаги успяваше да манипулира Габриел да изпълни заповедта, винаги излизаше с някакво извинение, някаква дребна оперативна поръчка, за да може да държи талантливия си възпитаник в хватката на Службата. Шамрон желаеше Габриел да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Но Габриел, в един последен акт на неподчинение, отхвърли предложението, осигурявайки по този начин поста на стария си съперник Узи Навот. Известно време изглеждаше, че Навот ще действа като марионетка на Шамрон. Но сега, затегнал хватката си над Службата, Навот бе прогонил Шамрон в Юдейската пустиня, прерязвайки връзките на Стареца с разузнавателната служба, създадена от него по негов образ и подобие. Сега Шамрон живееше в нещо като вътрешно изгнание във вилата си с изглед към Галилейско море. Политиците и генералите, които някога търсеха съветите му, вече не биеха път до прага му. За да запълни свободното време, той ремонтираше стари радиоапарати и се опитваше да измисли някакъв начин да убеди Габриел, когото обичаше като свой син, да се завърне отново у дома.

— Колко често се обажда да проучи нещата за мен?

— Никога — отговори Пацнер и поклати глава изразително.

— Колко често, Шимон?

— Два пъти седмично, понякога три. Всъщност точно преди да звъннеш, бях приключил разговора си с него.

— Какво искаше?

— На булевард „Цар Саул“ ври и кипи. Убедени са, че се задава нещо. Нещо голямо.

— Има ли нещо специфично за мишената?

Пацнер дръпна за последен път от цигарата си и запрати тлеещия фас в мрака.

— Може да е посолство или консулство. Може да е синагога или обществен център. Мислят, че ще стане на юг, вероятно в Истанбул или Атина, но не отхвърлят и Рим. Едва приключихме с ремонта след последния удар. — Пацнер погледна към Габриел и допълни: — Нещо ми подсказва, че си спомняш добре тази атака.

Габриел не отговори директно.

— Ал Кайда ли е?

— След последната ти операция вероятно вече няма мрежа на Ал Кайда, способна да извърши голяма атака в Европа. И тъй като палестинците нямат интерес да ни удрят тук в момента, остава само един кандидат.

— Иранците.

— Действайки чрез любимия си довереник, разбира се.

Хизбула…^[1]

Бяха стигнали до края на Пиаца ди Сиена. Широкият прашен овал грееше окъпан в лунна светлина, а шумът от трафика по „Корсо“ се чуваше като шепот. Човек можеше да повярва, че те са последните две живи души в древния град.

— Какъв е източникът? — попита Габриел.

— Източниците — възрази Пацнер. — Една разузнавателна мозайка, хора и сигнали. Изглежда, че бригадите „Ал Кудс“ от Революционната гвардия ръководят операцията. Очевидно е замесен и Пети отдел от ВЕВАК.

ВЕВАК беше абревиатура за Министерството на разузнаването и националната сигурност, страховитата иранска разузнавателна служба. Пети отдел бе сред най-важните, защото се занимаваше изключително с Израел.

— Според един от агентите ни в Южен Ливан — продължи Пацнер, — екип от агенти на „Хизбула“ е напуснал Бейрут преди около шест седмици. Мислим, че това е операция за отмъщение. Честно казано, от известно време насам очакваме нещо такова. Имат основателна причина да са ни ядосани.

През по-голямата част от изминалото десетилетие Службата водеше една недотам тайна война против иранската ядрена програма. Бяха избивани учени, в лабораториите бяха пускани унищожителни компютърни вируси, а в иранската верига за доставка на ядрени материали хитро бяха вмъквани дефектни части — включително и няколко дузини саботирани индустриални центрофуги, които разрушиха четири тайни съоръжения за обогатяване на уран. Операцията бе сред най-добрите за Габриел. И получи подходящото кодово име — „Шедьовър“.

— Моето име появявало ли се е в някоя от разузнавателните сводки?

— Нито дума. Но това не означава, че не те подозират. Всеки, който подценява иранците, го прави на свой риск, включително и ти.

— Никога не съм ги подценявал. Но нямам намерение да се крия през остатъка от живота си.

— Никой не предлага това.

— А какво предлагаш?

— Йерусалим е прекрасно място през този сезон.

— Всъщност е отвратително. Но това не е важно. Твърде зает съм, за да напусна Рим.

— И аз така чух. Чух също, че твоят приятел монсеньорът те е помолил да огледаш самоубийството в базиликата още докато тялото не е било преместено.

— Много впечатляващо, Шимон. Как разбра, че съм бил там?

— Защото Лоренцо Витале казал на един от старите си приятели от Гуардия ди Финанца. А този приятел казал на един от своите приятели в италианските служби за сигурност. А приятелят от италианските служби за сигурност каза на мен. Каза ми също, че ако престъпиш границата, той ще те качи на първия самолет, излитащ от града.

— Кажи му, че спазвам буквално нашата уговорка.

— Заради това ли помощникът на Донати те покани на кафе днес следобед?

— Виждам, че пак следиш мобилния ми телефон.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм спирал? — Пацнер повървя за малко в мълчание. — Предполагам, че жената не се е хвърлила наистина от купола на базиликата, нали?

— Не, Шимон, не е.

— Някаква представа защо е била убита?

— Имам теория, но не мога да я докажа без помощ.

— Каква помощ?

— Експертна технологична помощ — отговори Габриел. — Нуждая се от Подразделение 8200 да я разнищи.

Подразделение 8200 беше Израелската служба за радиоелектронно разузнаване, еквивалентът на Агенцията за национална сигурност в Съединените щати. Макар и формално подчинена на началник-щаба на армията, тя вършеше своите задачи за всички израелски разузнавателни агенции и служби за сигурност, включително и за Службата. Сред бившите й служители се нареждаха неколцина от най-успешните предприемачи в процъфтяващата израелска индустрия за високи технологии.

— Да видя дали съм разбрал правилно — обади се Пацнер. — Държавата Израел понастоящем е изправена пред безброй смъртоносни заплахи, а ти искаш Подразделението да похаби ценно време и усилия за проучване на една мъртва италианка?

Габриел не отговори. Шимон въздъхна тежко.

— Колко назад искаш да се върнат?

— Шест месеца. Имейли, история на търсене в интернет, събиране на информация.

Пацнер запали друга цигара и издиша дима към луната.

— Ако имах грам здрав разум, щях да пусна това в някоя много дълбока дупка заедно с теб. Но сега си ми длъжник, Габриел. А аз никога не забравям за дълговете си.

— Как бих могъл да ти се отплатя, Шимон?

— Можеш да започнеш, като кажеш на жена си да не се измъква от наблюдателите ми, когато си върши работата. Пратил съм ги там за нейно добро.

— Ще видя какво мога да направя. Нещо друго?

— Ако случайно забележиш екип от агенти на „Хизбула“ да се разхожда из Рим, обади ми се. Но направи ми една услуга и дръж пистолета в джоба си. Имам си достатъчно проблеми.