Даниъл Силва
Падналият ангел (15)

14.
Ватиканските градини

Говори се, че растенията във Ватиканските градини първоначално били засадени в пръст от Голгота, транспортирана до Рим от света Елена, майката на император Константин и според християнската легенда, откривателка на Истинския кръст. Сега, седемнайсет века по-късно, градините бяха истински рай на площ от двайсет и три декара, осеян с пищни дворци, подслонили различни отдели на ватиканската администрация. Мрачното време беше в унисон с настроението на Донати. Навел глава, сплел пръсти зад гърба си, той разказваше на Габриел за сериозен младеж от малко градче в Умбрия, който усетил призванието си да стане свещеник. Младежът се присъединил към интелектуално бунтовническото Общество на Иисус, йезуитите, и станал отявлен проповедник на противоречивата доктрина, известна като теология на освобождението. В началото на 80-те години на XX век, период на насилие и революции в Латинска Америка, той бил изпратен в Ел Салвадор да ръководи здравна клиника и училище. И именно там, в планините на провинция Морасан, той изгубил вярата си в Бога.

— Теолозите на освобождението вярват, че земната справедливост и вечното спасение са тясно свързани, че е невъзможно да спасиш една душа, ако тялото, което тя обитава, е оковано във веригите на бедността и потисничеството. В Латинска Америка подобно мислене ни поставяше директно на страната на левите революционери. Военните хунти ни смятаха за нещо повече от комунистически подривни елементи. Също и папата — допълни Донати. — Но това е история за някой друг път.

Той спря да върви, сякаш обмисляше в коя посока да продължи. Накрая се обърна към боядисаната в охра централа на Радио Ватикана. Издигната във висините, предавателната кула бе единствената грозотия в града държава, която излъчваше църковните новини и програми до световното паство, все по-объркано от земните проблеми.

— Имаше един свещеник, който работеше с мен в Морасан — поднови разказа си Донати, — испански йезуит на име отец Хосе Мартинес. Една вечер ме извикаха в друго село да помагам при раждане. Когато се върнах, отец Хосе беше мъртъв. Горната част на главата му беше отсечена, а мозъкът му беше изгребан от черепа.

— Бил е убит от ескадроните на смъртта?

Донати кимна бавно.

— Ето защо са му взели мозъка. Като символ за онова, което режимът и богатите му поддръжници мразеха най-много у нас — нашата интелигентност и всеотдайността ни към социалната справедливост. Когато помолих военните да разследват смъртта на отец Хосе, те буквално ми се изсмяха в лицето. После ме предупредиха, че ако не си тръгна, ще бъда следващият.

— Вслуша ли се в съвета им?

— Трябваше, но след смъртта му бях още по-твърдо решен да остана и да завърша мисията си. След около шест месеца един бунтовнически лидер дойде да ме види. Знаеше самоличността на човека, отговорен за смъртта на отец Хосе. Казваше се Алехандро Калдерон — потомък на семейство земевладелци с близки връзки с управляващата хунта. Настанил любовницата си в апартамент в град Сан Мигел. Бунтовниците планираха да го убият следващия път, когато отиде да я види.

— Защо те информираха предварително?

— Защото искаха благословията ми. Аз им отказах, разбира се.

— Но и не им каза да не го убиват.

— Не — призна Донати. — И не предупредих Калдерон. Три дни по-късно тялото му беше намерено да виси надолу с главата от един електрически стълб на централния площад в Сан Мигел. След часове друг ескадрон на смъртта се насочи към нашето село. Но този път търсеха мен. Избягах през границата в Хондурас и се скрих в една къща на йезуити в Тегусигалпа. Когато стана безопасно да се придвижвам, се върнах в Рим и незабавно бях призован от главата на нашия орден. Той ме попита дали знам нещо за смъртта на Калдерон. После ми напомни, че като йезуит, съм се заклел да бъда послушен perinde ac cadaver — буквално, да нямам повече воля от своя труп. Отказах да отговоря. На другата сутрин помолих да ме освободят от обета ми.

— Напуснал си свещеничеството?

— Нямах избор. Позволих един човек да бъде убит. И най-важното, вече не вярвах в Бога. Сигурно е, казвах си, че един справедлив и всеопрощаващ Бог не би позволил човек като отец Хосе да бъде убит толкова ужасяващо.

Група кардинали от Курията се появиха от входа на Радио Ватикана, последвани от екипа си от свещеници. Донати се намръщи и поведе Габриел към Кулата на св. Йоан.

