Даниъл Силва
Падналият ангел (13)

12.
„Вила Джулия“, Рим

В град, пълен с музеи и археологически чудеса, „Вила Джулия“, италианското национално хранилище за етруско изкуство и антики, някак си успява да остане незабелязана. Посещавана рядко и пропускана често, тя се помещава в края на градините на Вила Боргезе, в невзрачен дворец, който някога е бил вила на папа Юлий III. През шестнадесети век вилата гледала отвисоко към градските стени на Рим и към полегатите златистокафяви склонове на хълма Париоли. Сега склоновете бяха осеяни с блокове, а под прозорците на старото папско убежище минаваше широк оживен булевард, който пешеходците пресичаха на свой риск. Буренясалият преден двор бе превърнат в паркинг от персонала. Очуканите калници и избелялата от слънцето боя бяха свидетели за ниските заплати на онези, които се трудеха неуморно в държавните музеи в Италия.

Габриел пристигна в 17,15 ч. и се качи на втория етаж, където в проста стъклена витрина стоеше вазата на Ефроний, смятана за един от най-големите шедьоври, създавани някога. Малко информационно табло разказваше заплетената история на съда — как е била открадната от гробница край Черветери през 1971 г. и продадена на музея „Метрополитън“ за изумителната цена от един милион долара, и как, благодарение на неуморните усилия на италианското правителство, тя най-накрая била върната в законния си дом. Културното наследство беше защитено, помисли си Габриел, оглеждайки празната зала, но на каква цена? Почти пет милиона души посещаваха „Метрополитън“ всяка година, а тук, в пустите зали на „Вила Джулия“, вазата стоеше сама с унинието на дреболийка, събираща прах на лавицата. Ако мястото й бе някъде, помисли си той, то бе гробницата на богатия етруск, който я бе купил от гръцки търговец преди две хиляди и петстотин години.

Чу потракването на високи токчета, обърна се и видя висока елегантна жена да идва по коридора откъм съседната галерия. Тъмната коса се стелеше нежно върху раменете й, а големите кафяви очи грееха интелигентно на лицето й. Кройката на костюма й предполагаше източник на доходи извън музея, както и бижутата, искрящи върху загорялата й от слънцето ръка, която тя протегна към Габриел. Задържа дланта му миг повече от необходимото, сякаш известно време бе очаквала да го види. Изглежда, добре осъзнаваше въздействието на външния си вид.

— Очаквахте някого с бяла лабораторна престилка?

— Познавам само един археолог — призна Габриел — и той винаги е изцапан с пръст.

Доктор Вероника Маркезе се усмихна за миг. Беше почти на петдесет, но дори под неласкавата халогенна светлина в музея тя лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Името й, когато бе прошепнато от генерал Ферари, изведнъж се стори познато на Габриел, защото се появяваше много пъти в имейлите на Клаудия. Сега той осъзна, че и лицето му е познато. Видя я за пръв път пред църквата „Санта Анна“, след приключването на погребалната меса за Клаудия Андреати. Тя стоеше малко встрани от другите опечалени, а очите й бяха фиксирани не в ковчега, а в Луиджи Донати. Нещо в погледа й, спомни си Габриел, сякаш излъчваше някакво неясно обвинение.

Сега тя мина плавно покрай Габриел и надзърна през блиндираното стъкло на витрината към образа от едната страна на вазата. Там бе нарисувано безжизненото тяло на Сарпедон, сина на Зевс, отнасяно за погребение от персонификациите на Съня и Смъртта. Изображението приличаше поразително на композицията от „Свалянето на Христос от кръста“.

— Никога няма да ми омръзне да я гледам — промълви доктор Маркезе. — Тя е почти толкова красива, колкото Караваджо, който вие реставрирате за Ватикана. — Погледна през рамо и попита: — Не сте ли съгласен, господин Алон?

— Всъщност не съм.

— Не харесвате гръцките вази?

— Не съм казал такова нещо.

Очите й се плъзнаха бавно по него, сякаш той беше статуя, издигната върху пиедестал.

— Гръцките вази са сред най-необикновените предмети, създавани някога — отбеляза тя. — Без тях нямаше да има Караваджо. И за жалост, по света има хора, готови на всичко, за да притежават някоя от тях. — Замълча, замислена. — Но вие не сте дошли тук да дебатираме за естетическите достойнства на древното изкуство. Тук сте заради Клаудия.

— Предполагам, че сте гледали пресконференцията на генерал Ферари?

— Както обикновено, пак накара репортерите да ядат от ръката му. — Не изглеждаше впечатлена. — Но той очевидно взема уроци по извъртане от Ватикана.

