Даниъл Силва
Падналият ангел (49)

48.
Йерусалим

Трябваше да минат още седемдесет и два часа, преди да се възстанови редът, а това позволи на израелското правителство да обясни на света защо е пратило войски на Храмовия хълм и какво са открили там. За да го направят, те събраха група журналисти и снимачни екипи от най-авторитетните новинарски организации в света и ги поведоха надолу — през мрежата от акведукти и водоеми — към изкопаната наскоро зала на петдесет метра под повърхността. Там началник-щабът на израелските въоръжени сили им показа огромната бомба, докато шефът на Израелската дирекция по антики ги разведе из забележителната колекция от артефакти, изровена от Вакъфа през годините на безразсъдно копане. Кулминацията на обиколката бяха двата реда колони от варовик, общо двайсет и две, част от хейкал в Първия храм на цар Соломон в Йерусалим.

Както се очакваше, реакциите на новината в най-добрия случай бяха разнородни. Видеото с древните колони наелектризира израелската публика и възбуди очакванията на глобалната общност от археолози и историци на древността. Повечето учени веднага приеха колоните за автентични, но в Германия лидерът на археологическата дисциплина, известна като библейски минимализъм, ги отхвърли като „двайсет и две парчета самозалъгване“. Не е изненадващо, че лидерите на Палестинската автономия се хванаха за това изявление, когато оповестиха своята реакция на новината. Те казаха, че колоните били израелска измама. Също и „тъй наречената бомба“.

Но какво бе накарало израелците да влязат в недрата на Храмовия хълм? И кой беше мозъкът, замислил заговора за разрушаването му? Израелското правителство, цитирайки дългогодишния си отказ да коментира проблеми, свързани със събирането на разузнавателна информация, отказа да сподели подробности. Но когато колоните се появиха бавно от земята, в пресата се появи поредица статии, които започнаха малко по малко да хвърлят светлина върху мистериозната верига от събития, довели до тяхното откриване.

В „Монд“ се появи експозе за възпитаник на Сорбоната на име Давид Жирар, или Дауд Гандур, съветник на Вакъфа по археологическите въпроси, който, според неназовани служители от силите за сигурност, бил член на престъпна мрежа за контрабанда на антики, свързана с „Хизбула“. В „Нойе Цюрхер Цайтунг“ излезе историята за иранската връзка във взривяването на галерия „Наксос“ в Сен Мориц. В „Дер Шпигел“ бе публикувано проучване, свързващо Давид Жирар с някой си Масуд Рахими, мозъка на иранския тероризъм, отвлечен за кратко в Германия. Историята стана още по-интересна, когато, само дванайсет дни по-късно, същият Масуд Рахими бе убит в Техеран от магнитна бомба, залепена под колата му. Телевизионните анализатори, изследващи тероризма, не се съмняваха в това кой стои зад атентата или какво означава той. Те обявиха, че Масуд е бил мозъкът, замислил заговора за Храмовия хълм, и че израелците просто са върнали услугата.

Но в историята имаше и много аспекти, които пресата никога нямаше да научи, включително факта, че аферата е започнала, когато Габриел Алон, глезеният син на израелското разузнаване, е бил извикан в базиликата „Св. Петър“ да огледа трупа на един паднал ангел. Или че Габриел е прекарал последните две седмици край болничното легло на един археолог, чиято кръв е опръскала колоните от Соломоновия храм. И че още е бил там, когато археологът най-накрая отворил очи.

— Ривка — промърмори Ели Лавон. — Увери се, че някой се грижи за Ривка.

* * *

Същата вечер над Йерусалим се спусна напрегнато спокойствие за пръв път след началото на кризата за Храмовия хълм. Габриел отиде до психиатричната клиника на хълма Херцел, за да прекара няколко минути с Леа, преди да се срещне с Киара за вечеря в ресторант, разположен в първия кампус на художествената академия „Бецалел“. След това я изведе на сладолед и разходка по улица „Бен Йехуда“.

— Донати се обади следобед — сподели внезапно тя, сякаш бе изскочило от ума й. — Чудеше се кога се връщаш в Рим да приключиш с Караваджо и работата с Карло.

— Почти бях забравил и за двете.

— Разбираемо е, скъпи. В крайна сметка, ти спаси Израел и света от Армагедон и намери двайсет и две колони от Първия йерусалимски храм.