— Предполагам, че напускането на свещеничеството е като да напуснеш разузнавателните служби — продължи Луиджи след малко. — Това е един преднамерено продължителен и тромав процес, даващ на вятърничавия свещеник достатъчно възможности да промени решението си. Но най-накрая аз се озовах обратно в Умбрия и заживях сам в едно селце край Монте Куко. По цял ден се катерех по планините. Предполагам, че съм се надявал да открия Бог там горе сред върховете. Но вместо това открих Вероника.

— Тя е жена, която може да върне вярата на един мъж в божественото.

— И в известен смисъл го направи.

— Какво е правила тя в Умбрия?

— Тъкмо бе завършила доктората си и правеше разкопки на една римска вила. Сблъскахме се съвсем случайно на градския пазар. И след няколко дни станахме неразделни.

— Ти каза ли й, че си бил свещеник?

— Казах й всичко, включително и какво се беше случило в Салвадор. Тя се зае да излекува раните ми и да ми покаже истинския свят — света, минал покрай мен, докато бях заключен в семинарията. Не след дълго заговорихме за женитба. Вероника щеше да преподава. Аз щях да работя като защитник на човешките права. Бяхме планирали всичко.

— И какво се случи?

— Срещнах един човек на име Пиетро Лукези.

Пиетро Лукези бе рожденото име на Негово Светейшество папа Павел VII.

— Това стана скоро след като той бе назначен за патриарх на Венеция — продължи Донати. — Търсеше някого, който да му служи като личен секретар. Беше чувал за един бивш йезуит, който живеел като отшелник в Умбрия. Пристигна неочаквано и каза, че няма намерение да си тръгва, докато не се съглася да се върна към свещеничеството. Прекарахме една седмица заедно, разхождахме се из планините, спорихме за Бог и за тайнствата на вярата. Не е нужно да казвам, че Лукези надделя. Най-трудното беше да споделя новината с Вероника. Тя е единствената жена, която някога съм обичал или ще обичам.

— Някакви съжаления?

— От време на време човек се чуди, но не, не изпитвам съжаления. Предполагам, че щеше да е по-лесно, ако не бяхме се виждали отново, но не стана така.

— Кажи ми, моля те, нали нямаш романтична връзка с нея?

— Аз приемам обета си сериозно — заяви високомерно Донати. — Също и Вероника. Ние сме добри приятели, това е всичко.

— Разбирам, че е омъжена.

— Срамно. Съпругът й е Карло Маркезе. Той е един от най-преуспелите бизнесмени в Италия. — Донати спря и погледна мрачно към Габриел. — Той също така е причината за смъртта на Клаудия Андреати.

* * *

Някъде зад стените на Ватикана ауспухът на някаква кола изгърмя като пушечен изстрел. Ято врани се вдигнаха шумно в дърветата, преди да отлетят във формация към купола на базиликата. Габриел ги наблюдава, докато осмисляше изводите от историята, която Донати току-що му разказа. Почувства се като изгубен под орнаменти на олтар, препъвайки се в частични образи, скрити под пластове избеляла боя — тук жена лежи мъртва на пода в църква, там крадец на гробници страда заради греховете си във вана с киселина, а някъде разпопен свещеник търси Бог в прегръдките на любовницата си. Имаше въпроси, хиляди въпроси, но знаеше, че не трябва да разваля магията, в плен на която бе попаднал Донати. И той продължи да върви до рамото на монсеньора със строгото мълчание на изповедник, чакайки приятелят му да изповяда докрай греховете си.

— Карло произлиза от Черната аристокрация — поясни Донати, — аристократичните римски фамилии, останали верни на папата след завоюването на Папската държава през 1870 г. Баща му е бил сред най-приближените на Пий Дванадесети. Поддържал и близки връзки с ЦРУ.

— Какви по-точно?

— Бил член на Християндемократическата партия. След Втората световна война работил съвместно с ЦРУ, за да попречат на комунистите да вземат властта в Италия. Тайни фондове на ЦРУ на стойност няколко милиона долара минали през ръцете му преди изборите през 1948 г. Карло разказва, че давали на баща му куфари, пълни с пари, във фоайето на хотел „Хаслер“.

— Струва ми се, че вие с Карло се познавате доста добре.

— Така е — отговори Донати. — Както баща си, Карло е почетен член на папския двор. Служи също и в мирянски надзорен съвет на Ватиканската банка, което означава, че знае за финансите на Църквата толкова, колкото и аз. Карло е от хората, които не трябва да спират на пропуска, преди да влязат в Апостолическия дворец. Обича да ми напомня, че ще остане във Ватикана дълго след като аз си замина.

