Даниъл Силва
Падналият ангел (42)

41.
Старият град, Йерусалим

Беше Разпети петък, което означаваше, че Йерусалим, разединената Божия цитадела на хълма, се намираше в състояние, близко до истерия. В преобладаващо еврейските квартали в Новия град сутринта напредваше с обичайните последни приготовления за предстоящия шабат. Но в Източен Йерусалим хиляди мюсюлмани се отправяха към Харам аш Шариф за петъчната молитва, докато в същото време множество католици от цял свят се подготвяха да отбележат разпъването на Христос заедно с човека, за когото вярваха, че е негов представител на земята. Не е изненадващо, че полицията и медиците докладваха за необичайна вълна от случаи на т.нар. йерусалимски синдром — внезапна религиозна психоза, предизвикана от гледката на безбройните свещени места в града. В един случай гост на хотел „Цар Давид“ се появил във фоайето, облечен само в чаршаф, обявявайки, че краят на света наближава.

— Къде е той сега? — попита Донати.

— Почива си удобно под въздействието на силно успокоително — отговори Габриел. — Очаква се да се възстанови напълно.

— Някой от нашите ли е, или е от вашите?

— Боя се, че е от вашите.

— Откъде е?

— Сан Франсиско.

— И е изминал целия път до Йерусалим, за да получи психотичен пристъп?

Донати се усмихна и запали цигара. Бяха седнали в официалния салон в резиденцията на латинския патриарх.

На масата помежду им бе разпъната голяма карта на Стария град с Виа Долороза, Пътя на страданието, маркиран с червено. Тесен римски път със стръмни калдъръмени стълби на места, той се точеше на шестстотин метра през Стария град — от бившата крепост Антония до църквата на Божи гроб, смятана от християните за мястото на Христовото разпятие и погребение. Като повечето израелци, Габриел избягваше улицата заради агресивните палестински магазинери, които се опитваха да примамят всяка преминаваща душа, независимо от вярата й. Обикновено магазинчетата им оставаха отворени на Разпети петък, но не и днес. Габриел нареди да ги затворят всичките.

— Трябва да призная, че това е денят, който ме тревожи най-много. — Той се втренчи в картата. — Папата трябва да върви по много тясна уличка и да спре на четиринайсет от най-прочутите места в религиозната история.

— Боя се, че не можем да направим нищо за маршрута… или пък за историята. Негово Светейшество трябва да мине по същия път, който е извървял Христос на път към разпятието. И той настоява да го направи възможно най-достойно.

— Няма ли поне да размисли за бронежилетката?

— Не.

— Защо не?

— Защото Нашият Господ не е носил бронежилетка на път към смъртта си. Моят водител също няма да я носи.

— Това е само инсценировка, Луиджи.

— Не и за него. Когато Светият отец стъпи на Виа Долороза, той ще бъде въплъщението на Исус Христос в очите на своето паство.

— С една важна разлика.

— Каква?

— Негово Светейшество трябва да оцелее.

* * *

Папата слезе от покоите си десет минути по-късно, покрил ослепителнобялото си расо с алена одежда, и се качи отзад в лимузината си. Тя потегли по северния край на Стария град, покрай безкрайно множество от изпаднали във възторг християнски поклонници, и накрая стигна до Портата на лъва. Журналистите от Ватикана чакаха там заедно с голяма делегация от духовници и католически сановници, които щяха да следват папата, докато той вървеше по Кръстния път. Когато Габриел и Донати помогнаха на Негово Светейшество да слезе от колата, тълпата избухна във възторжени аплодисменти. Те обаче бързо бяха заглушени от обедната проповед, гръмнала от извисяващото се минаре на джамията „Ал Акса“.

— Какво казва? — попита Донати.

— Би изгубило смисъл в превода — отговори Габриел.

— Толкова ли е зле?

— Боя се.

Първата спирка по Кръстния път се намираше на малко стълбище до началното училище „Умария“, ислямско медресе, където някога учил прочутият палестински терорист Абу Нидал. На това място, според Евангелията и християнската традиция, Пилат Понтийски, префект на тогавашната римска провинция Юдея, осъдил Христос на смърт чрез разпъване на кръст. Сега, почти две хилядолетия по-късно, Негово Светейшество папа Павел VII стоеше на същото място със затворени очи и каза:

— Прекланяме се пред теб, о, Христе, и те възхваляваме.

Донати и останалите от делегацията, заобиколила папата, коленичиха незабавно и отговориха:

— Защото чрез Светия кръст ти изкупи греховете на света.

