Даниъл Силва
Падналият ангел (37)

36.
Виена-Тел Авив-Ватикан

Както повечето лъжи, и тази не беше съвсем убедителна. Шамрон не намери нищо лошо в това; всъщност той я одобри чистосърдечно. Лъженето, обясни, е присъщо на човека — дори когато се прави от професионалисти. А на една прекалено добре скалъпена лъжа не беше лесно да се повярва.

Първоначално настъпи объркване за това какво точно се е случило по залез-слънце на тясната уличка пред синагогата. В първите бюлетини по австрийското радио бе съобщено, че двама стрелци са убили четирима евреи пред синагогата, и действието бе определено като акт на дясно екстремистко насилие. Ситуацията се обърка още повече, когато неизвестна неонацистка групировка гордо пое отговорност за акта. Първоначално Йонас Кеслер пожела инстинктивно да коригира бързо историята. Но Шамрон и Узи Навот го убедиха да остави нещата така до девет вечерта, когато той най-после се появи в залата за пресконференции на Вътрешното министерство, за да разкрие истината — или поне истината, както той я виждаше. Да, започна Кеслер, действително имаше стрелба край синагогата, но четиримата мъртви бяха камикадзета от „Хизбула“, дошли във Виена, за да проведат самоубийствена терористична атака. Австрийските власти, заяви той, бяха предупредени за присъствието на клетката във Виена от чуждестранна разузнавателна служба, която Кеслер, по разбираеми причини, не можеше да назове. Колкото до успешната операция пред синагогата, тя беше чисто австрийска акция, проведена от отдел „ЕКО Кобра“ към Федералната полиция. Това беше, заключи Кеслер с достойна за възхищение искреност, „звездният час на «ЕКО Кобра»“.

Естествено, пресата бе привлечена от онзи аспект в историята, за който Кеслер говореше най-уклончиво — кой е източникът на информацията, довела до успешната операция. Кеслер и останалите висши ръководители на австрийската служба за сигурност твърдо отказаха да коментират, но за четиридесет и осем часа множество „неназовани източници на информация“ дискретно приписваха заслугата на ЦРУ. Телевизионните анализатори, изследващи тероризма, отново оспорваха точността на съобщенията, казвайки, че е много по-вероятно информацията да е дошла от Израел. Израелците отказаха официален коментар. В лични разговори обаче заявиха, че това не е истина.

Това не беше краят на историята. Всъщност тя се разгоря с нова сила още на другата сутрин, когато „Ди Пресе“, един от най-уважаваните австрийски вестници, публикува подробен разказ за операцията, базиран предимно върху свидетелства на очевидци. Най-интригуващият аспект от историята бе описанието на по-дребния от стрелците. Разказваха и за нескопосно облечен мъж, наблюдавал евакуацията на синагогата в минутите преди атаката. Някои мислеха, че той странно приличал на човека, ръководил малка агенция във Виена, разследвала събития от времето на холокоста за осигуряване на компенсации на пострадалите. Израелски вестник незабавно съобщи, че въпросният човек — професор Ели Лавон от Еврейския университет в Йерусалим — по това време работел на разкопки край тунела на Западната стена и нямал никакви връзки с израелското разузнаване. Във всичко това нямаше и грам истина.

Не е нужно да се казва, че по-голямата част от ислямския свят скоро закипя от свещена ярост, насочена срещу Израел, неговото разузнаване и новите му приятели — австрийците. Вестниците в Близкия изток обявиха убийствата за безпричинно заколение и предизвикаха австрийците да покажат бомбените жилетки, които уж носели четиримата „мъченици“. Когато Кеслер го направи, арабската преса обяви, че жилетките били фалшиви. А когато Кеслер публикува внимателно редактирани снимки на труповете, където ясно се виждаше, че четиримата са заредени с експлозиви, Арабският свят обяви и тях за фалшиви. Той видя в убийствата скритата ръка на Израел и поне веднъж бе абсолютно прав.

В тази неспокойна обстановка Масуд Рахими, отвлеченият ирански дипломат, бе намерен да се лута с белезници и превръзка на очите из едно пасище в Северна Германия. Той съобщи на германската полиция, че е избягал от похитителите си, но в свое изявление Иранската освободителна армия обяви, че са пуснали Масуд поради „хуманитарни причини“. На другата сутрин, малко поотслабнал, но иначе в добро здраве, Масуд се появи пред камерите в Техеран, обграден от двете страни от шефа на неговата служба и иранския президент. Масуд изложи малко подробности за пленничеството си и само заяви, че с него са се държали добре. Шефът му изглеждаше скептичен, както и иранският президент, който се закле, че похитителите ще бъдат наказани сурово.

