Даниъл Силва
Падналият ангел (38)

37.
Източен Йерусалим

В същия момент в Източен Йерусалим имам Хасан Даруиш подкара очуканото си комби нагоре по стръмната отсечка, водеща от Йерихонския път до Портата на лъва. Както обикновено, дежурният израелски полицай огледа бегло колата, преди да пусне имама да влезе в Мюсюлманския квартал на Стария град. Имам Даруиш произлизаше от семейство на знатни палестинци от град Хеброн на Западния бряг. И по-важното, беше член на Върховния съвет на Ислямския вакъф, официалните пазачи на Храмовия хълм още от времето, когато Саладин го завоювал обратно от кръстоносците през 1187 г. Постът означаваше, че Даруиш е почти недосегаем, доколкото това бе възможно за арабин в Източен Йерусалим, защото само с няколко подстрекателски думи той можеше да превърне Свещената планина във врящо гърне. Всъщност го беше правил многократно.

Той остави комбито си в малкия вакъфски паркинг на уличка до Портата на лъва и влезе в офиса си в северния край на пътя край Храмовия хълм. Куп телефонни съобщения го чакаха на старото му бюро в османски стил. Като неофициален говорител на Вакъфа, той всеки ден получаваше дузини обаждания за интервюта по проблеми, свързани с Храмовия хълм и други свещени места в Йерусалим. Повечето оставяше без внимание, особено онези от американски и израелски репортери — и не без основателна причина. Работейки първо с Ясер Арафат, а после и с наследника му, Махмуд Абас, Даруиш бе водил непреклонна кампания за отслабване на еврейските претенции към Палестина, отричайки съществуването на Еврейския храм в Йерусалим. Но войната на Даруиш срещу истината се простираше отвъд думите. Под прикритието на строителните проекти той систематично лишаваше Свещената планина от всички доказателства за съществуването на древния Храм. Неофициалният му съветник в това начинание, антикварен експерт от Швейцария, наскоро бе обявен за мъченик, загивайки при експлозия в своята галерия. Даруиш се надяваше да не го споходи същата съдба. Въпреки че редовно говореше за красотата на мъченичеството, той все пак предпочиташе да остави умирането за другите.

Както обикновено, Даруиш разпредели набързо молбите за интервюта, пускайки ги безцеремонно в кошчето за боклук. Остана само едно непретенциозно на вид съобщение от господин Фарук, гласящо, че от печатницата на университета „Ал Азхар“ в Кайро пристигнала поръчка за Корани. Даруиш се взира няколко минути в съобщението, чудейки се дали има куража, или вярата, необходими да преживее това. После взе връзка ключове от горното чекмедже на бюрото си и тръгна към свещения хълм.

* * *

Фамилията Даруиш беше свързана с йерусалимския Ислямски вакъф от векове и като дете Хасан Даруиш по цели дни бе запаметявал Корана под сенките на дърветата в северния край на Храмовия хълм. Но дори сега, на средна възраст, той не можеше да мине покрай Купола на скалата, без да усети присъствието на Аллах и пророка Мохамед. В центъра на колоритната осмоъгълна структура се намираше основният, крайъгълният камък, свещен за всичките три Аврамови вери. За евреите и християните той бе мястото, където архангел Гавраил попречил на Аврам да заколи сина си Исак; за мюсюлманите бележеше мястото, където Гавраил придружил Мохамед в неговото нощно пътуване до рая. Под самия камък има естествена пещера, известна като Кладенеца на душите — мястото, където според мюсюлманите държали временно душите на прокълнатите, преди да ги хвърлят в ада. Като момче Даруиш се промъкваше сам в пещерата късно вечер. Седеше там с часове върху плесенясалите молитвени черджета и му се струваше, че чува как душите вият от болка. Във въображението му те никога не бяха мюсюлмани, само евреите, които Бог бе наказал заради това, че са откраднали палестинската земя.

