Даниъл Силва
Падналият ангел (18)

17.
Летище „Бен Гурион“, Израел

В залата за пристигащи на летище „Бен Гурион“ има специална приемна стая, запазена за персонала на Службата. Когато Габриел и Киара влязоха в късния следобед на другия ден, те с изненада откриха, че тя е заета от един-единствен човек. Той бе скръстил крака в креслото от изкуствена кожа и четеше съдържанието на кафява папка под светлината на халогенна лампа. Беше облечен с графитеносив костюм, разкопчана на врата риза и чифт стилни сребърни очила, твърде мънички за лицето му. Цялостното впечатление беше на зает чиновник, наваксващ с документацията си между полетите, което не беше далеч от истината. Откакто пое контрола върху Службата, Узи Навот прекарваше много време по самолетите.

— На какво дължим честта? — попита Габриел.

Навот вдигна поглед от папката, сякаш бе изненадан от пристигането им.

— Не всеки ден някой се опитва да убие двама агенти от Службата насред Рим — отговори той. — Всъщност това май се случва винаги, когато ти си в града.

Навот остави папката в секретното си куфарче и бавно се изправи на крака. Беше натежал с няколко килограма от последния път, когато Габриел го видя, доказателство, че не се придържаше към режима на строга диета и упражнения, наложен от взискателната му съпруга, Бела. Или може би, помисли си Габриел, поглеждайки към новите бели косми в късата коса на Навот, той просто усещаше стреса от огромната по обем работа. И правилно. Държавата Израел се конфронтираше с бъркотията в Арабския свят и се изправяше пред безброй заплахи. На върха в списъка стоеше перспективата иранската ядрена програма да даде плодове въпреки тайната война със саботажи и убийства, водена от Службата и нейните съюзници.

— Всъщност — каза Узи, повдигайки вежди — не изглеждаш толкова зле за човек, който едва е оцелял след опит за убийство.

— Не би го казал, ако можеше да видиш синините по рамото ми.

— Ето какво получаваш заради това, че си влязъл в дома на човек като Карло Маркезе невъоръжен. — Навот се намръщи неодобрително. — Трябваше да си поговориш с Шимон Пацнер, преди да приемеш поканата. Той можеше да ти каже някои неща за Карло, които дори твоят приятел монсеньор Донати не знае.

— Например?

— Да кажем просто, че от известно време Службата следи Карло.

— Защо?

— Защото Карло никога не е бил много взискателен при подбора на компанията си. Но нека да не бързаме — допълни Навот. — Стареца иска да ти разкаже останалото. Брои минутите до пристигането ти.

— Има ли някакъв шанс да ни позволиш да се качим на следващия самолет, излитащ от страната?

Узи отпусна тежката си ръка върху рамото на Габриел и го стисна.

— Боя се, че няма да ходите никъде — натърти той. — Поне не сега.

* * *

В сърцето на Йерусалим, недалеч от Стария град, се виеше тиха уличка, потънала в зеленина, известна като улица „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и скрита частично зад здрава варовикова стена. Избуяло евкалиптово дърво засенчваше малките балкончета; градинската врата скърцаше при отваряне. Във фоайето имаше панел с три бутона и три табелки с имена. Малцина звъняха на обитателите на най-горния етаж, защото те рядко оставаха у дома си. На съседите бе казано, че съпругът, необщителен човек с посребрени слепоочия и яркозелени очи, е художник, който пътува често и ревниво пази уединението си. Те вече не вярваха, че това е истина.

В дневната на апартамента висяха картини. Имаше три платна от дядото на Габриел, известния немски експресионист Виктор Франкел, и още няколко творби от майка му. Имаше и неподписан портрет в три четвърти на изпит млад мъж, който изглеждаше преследван от сянката на смъртта. Сякаш потънал в спомени, Ари Шамрон се взираше в него. Беше облечен, както обикновено, в изгладени жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено яке с незакърпена дупка на дясното рамо. Когато Габриел, Киара и Узи влязоха, той изгаси бързо турската си цигара без филтър и остави фаса в декоративния съд, който ползваше за пепелник.

— Как влезе тук? — попита Габриел.

Шамрон вдигна ключ.

— Мислех, че съм ти го взел.

— Така е — отговори Шамрон и вдигна рамене. — От интендантството бяха тъй добри да ми дадат дубликат.