Заплахата от ирански ответни мерки бе приета сериозно, особено по коридорите на булевард „Цар Саул“. Но в по-голямата си част Службата празнуваше успеха на операцията. Беше спасен животът на много хора, стар противник бе силно злепоставен, а доходоносната мрежа за събиране на средства за „Хизбула“ бе разбита. Един фактор обаче разваляше настроението им и това бе фактът, че Негово Светейшество папа Павел VII трябваше да кацне на летище „Бен Гурион“ след по-малко от седмица. При размириците в региона Узи Навот си помисли, че би било разумно Ватиканът да отложи пътуването, чувство, споделяно от министър-председателя и останалите в капризния му кабинет. Но кой щеше да каже на папата да не идва в Светите земи? Имаха само един кандидат. Паднал ангел в черно. Грешник в града на светците.

* * *

Отец Марк чакаше Габриел зад Бронзовите врати. Заведе го до стълбите на Скала Реджа, през калдъръма на двора „Сан Дамазо“ и го придружи до личните покои на папата. Донати седеше зад бюро в офиса си. Той представляваше обикновена стая с висок таван, с варосани стени и лавици, пълни с книги по каноническо право. Върху бюфета бяха подредени снимки в рамки. На повечето от тях се виждаше Донати, застанал дискретно до своя водител в исторически моменти за папството. Една снимка обаче изглеждаше любопитно не на място — по-млада версия на Донати, изпоцапан и усмихнат сърдечно, преметнал ръка върху рамото на спретнат млад свещеник.

— Това е отец Хосе Мартинес — обясни Донати. — Тъкмо бяхме построили училището в нашето село в Ел Салвадор. Направена е седмица преди убийството му. — Огледа за момент лицето на Габриел и се намръщи. — Приличаш на мен, когато избягах от Ел Салвадор на крачка пред отрядите на смъртта.

— Бях зает няколко седмици, след като си тръгнах от Рим.

— Четох за това — отвърна Донати. — Кражба на художествени произведения във Франция, експлозия в галерия в Сен Мориц, отвлечен ирански дипломат и смела антитерористична операция в сърцето на Виена. За непосветените тези събития може и да нямат никаква връзка. Но за човек като мен те като че ли имат едно общо нещо.

— Всъщност две неща — коригира го Габриел. — Едното е Службата. А другото — Карло Маркезе.

* * *

Наближаваше шест часът и слънцето се спускаше ниско под покривите и куполите в историческия център на Рим. Докато Габриел говореше, меката жълта светлина чезнеше бавно от офиса, докато накрая той остана забулен в изповедален мрак. Облечен в черното си расо, Донати можеше да остане невидим, ако не беше присветването от цигарата му. След като Габриел приключи разказа си, той поседя няколко минути в разкаяно мълчание, а после отиде до прозореца. Точно отдолу се намираше Кулата на Николай V, средновековен бастион, който сега служеше за централа на Ватиканската банка.

— Можеш ли да докажеш това?

— Има доказателства, които могат да издържат в съда. Има и доказателства, които са достатъчни, за да разрешат проблема.

— Какво предлагаш?

— Разговор — отвърна Габриел. — Ще кажа на Карло всичко, което знам. А после ще му обясня, че ти и Негово Светейшество искате той да се оттегли незабавно от поста си в надзорния съвет на Ватиканската банка. Ще му кажа също, че ако някога пристъпи отново през Бронзовите врати, ще му се наложи да отговаря пред мен.

— Цената изглежда ужасно малка за две убийства.

— Но ти искаше точно това. — Габриел погледна към силуета на Донати в рамката на прозореца. — Това искаше, нали, Луиджи?

— Най-етично би било да разкажеш на генерал Ферари всичко, което знаеш.

— Може би. Но ако италианското правителство повдигне обвинения срещу Карло за търговия с крадени антики, пране на пари и убийство, това ще бъде ужасно за репутацията на Църквата. И за теб, Луиджи. Всичко ще излезе наяве. Ще бъдеш съсипан. — Габриел замълча и допълни: — Също и Вероника.

— Ами ако Карло откаже да се оттегли тихомълком?

— Ще му дам да разбере, че няма избор. Повярвай ми — допълни Габриел, — ще разбере посланието.

— Няма да подкрепя убийство. Трябваше да кажа, още едно убийство.

— Никой не говори за убийство. Но ако има някой, който заслужава…

Донати вдигна изящната си длан и накара Габриел да замълчи.

— Просто поговори с Карло.

— Кога?

— Другата седмица. Така ще изключим възможността нещо да изтече в пресата преди пътуването до Израел. — Той погледна през рамо и попита: — Предполагам, че не си имал време да огледаш предохранителните мерки?

— Всъщност ги прегледах много подробно.

— И?

— Имам само една препоръка.

— Каква?

— Пиши го дъждовно, Луиджи.

Донати се обърна бавно.

— Да не искаш да отменя пътуването?

— Не. Просто искаме да го отложиш, докато нещата се уталожат.

— Вие?

— Идва от най-високо място.

— От министър-председателя?

Габриел кимна.

— Ако твоят министър-председател не е готов да помоли официално лидера на един милиард католици да не идва в Израел, няма начин да го отменим.

