Даниъл Силва
Падналият ангел (21)

20.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

— Той се казва Давид Жирар. Но както почти всичко друго за него, това е лъжа.

Габриел пусна папката върху абсурдно голямото бюро на Узи Навот. Беше модерно, с плот от опушено стъкло и разположено до бронираните прозорци от пода до тавана с изглед към центъра на Тел Авив и морето. Слънцето се процеждаше едва-едва през вертикалните щори, пленявайки Навот в решетките на сенките си. Той не докосна папката и махайки с ръка, подкани Габриел да му разкаже подробностите.

— Истинското му име е Дауд Гандур. Роден е в селцето Тайр Диба в Южен Ливан, на същото място, където е роден и Имад Мугния, което означава, че вероятно са се познавали и са израснали заедно.

— И как така е стигнал от дупка като Тайр Диба до галерия за антики в Сен Мориц?

— По ливанския начин — отговори Габриел. — През 1970 г., когато Арафат и ООП се установиха в Южен Ливан, семейство Гандур се мести в Бейрут. Очевидно Дауд е бил изключително умно дете. Когато му дошло времето да влезе в университета, той се преместил в Париж да изучава антична история в Сорбоната.

— Тогава ли Дауд Гандур става Давид Жирар?

— Не, чак когато се мести в Оксфорд — отговори Габриел. — След като завършва докторската си дисертация по класическа археология, той започва работа в отдела за антики на „Сотбис“ в Лондон. Бил е там в края на деветдесетте, когато „Сотбис“ бяха обвинени в продажба на антики с недоказан произход. Напуска Лондон и изпада в немилост.

— И започва да работи за себе си?

Габриел кимна.

— Колко струва да отвориш галерия в Сен Мориц?

— Много.

— Откъде е взел парите?

— Добър въпрос.

Габриел извади една снимка от папката и я плъзна по бюрото. Там се виждаше строен мъж към петдесетте, облегнал се на стъклена витрина, пълна с гръцка и етруска керамика. Беше облечен в тъмен пуловер и тъмно сако. Погледът му беше кротък и замислен. Престорената му усмивка успяваше да изглежда истинска.

— Красив дявол — отбеляза Навот. — Откъде взе снимката?

— От уебсайта на галерията. В официалната му биография има няколко явни празноти, като рожденото му име и мястото на раждане.

— Какъв паспорт има сега?

— Швейцарски. И е женен за швейцарка.

— От коя област?

— Немскоговореща.

— Колко космополитно. — Навот се намръщи към снимката. — Какво знаем за пътуванията му?

— Като повечето хора в търговията с антики, той прекарва много време по самолетите и хотелските стаи.

— Ливан?

— Появява се в Бейрут поне два пъти месечно. — Габриел спря, после допълни: — Прекарва и доста време тук, в Израел.

Навот вдигна рязко поглед, но не каза нищо.

— Според приятелите на Ели в Израелската дирекция по антики, Дауд Гандур, познат и като Давид Жирар, е чест посетител на Храмовия хълм. Всъщност — коригира се Габриел — той прекарва повече време под Хълма.

— И какво прави?

— Той е доброволен съветник на палестинските власти и на Вакъфа по въпроси, свързани с археологията. Между другото, това също го няма в официалната му биография.

Навот се втренчи за момент в снимката.

— Каква е твоята теория?

— Мисля, че той е човекът на „Хизбула“ в мрежата на Карло. Продава крадени стоки чрез галерията си в Сен Мориц, праща печалбите обратно у дома чрез ЛВБ и дава десетпроцентов дял на своя кръстник Карло Маркезе.

— Можеш ли да го докажеш?

— Още не. Ето защо предлагам да започнем бизнес с него.

— Как?

— Ще му предложа нещо неустоимо и ще видя дали ще захапе.

— Вероятно не трябва да питам — въздъхна Навот, — но откъде смяташ да вземеш това неустоимо нещо?

— Ще го открадна, разбира се.

— Разбира се — усмихна се Навот. — Нуждаеш ли се от нещо от мен?

— Пари, Узи. Много пари.

* * *

Официалната доктрина диктува, че полевите агенти, тръгващи на мисия в чужбина, прекарват последната си нощ в Израел, в убежище, известно като място за скок. Там, свободни от разсейването на съпруги, любовници, деца и домашни любимци, те приемат самоличността, която ще използват като броня, докато не се завърнат отново у дома. Само Габриел и Ели Лавон решиха да не участват в този установен оперативен ритуал, защото, според техните изчисления, бяха прекарали повече време в живота си под фалшиви имена, отколкото под собствените си.

Както се оказа, и двамата решиха да прекарат поне част от тази последна вечер в компанията на наранени жени. Лавон тръгна към тунела в Западната стена, за да прекара няколко часа с любимата си Ривка, докато Габриел направи поклонение в психиатричната клиника на хълма Херцел, за да види Леа. Както обикновено, той пристигна след обичайните часове за посещения. Лекарят на Леа чакаше във фоайето. Мъж с вид на равин, с кипа^[1] на главата и с дълга сива брада, той бе единственият човек в Израел без връзки със Службата, който знаеше с подробности какво се е случило през онази нощ във Виена.