Интендантството бе отдел в Службата, който се занимаваше със седалищата и други обезопасени имоти. Апартаментът на улица „Наркис“ някога попадаше в тази категория, но Шамрон го повери на Габриел като отплата за извършените услуги — акт на щедрост, който, според Ари, му позволяваше да влиза в апартамента, когато си поиска. Той пъхна ключа в джоба си и изгледа Габриел с воднистите си сини очи. Ръцете му, осеяни със старчески петънца, бяха отпуснати върху дръжката на бастун от маслиново дърво. Сякаш бяха взети назаем от мъж, два пъти по-едър от него.

— Започвах да си мисля, че никога вече няма да се видим — каза той след секунда. — Сега, изглежда, Карло ни събра отново.

— Не знаех, че вие двамата сте на „ти“.

— Карло? — Шамрон присви силно сбръчканото си лице в изражение на дълбоко презрение. — От известно време насам Карло Маркезе заема специално място в сърцата ни. Той е транснационалната заплаха на утрешния ден, престъпник без граници, убеждения или съвест, който е готов да върти бизнес с всеки, стига да падат пари.

— Кои са партньорите му?

— Както можеш да очакваш, Карло предпочита престъпленията му да бъдат организирани. Също така е нещо като глобалист, от което се възхищавам. Върти бизнес с руската мафия, с японската якудза и с китайските банди, които контролират Хонконг и Тайван. Но онова, което ни тревожи най-много, са връзките му с множество криминални банди от Южен Ливан и долината Бекаа. Техните членове са почти изцяло шиити. Също така са свързани с най-опасната терористична група в света.

— „Хизбула“?

Шамрон кимна бавно.

— Сега, след като привлякох вниманието ти, се чудя дали би ми угодил, изслушвайки останалата част от историята.

— Сигурно зависи от края.

— Тя свършва така, както винаги.

Шамрон се усмихна изкусително, с онази усмивка, която пазеше за вербуването, и запали още една цигара.

* * *

Интендантството си бе позволило волността да снабди опразненото килерче с всички провизии, необходими за бойна дружина. Киара се погрижи за кафето, докато Габриел приготви поднос с бисквити и разни други сладкиши. Постави го точно пред Навот, а после отвори френския прозорец, водещ към терасата. Хладният следобеден въздух миришеше на евкалипт и бор, и едва доловимо — на жасмин. Той постоя там за момент, наблюдавайки издължаването на сенките по тихата уличка, докато Шамрон описваше зараждането на сатанинския съюз между Карло Маркезе и шиитските фанатици от „Хизбула“.

Бе започнало скоро след кратката, но унищожителна война между Израел и „Хизбула“ през 2006 г. Конфликтът бе погубил въоръжените сили на „Хизбула“. Разруши и голяма част от широката социална инфраструктура — училищата, болниците и жилищата, които „Хизбула“ използваше, за да си купува подкрепата на традиционно бедните ливански шиити. Лидерите на „Хизбула“ се нуждаеха от голямо финансиране за бързо преустройство и въоръжаване. Не е изненадващо, че се обърнаха към двамата си най-надеждни покровители — Сирия и Иран.

— Парите се изливаха известно време — продължи Шамрон, — но после внезапно земята под краката на „Хизбула“ се разтресе. Тъй наречената Арабска пролет разлюля здравата Сирия. А международната общност най-накрая реши, че е време да наложи реални санкции на Иран заради ядрената му програма. Моллите бяха принудени да цепят стотинката. Някога те финансираха „Хизбула“ с по двеста милиона долара годишно. Сега е само малка частица от това.

Шамрон замълча. Седеше със скръстени на гърдите ръце, навел леко глава на една страна, сякаш току-що бе чул познат глас откъм улицата. Навот седеше до него в идентична поза. Но за разлика от Шамрон, който се взираше в Габриел, Узи гледаше надолу, към чинията с виенски масленки, с изражение на подчертано безразличие. Габриел поклати бавно глава. Бяха минали много месеци от последната му операция заедно със Службата, но изглежда, че в негово отсъствие не се беше променило нищо друго, освен цвета на косата на Навот.