Габриел си погледна часовника. Дванайсет и пет. Една мина, още тринайсет.

* * *

Офисът на имам Хасан Даруиш имаше два прозореца. Единият гледаше на юг — към Купола на скалата и джамията „Ал Акса“; другият гледаше на запад — към Виа Долороза и към кубетата на църквата на Божи гроб. Обикновено Даруиш пускаше плътно щорите на втория прозорец, за да не му се налага да гледа онова, което смяташе за гнусен храм на политеизма. Но сега, в най-трагичния ден от християнския църковен календар, той стоеше там сам, наблюдавайки глупавия дребосък в червено и бяло, водещ процесия от маймуни и прасета^[1] по улицата на скръбта. Миг по-късно, когато папата влезе в „Църквата на бичуването“, Даруиш пусна щорите с доволно трясване и отиде до другия прозорец. Куполът на скалата, символът на ислямското господство над Божия град, изпълваше хоризонта. Даруиш хвърли поглед към часовника си. После завъртя нервно броеницата си и зачака земята да се раздвижи.

* * *

На булевард „Цар Саул“ Дина Сарид бдеше по съвсем различни причини. Стаята, където работеше, нямаше прозорци и никакъв изглед, освен към стените. В момента те бяха отрупани с фрагментите от операцията, току-що приключила успешно във Виена. Всичко беше там, подредено от начало до край, стъпка по стъпка, връзка по връзка — от Клаудия Андреати до Карло Маркезе, от Карло Маркезе до Давид Жирар, от Давид Жирар до Масуд Рахими, от Масуд Рахими до четиримата терористи от „Хизбула“, умрели пред виенската синагога. Но дали операцията на Иран и „Хизбула“ наистина беше свършила? И дали историческата синагога във Виена бе истинската й цел? След часове на трескаво изследване и анализ сега Дина се страхуваше, че отговорът и на двата въпроса е категорично „не“.

Проучването й започна малко след седем часа предишната вечер, когато подразделение 8200 засече и разшифрова приоритетно предаване от щаба на ВЕВАК до всички ирански централи и бази по света. Съобщението съдържаше само четири думи: КРЪВТА НИКОГА НЕ СПИ. Думите не означаваха нищо за математиците и компютърните гении от Подразделението, но Дина, специалистка по ислямска история, веднага разбра, че иранците са взели фразата от Саладин. Казани на любимия му син, Захир, думите представляваха предупреждение срещу използването на ненужно насилие. „Предупреждавам те да не проливаш кръв, да не се опиваш от нея и да не свикваш с това — беше казал Саладин, — защото кръвта никога не спи.“

Както повечето бащи обаче, Саладин невинаги се бе вслушвал в собствените си съвети. След победата над кръстоносците в битката при Хатин, край бреговете на Галилейско море, той предложил на двеста от победените рицари възможността да се спасят, приемайки исляма, а когато отказали, наблюдавал щастливо как придворните му мистици и учени несръчно ги подложили на заколение. При влизането си в Йерусалим три месеца по-късно той смъкнал веднага християнския кръст, поставен върху Купола на скалата, и го влачил из града. Първичният инстинкт му подсказал да разруши църквата на Божи гроб — наричал я „купчина тор“ — но накрая позволил да остане отворена, стига камбаните й да замлъкнат завинаги. И наистина до деветнайсети век биенето на църковни камбани в Йерусалим било забранено с мюсюлмански едикт. Създаването на държавата Израел — и превземането на Стария град по време на Шестдневната война през 1967 г. — сложило край на ислямското господство в Йерусалим, наложено със завоюването му от Саладин. Да, Харам аш Шариф останал под контрола на Вакъфа. Но той се превърнал в оградена ислямска крепост в един град с еврейско мнозинство. Кръвта никога не спи…

Но защо иранците използваха фразата в кодирано предаване? И какво означаваше тя? Дали не беше една не толкова завоалирана заплаха срещу папата? Може би, но Дина се притесняваше от нещо друго. Защо членовете на йерусалимския Вакъф, пазителите на третата светиня в сунитския ислям, са ангажирали един шиит от Южен Ливан като съветник по проблемите, свързани с археологическото минало на Храмовия хълм? Може би Вакъфът не е знаел, че Давид Жирар в действителност е бил Дауд Гандур. Може би връзката на Жирар с Вакъфа е била чисто съвпадение — възможно, помисли си Дина, но малко вероятно. Като всички добри анализатори от Службата, тя винаги предвиждаше най-лошото. А най-лошото възможно обяснение за честите посещения на Жирар на Храмовия хълм бе, че там го е изпращал иранският му контролиращ офицер — Масуд, късметлията.