— Мина доста време от последното ви посещение. — Докторът се усмихна опрощаващо. — Тя очаква да ви види.

— Как е тя?

— Все същото. На този етап от живота й това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Докторът хвана Габриел за ръката и го поведе по коридора от йерусалимски варовик до обикновена стая с изглед към болничната градина. Именно там, под сянката на бора, Габриел поиска разрешението на Леа да се ожени за Киара. Моментът бе само частично запечатан в обърканата памет на Леа. Понякога тя сякаш разбираше, че Габриел вече не е неин съпруг, но през повечето време си оставаше затворничка на миналото. За обърканото съзнание на Леа в продължителните отсъствия на Габриел нямаше нищо необичайно. Благодарение на Шамрон, той винаги бе влизал и излизал от живота й почти без никакво предупреждение.

Тя седеше в инвалидната си количка със скръстените останки от ръцете си, отпуснати в скута й. Косата й, някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо и в нея се виждаха бели кичури. Габриел целуна хладния, твърд белег на бузата й, преди да се отпусне на малката табуретка, която докторът постави до нея. Леа сякаш не забеляза присъствието му. Взираше се невиждащо в смрачаващата се градина.

— Обичаш ли това момиче? — попита внезапно тя, все още вперила поглед напред.

— Кое момиче? — попита Габриел. А после, когато осъзна, че Леа просто преживява разговора, който разтрогна брака им, сърцето му подскочи. — Обичам теб — промълви нежно той, стискайки леденостудените й ръце. — И винаги ще те обичам, Леа.

За кратко усмивка озари устните й. После за момент го погледна с израз на съпружеско неодобрение.

— Пак работиш за Шамрон — заключи тя.

— Как разбра?

— Виждам го в очите ти. Ти си някой друг.

— Аз съм Габриел — натърти той.

— Само част от теб е Габриел. — Тя се извърна към прозореца.

— Не си тръгвай още, Леа.

Обърна се пак към него.

— С кого се сражаваш този път? „Черният септември“?

— Вече няма „Черен септември“.

— С кого тогава?

— „Хизбула“ — отговори той след моментно колебание. — Сега са „Хизбула“, Леа.

Изглежда, името не означаваше нищо за нея.

— Разкажи ми — настоя тя.

— Не мога.

— Защо?

— Защото е секретно.

— Както преди?

— Да, Леа, както преди.

Тя се намръщи. Мразеше тайните. Тайните разрушиха живота й.

— Къде ще ходиш този път?

— В Париж — отговори искрено Габриел.

Изражението й помръкна.

— Защо в Париж?

— Там има един човек, който може да ми помогне.

— Шпионин?

— Крадец.

— Какво краде?

— Картини.

Тя изглеждаше искрено разтревожена.

— Защо човек като теб ще иска да работи с някого, който краде картини?

— Понякога е необходимо да работиш с лоши хора, за да извършиш добри неща.

— Този човек лош ли е?

— Всъщност не.

— Разкажи ми за него.

Габриел не виждаше как това може да му навреди, така че изпълни молбата й. Но след момент тя, изглежда, изгуби интерес и лицето й отново се обърна към прозореца.

— Погледни снега — каза тя, втренчена в безоблачното вечерно небе. — Не е ли красиво?

— Да, Леа, красиво е.

Ръцете й се разтрепериха. Габриел затвори очи.

* * *

Когато се върна на улица „Наркис“, Габриел намери Киара изпъната на дивана в полумрак, с чаша червено вино върху корема си. Тя му подаде виното и го наблюдаваше внимателно как пие, сякаш търсеше доказателство за измяна. После го заведе в спалнята и съблече безмълвно дрехите си. Тялото й бе трескаво и топло. Прави любов така, сякаш й беше за последен път.

— Вземи ме със себе си в Париж.

— Не.

Тя не го притиска повече. Знаеше, че няма смисъл. Не и след онова, което се случи в Рим. И след онова, което се беше случило във Виена преди това.

— Тя позна ли те този път?

— Позна ме.

— Коя твоя версия?

— И двете — отговори той.

Киара замълча за момент. После попита:

— Тя знае ли, че ме обичаш, Габриел?

— Знае.

Пауза.

— А обичаш ли ме? — попита тя.

— Какво?

— Обичаш ли ме?

— Киара…

Тя му обърна гръб.

— Съжалявам — каза след миг.

— За какво?

— За бебето. Ако не бях изгубила бебето, нямаше да заминеш в Париж без мен.

Габриел не отговори. Киара легна бавно отгоре му.

— Обичаш ли ме? — попита отново тя.

— Повече от всичко.

— Покажи ми.

— Как?

Тя го целуна по устните и прошепна:

— Покажи ми, Габриел.