— Тогава някой трябва да каже на Светия отец какво мислим.

— Съгласен съм — усмихна се Донати. — Но няма да съм аз.

* * *

Ватиканските градини бяха потънали в мрак, когато Габриел излезе от двореца Белведере. Мина покрай Фонтана на тайнствата и Етиопския колеж, после тръгна към едно място край ватиканската стена, където неколцина цивилни швейцарски гвардейци стояха замръзнали като статуи. Минавайки покрай тях, без да обели и дума, той изкачи каменните стъпала и тръгна бавно към парапета. Пиетро Лукези, известен иначе като Негово Светейшество папа Павел VII, го чакаше сам. Рим се вълнуваше в краката му — прашен, мръсен, вечният Рим. На Габриел никога не му омръзваше да го гледа. Нито на Светия отец.

— Спомням си първия път, когато дойдохме заедно на това място — започна папата. — Беше след скандала с „Крукс Вера“. Ти спаси папството ми, да не говорим за живота ми.

— Това бе най-малкото, което можехме да направим, Ваше Светейшество — отговори Габриел. Взираше се през Тибър към купола на Голямата синагога и за миг видя Пиетро Лукези да стои на бима, изричайки думи, които никой папа не бе изричал преди.

За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка…

— Беше нужна огромна смелост да направите това в онзи ден, Ваше Светейшество.

— Нямаше да е възможно без теб. Но моята работа не е довършена, раните между двете ни вери не са излекувани, ето защо е толкова важно да направя това пътуване до Израел.

— Никой не желае идването ви в Израел повече от мен.

— Но?

— Смятаме, че сега не е безопасно.

— Тогава направете каквото трябва, за да стане безопасно. Защото за мен въпросът е приключен.

— Да, Ваше Светейшество.

Папата се усмихна.

— Това ли е всичко, Габриел? Очаквах да поспориш повече.

— Не искам да ми става навик да споря с наместника на Христос.

— Добре. Защото искам да ми служиш като личен бодигард по време на пътуването.

— За мен ще бъде чест, Ваше Светейшество. Играл съм тази роля и преди.

— Със значителен успех.

Папата се усмихна за кратко и вятърът развя расото му. Въздухът вече не миришеше на зима; долавяше се аромат на бор и топла земя. Негово Светейшество, изглежда, не забеляза. Определено бе ангажиран с проблеми, по-важни от смяната на сезоните.

— Вярно ли е, че Карло Маркезе има нещо общо със смъртта на бедното момиче от музея? — попита най-накрая той.

Габриел се поколеба.

— Нещо не е наред ли, Габриел?

— Не, Ваше Светейшество. Но може би е по-добре, ако…

— Ако ми бъдат спестени неприятните подробности? — Папата се усмихна заговорнически. — Ще те посветя в една тайна, Габриел. Наместникът на Христос не се явява на пресконференции. И не му се налага да отговаря на призовки. Това е една от малкото странични ползи в тази професия.

— Ами луксозният апартамент в центъра на Рим?

— Всъщност никога не ми е харесвало да живея над работното си място. — Папата погледна към римските хълмове. Градът сякаш бе осветен от милион свещи. — Оправянето на кашата във Ватиканската банка беше един от главните ми приоритети. Изглежда, сега един човек с отдавнашни връзки с Ватикана е провалил цялата ни добра работа.

— Той ще си отиде, преди да сте разбрали.

— Искаш ли нещо от мен?

— Стойте възможно по-надалеч от това.

Помежду им се възцари дружелюбно мълчание. Папата огледа внимателно Габриел, както Донати преди него.

— Мислил ли си какво ще правиш по-нататък?

— Трябва да довърша Караваджо.

— А после?

— Ще положа усилия да направя жена си щастлива.

— А като си помислиш, че ако не бях аз, щеше да й позволиш да ти се изплъзне — каза папата. — Може би трябва да посветиш времето си на едно дете.

— Сложно е.

— Мога ли да помогна с нещо?

Сега беше ред на Габриел да се усмихне.

— Какво имате предвид?

— Като глава на Римокатолическата църква, се боя, че възможностите ми се ограничават единствено до молитва.

— Молитвите ви ще бъдат оценени високо.

— А съветите ми?

Габриел замълча. Папата го огледа внимателно за момент, преди да заговори:

— Много години се скиташ, Габриел. Може би е време да си отидеш у дома.

— Работата ми е тук, в Европа, Ваше Светейшество.

— Картините?

Габриел кимна.

— Някои неща в живота са по-важни от изкуството — отбеляза папата. — Боя се, че твоята страна я чакат мрачни дни. Сънят ми е разстроен напоследък. Имам… видения.

— Какви видения, Ваше Светейшество?

— Вероятно ще бъде по-добре, ако не отговоря на този въпрос — кимна папата и положи ръка върху рамото на Габриел. — Но слушай внимателно. Завърши този Караваджо, Габриел. А после си върви у дома.