— „Хизбула“ осъзна, че има сериозен дългосрочен проблем — обясни Навот, продължавайки оттам, където Шамрон спря. — Тъй като вече не можеха да разчитат на щедростта на покровителите си, те трябваше да намерят независим, надежден източник за финансиране на своите операции. Не им отне много време, за да решат как да процедират.

— Престъпност — намеси се Габриел.

— Крупна престъпност — поясни Навот и грабна една бисквитка от подноса. — „Хизбула“ е като фамилията Гамбино, подсилват се отвън. Но могат да действат като паразити.

— Което означава, че се вкопчват в други престъпни организации?

Узи кимна и се угости с още една бисквитка.

— Те се включват във всичко — от търговията с кокаин в Южна Америка до контрабандата на диаманти в Западна Африка. Въртят и оживен бизнес с фалшиви маркови стоки — от дамски чанти „Гучи“ до пиратски дивидита.

— И са добри в това — допълни Шамрон. — Сега „Хизбула“ притежава поне осемдесет хиляди снаряда и ракети, способни да достигнат до всеки квадратен сантиметър в Израел. Можеш да бъдеш сигурен, че не ги получават като късат билети. В голяма степен превъоръжаването им се финансира от глобална престъпна вълна. А Карло е един от най-надеждните партньори на „Хизбула“.

— Как разбрахте за него?

Шамрон огледа ръцете си, преди да отговори:

— Преди около шест месеца успяхме да идентифицираме един висш агент в апарата на „Хизбула“ за престъпно набиране на средства. Той се казва Мохамед Касем. Тогава работеше в нещо, наречено Ливанска византийска банка. Примамихме го в Кипър с една жена. После го затворихме в сандък и го докарахме тук.

Шамрон изгаси бавно цигарата си.

— При разпита Касем ни даде точни данни за престъпните предприятия на „Хизбула“, включително за партньорството им с неизвестната дотогава италианска фигура от организираната престъпност на име Карло Маркезе. Според Касем връзката е многостранна, но е съсредоточена около търговията с крадени антики.

— А какво внася „Хизбула“ в тази връзка?

— Ти си експертът по незаконна търговия с антики. Кажи ми.

Габриел си спомни какво му каза генерал Ферари на срещата им на Пиаца ди Сант’Игнацио: че мрежата получавала крадени стоки от някого в Близкия изток.

— „Хизбула“ осигурява редовен поток от стоки за партньорството им — заяви той. — Те действат в някои от най-значимите в археологическо отношение райони в света. Например Южен Ливан е съкровищница на финикийски, гръцки и римски антики.

— Но тези антики не струват много, ако не бъдат предложени на пазара с приемливи документи за произход — възрази Шамрон. — Ето къде се намесва Карло и неговата мрежа. Очевидно и двете страни си помагат добре.

— А Карло знае ли с кого върти бизнес?

— Карло е, както казваме, космополит.

— Кой ръководи операцията от страна на „Хизбула“?

— Касем не можа да ни каже това.

— Защо не сте споделили с италианците онова, което знаете?

— Направихме го — отговори Узи Навот. — Всъщност аз го направих лично.

— И каква беше тяхната реакция?

— Карло има приятели на високи постове. Карло е близък с Ватикана. Не можем да пипнем човек като Карло въз основа на показанията на банкер от „Хизбула“, който бе задържан по доста неофициален начин.

— И оставихте нещата така.

— Нуждаехме се от сътрудничеството на италианците по други въпроси — отговори Навот. — Боя се, че оттогава постигнахме само ограничен успех в пресичането на паричните потоци от престъпните мрежи на „Хизбула“. Те са невероятно адаптивни и устойчиви на външно проникване. И също така оперират в страни, които не са точно приятелски настроени към нашите интереси.

— Което означава — намеси се Шамрон, — че твоят приятел Карло ни е предоставил уникална възможност. — Втренчи се в Габриел през облак цигарен дим. — Въпросът е дали ти искаш да ни помогнеш.

Ето я, помисли си Габриел — отворената врата. Както обикновено, Шамрон не му оставяше друг избор, освен да влезе.

— Какво точно имаш предвид?

— Искаме да елиминираш основния източник за финансиране на един враг, който се е заклел да ни изтрие от лицето на земята.

— Това ли е всичко?

— Не — каза Шамрон. — Мислим, че за всички замесени ще е най-добре да извадиш и Карло Маркезе от бизнеса.