Известно време Даруиш вярваше, че е възможно евреите и мюсюлманите да си поделят земята и да живеят мирно едни до други. Сега, след десетилетия на смазваща израелска окупация и неспазени обещания, той стигна до заключението, че палестинците никога няма да са свободни, докато ционистката държава не бъде унищожена. Той вярваше, че ключът към освобождението на Палестина е самият Храмов хълм. Израелците от глупост позволиха на Вакъфа да запази властта си над Харам аш Шариф след Шестдневната война. С това те несъзнателно решиха собствената си съдба. Като специалист по древна история на Близкия изток, Даруиш разбираше, че конфликтът между арабите и евреите е нещо повече от обикновена борба за земя; това беше религиозна война и Харам се намираше в центъра й. Арафат използва Храмовия хълм, за да подпали кървавата Втора интифада през 2000 г. Сега имам Хасан Даруиш възнамеряваше да го използва, за да започне друга. Но тази интифада, третата, щеше да затъмни предишните две. Тя щеше да бъде катастрофална, окончателното решение. А когато свършеше, в палестинските земи нямаше да остане и един евреин.

С ярки образи от настъпващия апокалипсис в мислите си, имамът мина под арката на Югозападен Канатир и пресече широкия двор към сребристите кубета на джамията „Ал Акса“. От източната страна на масивната сграда се намираше новопостроеният вход към подземната джамия „Маруани“. Даруиш се спусна по терасовидните стълби, извади ключовете и отвори главната порта. Като директор на строителния проект, той знаеше колко зле бе отслабен Харам след изкопаването на няколко тона пръст и скали. Цялата южна половина от платото можеше да се срине. Действително, на Рамазан и на други свети празници, Даруиш почти чуваше как Свещената планина стене под тежестта на вярващите. Само едно малко побутване и голяма част от най-свещеното място на земята щеше да се срине в долината Кедрон, повличайки със себе си джамията „Ал Акса“, третото най-свещено място на исляма. И какво щеше да стане тогава? Само за часове ислямските армии щяха да стигнат до границите на Израел, заедно с десетки милиони разярени мюсюлмани. Това щеше да бъде джихад, който да сложи край на всички джихади, интифада с една-единствена цел: пълното унищожение на държавата Израел и на нейните жители.

Засега в огромната подземна джамия, с дванайсетте й реда колони и арки, цареше мъртвешка тишина и тя бе огрята от мека, божествена светлина. Сам вътре, Даруиш тръгна тихо по сводестия проход, докато стигна до масивната дървена врата, заключена здраво с тежък катинар. Имамът притежаваше единствения ключ. Отключи вратата и я отвори, разкривайки каменни стълби. В подножието им имаше още една заключена врата. Даруиш притежаваше единствения ключ и за нея, но когато я отвори, мракът вътре беше абсолютен. Той извади от джоба на робата си малко фенерче, включи го и освети първите петнайсет метра от древния тунел, не по-широк от раменете на човек. Изкопан по времето на Първия еврейски храм, той бе сред множеството древни чудеса, изровени от палестинските работници при строежа на джамията. Даруиш не информира нито Израелската дирекция по антики, нито Обединените нации за съществуването на тунела. Никой не знаеше за него — никой, освен имам Хасан Даруиш и шепа работници, които се заклеха да мълчат.

Някои хора, естествено, биха се опасявали да влязат в древен тунел посред нощ, но не и Даруиш. Като дете той бе прекарал безброй часове, изследвайки с радост скритите пещери и тунели на Храмовия хълм. Този се спускаше под коварно стръмен ъгъл в продължение на стотина метра, преди да стане равен. След това продължаваше така около четиристотин метра и отново се издигаше рязко. В края му имаше наскоро поставена стоманена стълба. Леко изморен от трудния преход, Хасан Даруиш се хвана за парапета и се изкачи бавно към дървения капак отгоре. Отвори го и се озова в апартамент в Силуан, квартала в Източен Йерусалим, съседен на Давидовия град. На една от стените висеше плакат на френски футболист; на друга — снимка на Яхия Аяш, майстора на бомби от „Хамас“, известен като Инженера. Даруиш отвори килера. Вътре бяха Кораните, които господин Фарук споменаваше в съобщението си — няколкостотин килограма експлозиви и детонатори, прекарани тайно през египетската граница от „Хизбула“ и „Хамас“ и внесени в Израел от бедуините. Имаше още някъде другаде в Силуан. Още много.

Даруиш затвори вратата на килера. После се измъкна от спалнята и тръгна из тесните стаички на апартамента към малко балконче с изглед към Кедронската долина. От другата страна, извисяващи се над каменните стени на Ирод с цвят на мед, се издигаха два купола — единият сребърен, другият златен.

— Аллаху акбар — промълви тихо имамът. — И нека да се смили над душата ми заради онова, което ще направя в Негово име.