Генералът бе предупредил Габриел за язвителното остроумие на доктор Маркезе. Възпитаничка на римския университет „Ла Сапиенца“, тя се смяташе за водещ авторитет в Италия по етруската цивилизация и бе работила като експерт-консултант в Артистичния отдел по много дела, включително и по разследването на Медичи. След атаката срещу склада на Медичи в Женева, в продължение на няколко седмици тя изследва съдържанието му, опитвайки се да определи произхода на всеки експонат и ако е възможно, да разбере кога е бил изровен от земята от грабителите на гробници. Рамо до рамо с нея бе работило надареното й младо протеже Клаудия Андреати.

— Генералът ми каза, че по ваше настояване Клаудия е получила работата във Ватикана.

— Тя беше най-добрата ми приятелка — отговори Вероника Маркезе, — но не се нуждаеше от помощта ми. Клаудия беше един от най-талантливите хора, работили някога за мен. Получи работата със собствени сили.

— Знаели сте, че се е заела с преглед на ватиканската антична колекция. Всъщност тя редовно се е консултирала с вас.

— Виждам, че сте чели имейлите й.

— Както и телефонните й разпечатки. Знам, че преди смъртта си е контактувала с Роберто Фалконе. Надявах се да можете да ми кажете защо.

Вероника Маркезе помълча.

— Клаудия каза, че е открила проблем с колекцията — поясни най-накрая тя. — Мислеше, че Фалконе може да помогне.

— Какъв проблем?

— Очевидно са липсвали някои неща. Много неща.

— От хранилищата?

— Не само от хранилищата. И от галериите.

Габриел се приближи към витрината, вперил очи във вазата.

— И когато Ватиканът обяви, че Клаудия се е самоубила в базиликата?

— Това беше съмнително, меко казано.

— Но вие си замълчахте.

Това беше твърдение. Тя отговори не на Габриел, а на трупа на Сарпедон.

— Беше трудно — промълви. — Но да, замълчах си.

— Защо?

— Защото ме помолиха.

— Кой?

— Същият човек, който ви помоли да разследвате дискретно смъртта й.

— Монсеньор Донати?

— Монсеньор? — Тя се усмихна меланхолично. — Все още ми е трудно да го наричам така.

* * *

Кафенето на музея се намираше в старата зимна градина срещу главния двор на вилата. Сервитьорката, жена около шейсетте, с фиби в сивата си коса, тъкмо приключваше касата, когато те влязоха, но Вероника успя да я придума да приготви две последни чаши капучино. Те седнаха в ъгъла край малка масичка от ковано желязо, до дървената решетка, по която се виеше цвете. Дъждът плющеше над главите им по стъкления покрив, докато тя разглеждаше керамичния фрагмент, който Габриел взе от къщата на Фалконе в Черветери.

— Съпругата ви има отлична преценка. Фигурата със сигурност е спътничка на Дионис. Ако трябваше да гадая, това вероятно е творба на майстор Менелаос, което означава, че трябва да бъде тук, във „Вила Джулия“, а не върху кухненската маса на томбароло. — Върна фрагмента на Габриел. — За жалост, той вероятно е бил непокътнат, преди да попадне в ръцете на Фалконе и на хората му.

— Как е счупен?

— Понякога керамичните съдове се чупят от спили, които томбароли използват, за да намират гробниците. Но друг път томбароли и техните посредници чупят вазите нарочно. После пускат фрагментите на пазара един по един, за да не привличат нежелано внимание. След като всички парчета се съберат в ръцете на един търговец, те се преструват, че отдавна изгубената ваза изведнъж се е появила. — Тя поклати бавно глава с отвращение. — Те са боклуци. Но са много умни.

— И опасни — допълни Габриел.

— Така изглежда. — Вероника понечи да запали цигара, но спря. — Съжалявам — извини се, връщайки я обратно в пакета. — Луиджи ми каза колко много мразите тютюневия дим.

— Какво друго ви е казал?

— Каза, че сте един от най-забележителните хора, които някога е срещал. Каза също, че от вас би станал отличен свещеник.

— Аз се грижа за картини, не за души. Освен това — допълни, — аз съм грешник без надежда за избавление.

— Свещениците също грешат. Дори най-добрите.

Тя изсипа три пакетчета захар в капучиното си и отпи внимателно. Габриел трябваше да мисли за случая, но не можеше да престане да се чуди как така животът на личния секретар на Негово Светейшество се беше пресякъл с жена като Вероника Маркезе. Представи си няколко сценария, но никой от тях не му се стори добър.

— Смятах, че шпионите трябва да умеят да прикриват мислите си — отбеляза тя.

— Официално съм пенсиониран.

— Добре. Защото очевидно сте любопитен за това откъде се познавам с Луиджи. Достатъчно е да се каже, че сме приятели от дълго време. Аз първа предложих прегледа на църковната колекция.

— Били сте загрижена, че може да има нещо незаконно?

— Да кажем просто, че при настоящите политически реалности, сметнах за разумно Луиджи да знае повече от потенциалните си врагове.

— От вас би станал добър адвокат.

— Аз съм адвокат — коригира го тя, — както и археолог.

— Защо не поискахте лично да направите прегледа?