Той можеше да отиде на места, където аз не можех, и да разговаря с хора, които не биха ме приближили и на километър… Той беше личният ми „Федерал Експрес“…

Точно тази разяждаща тревога накара Дина да помоли Подразделение 8200 спешно да подложи цялата електронна информация, свързана с Давид Жирар, на стеганографски анализ — стеганографията бе практика за скриване на важни кодирани съобщения в привидно безобидни послания. Използването й датираше още отпреди Саладин. Думата „стеганография“ бе с гръцки произход и първата употреба на „тайнопис“ датираше от V век пр.Хр., когато Демарат, царят на Спарта, криел тайната си кореспонденция под слой пчелен восък. В дигиталната епоха секретните съобщения можеха да се предават моментално по интернет, маскирани като нещо напълно безобидно. Маскирани снимки за терористична атака можеха да бъдат скрити в снимки на момичета по бански костюми; съобщение до активна терористична клетка — в рецепта за говеждо по бургундски. Декодирането беше прост процес, включващ премахването на определен брой битове от цветния компонент на забулващия образ. Натиснете няколко клавиша на клавиатурата — и красивите момичета се превръщат в снимки на правителствени сгради или на метростанции в Ню Йорк.

След 11 септември израелски фирми за високи технологии излязоха начело в разработването на сложен софтуер, способен бързо да претърси огромни количества информация за стеганографски материал. Поради това на Подразделението му трябваха само няколко часа да открие два интригуващи образа, изпратени до същия Gmail адрес в същия ден. Първият, скрит в привидно безобидна снимка на египетска бронзова котка, показваше Давид Жирар, застанал пред две антични колони в тъмна зала, с един имам до него. Вторият образ, скрит в снимка на жена му, беше фотография на трапец, скициран на око в бележник. Трапецът беше празен, с изключение на малко кръгче в долния край. До кръгчето се виждаше трицифрено число: 689.

Трапецът смътно напомняше външните граници на платото на Храмовия хълм, което правеше трицифреното число още по-интересно; 689 бе годината, когато Абд ал Малик, петият халиф от династията на Омеядите, започнал строежа на Купола на скалата. Дина разигра няколко възможни сценария, включващи числото, но никой нямаше смисъл за нея. После постави двата образа един до друг и си зададе прост въпрос. Ами ако числото няма нищо общо с историята и всичко е свързано с мястото — по-специално, с височината на залата, където е застанал Жирар? Храмовият хълм се издигаше на 740 метра над морското равнище. Значи, шестстотин осемдесет и девет метра бяха 51 метра под Храмовия хълм.

Сега, сама в подземната бърлога на екипа, тя се втренчи в тайната снимка на Давид Жирар, застанал в тъмната зала. И в лицата на четиримата терористи от „Хизбула“, убити във Виена. И в Масуд Рахими в цюрихския трамвай. И в текста на приоритетното съобщение, изпратено предишната вечер до всички ирански разузнавателни централи и бази. И най-накрая се втренчи в очукания телевизор на екипа, където дребен мъж в бяло слизаше бавно по Виа Долороза към църквата, наречена от Саладин „купчина тор“.

Кръвта никога не спи…

И тогава разбра. Не можеше да докаже нищо, точно както не можеше да докаже, че човекът в трамвая е Масуд, но го знаеше. Тя вдигна телефона си и набра номера на Узи Навот. Орит, неотзивчивата му секретарка, вдигна след първото позвъняване. На булевард „Цар Саул“ я наричаха Железния купол^[2] заради несравнимата й способност да отхвърля всички молби за среща с шефа.

— Невъзможно — заяви тя. — Той е затрупан с работа.

— Спешно е, Орит. Нямаше да се обаждам, ако не беше.

Секретарката на Навот знаеше, че не трябва да пита за какво се отнася.

— Ще ти отпусна две минути — заключи тя.

— Толкова ми трябват.

— Качвай се тук. Ще те вмъкна, когато мога.

— Всъщност искам той да дойде при мен.

— Ставаш нахална, Дина.

— Кажи му, че ако иска Израел да го има и другата седмица, да остави всичко и да слезе веднага.

Дина затвори телефона и се втренчи в телевизора. Папата току-що бе пристигнал на шестата спирка по Кръстния път, мястото, където Вероника избърсва лицето на Исус с кърпа.

— Прекланяме се пред теб, о, Христе, и те възхваляваме.

Кръвта никога не спи…