— Кой го е назначил в банката?

— Аз.

— Защо?

— Защото Вероника ме помоли. И защото Карло изглеждаше най-точният човек за тази работа, човек с отдавнашни връзки с папството, който се смяташе за един от най-честните бизнесмени в страна, пословична със своята корупция. За съжаление, не се оказа така. Карло Маркезе контролира международната търговия с незаконни антики. Но това е само върхът на пословичния айсберг. Той е на върха на глобална престъпна империя, която се занимава с всичко: от наркотици до трафик на оръжие. И пере мръсните си пари във Ватиканската банка.

— А ти, личният секретар на Негово Светейшество папа Павел Седми, му помогна да получи поста.

— Неумишлено — опита да се защити Донати. — Но този малък детайл няма да има значение, ако от това избухни още един скандал.

— Кога научи истината за Карло?

— Не бях я научил, докато не помолих един талантлив куратор да направи преглед на ватиканската антична колекция — отговори Луиджи. — Първо тя откри, че от Ватиканските музеи са изчезнали десетки експонати. После откри връзка между крадците и Карло Маркезе.

— Защо е искала да те види в нощта на смъртта си?

— Каза ми, че притежава доказателство за участието на Карло. На другата сутрин тя беше мъртва, а доказателството й бе изчезнало. — Донати поклати глава. — Всъщност Карло ми звънна в офиса онзи следобед да ми поднесе съболезнованията си. Имаше благоприличието да не покаже лицето си на погребението.

— Трябвало е да присъства при разрешаването на други проблеми.

— Какви?

— Убийството на един томбароло на име Роберто Фалконе.

* * *

Те минаха покрай Кулата на св. Йоан и се отправиха към хеликоптерната площадка в югозападния ъгъл на града държава. Донати се втренчи за момент в стените, сякаш изчисляваше как да ги изкачи, преди да седне на една пейка в края на асфалта. Габриел седна до него и започна да сортира наум бележките от своето разследване. Една от тях изпъкваше: последното телефонно обаждане на Клаудия Андреати в нощта на смъртта й. Беше звъняла до „Вила Джулия“, до съпругата на мъжа, който не трябваше да спира на пропуска, преди да влезе в Апостолическия дворец.

— Какво знае Вероника за съпруга си?

— Ако питаш дали си мисли, че Карло е престъпник, отговорът е „не“. Тя вярва, че съпругът й произлиза от стара римска фамилия и е вложил скромното си наследство в успешен бизнес.

— А този преуспял бизнесмен знае ли, че си бил сгоден за жена му?

Донати поклати глава сериозно.

— Сигурен ли си?

— Вероника никога не би проронила и дума за това пред него.

— Ами за Ел Салвадор?

— Знае, че съм служил там и че като повечето йезуити съм имал неприятности с ескадроните на смъртта и с техните приятели в армията. Но няма представа, че съм напускал свещеническия си сан. Всъщност много малко хора вътре в Църквата знаят за този мой малък творчески отпуск. Всяко споменаване за това бе изчистено от личните ми документи, след като отидох на работа при Лукези във Венеция. Сякаш никога не се беше случвало.

— Почти като убийството на Клаудия.

Донати не отговори.

— Ти ме излъга, Луиджи.

— Меа кулпа, меа кулпа, меа максима кулпа.^[1] (Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa.)

— Не искам извинението ти. Просто искам обяснение за това защо ми позволи да разследвам убийство, когато вече си знаел кой е убиецът.

— Защото исках да разбера колко можеш да откриеш сам, преди да преминем към следващата стъпка.

— И каква ще е тя?

— Бих искал да ми донесеш неопровержимо доказателство, че Карло Маркезе ръководи глобален престъпен бизнес от моята банка. А после искам да го прогониш. Дискретно.

— Има само един проблем с това — прекъсна го Габриел. — Подозирам, че изгубих елемента на изненада след посещението си във „Вила Джулия“.

— Съгласен съм. Всъщност съм сигурен, че Карло знае с какво си се заел.

— Защо?

— Защото утре вечер си поканен на вечеря в тесен кръг в неговия дворец. Аз вече приех от твое име. Но се опитай да си намериш някакво представително облекло. — Донати се намръщи на коженото му яке и на джинсите, изцапани с боя. — Аз нямам нищо против да се разхождаш така в двореца, но Черната аристокрация държи на формалностите.