Даниъл Силва
Падналият ангел (16)

15.
Пиаца ди Спаня, Рим

Габриел имаше само един костюм. Италиански по кройка, произведен в Службата, той имаше скрити отделения за фалшиви паспорти и кобур, зашит в колана на панталона, достатъчно голям да побере берета и резервен пълнител. След дълъг размисъл той реши, че няма да е разумно да носи огнестрелно оръжие на вечерята у Карло Маркезе. Завърза светлосинята вратовръзка, която Киара му купи този следобед от един магазин на Виа Кондоти, и артистично пъхна копринена кърпичка в джобчето на гърдите си. Киара оправи изящно и двете, преди да се вмъкне в банята и да довърши грима си. Беше облечена с черна официална рокля и дълги черни чорапи. Косата й падаше свободно по голите й рамене, а на дясната й китка блестеше перлено смарагдовата гривна, която Габриел й подари за последния й рожден ден. Изглежда изумително красива, помисли си той, и прекалено млада, за да се движи под ръка със съсипана развалина като него.

— По-добре облечи някакви дрехи — посъветва я той. — Тръгваме след няколко минути.

— Не харесваш как съм облечена?

— Какво да не харесвам?

— Е, какъв е проблемът?

— Доста е провокативно — отбеляза Габриел, а очите му блуждаеха свободно по тялото й. — В крайна сметка ще вечеряме със свещеник.

— У дома на бившата му любовница. — Тя сложи малко пудра на скулите си, която подчерта искриците от мед и злато в големите й кафяви очи. — Трябва да призная, че съм любопитна да видя жената, успяла да пробие бронята на Донати.

— Няма да се разочароваш.

— Каква е тя?

— Щеше да е много подходяща за Луиджи, ако той беше избрал друга професия.

— Това е нещо повече от професия. Сигурна съм, че Донати няма почти нищо общо с избирането й.

— Вярваш, че е истинско призвание?

— Аз съм дъщеря на равин. Знам какво е призвание. — Киара се огледа за момент в огледалото, преди да поднови работата върху изящното си лице. — Между другото, бях права за Донати още от самото начало. Казах ти, че има минало. И те предупредих, че крие нещо.

— Нямаше избор.

— Наистина ли?

— Ако ми беше казал истината, че иска да поведа война срещу отявлен мафиот като Карло Маркезе, щях да приключа с Караваджо и да напусна града възможно най-бързо.

— Все още имаш такава възможност.

Габриел погледна в огледалото и даде да се разбере, че няма такава възможност.

— Нямаш представа в какво се забъркваш, скъпи. Аз съм израснала в тази страна. Познавам ги по-добре от теб.

— Никога не съм знаел, че еврейското гето във Венеция е такъв развъдник на мафиоти.

— Те са навсякъде — отговори Киара и се намръщи. — И убиват всеки, който се изпречи на пътя на парите им — съдии, политици, полицаи, всички. Карло вече е убил двама души, за да запази тайната си. Няма да се поколебае да убие и теб, ако те сметне за заплаха.

— Аз не съм политик. Не съм и полицай.

— Какво означава това?

— Означава, че те трябва да играят според правилата. А аз — не.

Габриел извади кърпичката от джобчето си и заглади предницата на сакото си.

— Преди ми харесваше повече — отбеляза Киара.

— На мен не.

— Напоследък са много модерни.

— Точно заради това не ги харесвам.

Киара върна кърпичката в джобчето на сакото му, без да каже и дума.

— Никога не съм мислила, че ще срещна жена, чийто любовен живот да е по-заплетен от моя — каза тя и огледа работата си. — Първо Вероника се влюбва в свещеник, който е изгубил вярата си в Бога. После, когато свещеникът я зарязва, тя се омъжва за мафиотски бос, който ръководи глобален престъпен синдикат.

— Донати не я е зарязал — възрази Габриел. — А Вероника Маркезе няма представа как съпругът й печели парите си.

— Може би — отговори колебливо Киара. — Или може би вижда точно онова, което иска да види, и извръща поглед от останалото. Така е по-лесно, особено когато са намесени много пари.

— Ти заради това ли се омъжи за мен? Заради парите?

— Не — отвърна тя. — Омъжих се за теб, защото обожавам фаталистичното ти чувство за хумор. Винаги се шегуваш ужасно, когато си разстроен за нещо и се опитваш да го скриеш.

— Че защо да съм разстроен?

— Защото дойде в Рим да реставрираш една от любимите си картини. А сега си на път да си създадеш враг, който може да те убие само с едно телефонно обаждане.

— Не съм лесен за убиване.

Киара прибра косата си нагоре и обърна гръб към Габриел. Той вдигна бавно ципа на роклята й, а после притисна устни във врата й. Видя в огледалото как очите й се притварят.

— Как предполагаш, защо ни покани на вечеря? — попита Киара.

— Сигурно иска да ми отправи послание.

— Какво ще правиш?

— Ще слушам много внимателно — отговори Габриел, целувайки врата й за последен път. — А после аз също ще му отправя едно.