— Колекцията не е моя. Освен това, Луиджи си имаше съвършен кандидат за работата и тя работеше на щат в музея.

— Клаудия.

Вероника Маркезе кимна бавно.

— Тя беше роден детектив. Работата й беше безупречна.

— Но когато прегледах бележките и изследователските й файлове, там не се споменаваше за никакви проблеми. Всъщност изглеждаше, че е дала чист сертификат на колекцията.

— Така е, защото я посъветваха да не записва откритията си.

— Кой я посъветва?

— Аз.

— Тя каза ли ви какво липсва?

— Нищо специфично, само че не може да даде обяснение за няколко десетки експоната. Нищо голямо — допълни бързо тя, — но те бяха с висока стойност, точно такива неща, които могат светкавично да осигурят престиж на някой арабски шейх или руски олигарх. Състави списък на експонатите и го занесе на стар приятел, който може би знаеше къде да ги намери.

— Роберто Фалконе?

— Точно така.

— А как така Клаудия е познавала човек като Фалконе?

— Той беше колега на баща й.

— Да не би да казвате, че бащата на Клаудия е работил за Роберто Фалконе?

— Не — отвърна Вероника Маркезе, поклащайки бавно глава. — Бащата на Клаудия никога не би работил за човек като Роберто Фалконе. Фалконе работеше за него.

* * *

Жената зад бара извъртя очи, за да покаже, че вече иска да затваря. Габриел и Вероника Маркезе допиха бързо капучиното си и излязоха. Падаше мрак, а в колонадата се вихреше бурен влажен вятър. Вероника замислено запали цигара и продължи да разказва на Габриел разни неща за Клаудия Андреати, които не бяха попаднали в личното й досие във Ватикана. Че е израснала в Тарквиния, древен етруски град на север от Черветери. Че баща й, Франческо Андреати, бил наемен селскостопански работник и допълвал оскъдните доходи на семейството със спило и лопата. Изглежда, е бил надарен с уникален талант за изравяне на антики от хълмовете на Лацио, талант, който можел да се сравни само със способността му да държи на разстояние карабинерите и мафията. Забогатял от разкопките си, макар че всички в Тарквиния го мислели за обикновен каменоделец. Така смятали и двете му дъщери.

— Кога са научили истината за него?

— Признал греховете си, докато умирал от рак. Разказал им също за закопания стоманен контейнер, където пазел находките си. Клаудия и Паола изчакали погребението му, преди да известят карабинерите. Тогава те били едва на шестнайсет години.

— Изглежда, че цялата тази случка се е изтрила от паметта на Паола.

— Не се изненадвам, че не ви е казала. Не е нещо, за което една дъщеря обича да си мисли. За нещастие, всички ние си имаме по някой престъпник някъде в семейната история. Боя се, че това е проклятието на Италия.

— Ирония на съдбата, не мислите ли?

— Че дъщерята на един томбароло се е посветила на грижите за антиките и на съхранението им?

Габриел кимна.

— Всъщност това не беше случайно. Клаудия много се срамуваше от баща си и искаше да компенсира някои от вредите, които той бе нанесъл. Не е нужно да казвам, че ревниво криеше миналото си. Ако в кураторската общност се разчуеше, че баща й е бил крадец, това щеше да я опетни завинаги.

— Но вие знаехте.

— Тя ми каза, докато разследвахме Медичи. Сметнала е, че трябва, защото работехме с генерал Ферари. — Вероника Маркезе замълча, а после допълни: — Клаудия имаше изострено чувство за добро и зло. Това бе едно от нещата у нея, които обичах най-много.

— Знаете ли какво й е казал Фалконе?

— Тя не сподели. Заяви, че трябва да запази тайната на разследването си.

Минаха покрай затворената музейна книжарница и излязоха през централния портал. Дъждът се лееше като порой. Тя измъкна от чантичката си връзка ключове, натисна дистанционното и запали двигателя на лъскав „Мерцедес SL“.

— Бих предложила да ви откарам — извини се тя, — но се боя, че имам друга среща. Ако има още нещо, с което мога да помогна, моля, не се колебайте да ми се обадите. И много поздрави на Луиджи.

Тръгна към колата си, после внезапно спря и се обърна към него.

— Струва ми се, че едно нещо работи във ваша полза — заяви тя. — Генерал Ферари наскоро отне антики на стойност милиони евро от хората, които убиха Клаудия. Това означава, че те ще бързат да попълнят запасите си. Ако бях на ваше място, щях да намеря нещо неустоимо.

— А после?

— Начупете го на парчета — отвърна тя. — А после им го подавайте бавно.

Тя подкара колата и се включи в безумния трафик на римския вечерен час пик. Габриел постоя там за момент, чудейки се защо Луиджи Донати пропусна да спомене, че се познава с най-добрата приятелка на Клаудия Андреати. Свещениците грешат, помисли си той. Дори най-добрите.