Габриел се усмихна.

— Ще тръгна вдругиден.

— Идвам с теб.

— Не можеш. Освен това — допълни бързо той — имам работа за теб. Даже две работи.

— Какви?

— Нуждая се от някого, който да се грижи за Ели, докато се върна.

— А другата?

— Правителството е решило да постави колоните в специално крило в Израелския музей. Ти ще бъдеш част от екипа, който ще проектира интериора на сградата и цялостното изложение.

— Габриел! — възкликна тя и се хвърли на врата му. — Как, за бога, успя да го уредиш?

— Като един от откривателите на колоните, имах известно влияние. Всъщност искаха да кръстят изложбата на мен.

— Какво им каза?

— Че крилото трябва да бъде кръстено на Ели Лавон — отвърна той. — Благодарен съм само, че няма да бъде Мемориалното крило „Ели Лавон“.

— Те ще променят ли нещо?

— Колоните?

Киара кимна.

— Чувала ли си какво говорят за тях палестинците?

— Ционистки лъжи.

— Отричане на Храма — допълни Габриел. — Не могат да признаят, че ние сме били тук преди тях, защото това означава, че имаме право да сме тук сега. Според тях ние трябва да си останем чуждестранни нашественици, които ще бъдат прогонени като кръстоносците.

— Кръвта никога не спи — отвърна тихо Киара.

— И я има в изобилие — допълни Габриел. — Нашите приятели на Запад обичат да си мислят, че арабско-израелският конфликт може да бъде разрешен с една линия на картата. Но те не разбират историята. Този град е просъществувал в състояние на почти постоянна война в продължение на три хиляди години. А палестинците ще продължат борбата, докато ние не си заминем.

— И какво ще правим?

— Ще се държим здраво — натърти Габриел. — Защото следващия път, когато изгубим Йерусалим, това ще бъде завинаги. И къде ще отидем тогава?

— Задавах си същия въпрос.

Внезапно захладня. Киара се загърна с палтото си и погледна към група тийнейджъри, които се смееха от другата страна на улицата. Бяха към шестнайсет-седемнайсетгодишни. След година-две всички те щяха да са в израелската армия, войници в една безкрайна война.

— Не е толкова лесно, нали, Габриел?

— Кое?

— Да мислиш за заминаване в такова време.

— Другата форма на йерусалимския синдром. Колкото по-зле става, толкова повече го обичаш.

— Ти наистина го обичаш, нали?

— От все сърце — отвърна той. — Обичам цвета на варовика и на небето. Обичам миризмата на бор и евкалипт. Обичам, когато застудее през нощта. Обичам дори харедим, които ми крещят, когато карам колата си на шабат.

— Но обичаш ли го достатъчно, за да останеш тук?

— Негово Светейшество мисли, че нямам избор.

— За какво говориш?

Габриел й разказа за разговора си с папата на парапета на ватиканските стени, когато лидерът на милиард католици призна, че е имал видения за Апокалипсиса.

— Смята, че се скитаме твърде дълго — каза той. — Мисли, че страната се нуждае от мен.

— На папата не му се налага да чака в хотелските стаи и да се чуди дали ще оживееш след някоя операция.

— Но той е безпогрешен.

— Не и по въпросите на сърцето. — Киара погледна за момент към Габриел. — Знаеш ли какво ще стане, ако заживеем тук? Всеки път, когато се прибираме, Ари ще седи в дневната ни.

— Нямам нищо против, стига да не пуши.

— Сериозно ли говориш?

— Той ми е като баща, Киара. Трябва да се грижа за него.

— А когато Узи те помоли да свършиш нещо за Службата?

— Сигурно ще трябва да науча онези думички.

— Кои думички?

— Да си намери някой друг.

— И какво ще работиш?

— Ще си намеря работа.

— Тук изпитвам клаустрофобия.

— На мен го кажи.

— Трябва да пътуваме, Габриел.

— Ще те заведа, където поискаш.

— Винаги съм искала да прекарам една есен в Прованс.

— Знам точното село.

— Бил ли си в Шотландия?

— Не съм.

— Ще ме заведеш ли поне веднъж на ски?

— Навсякъде, освен в Сен Мориц и Гщаад.

— Липсва ми Венеция.

— И на мен.

— Може би Франческо Тиеполо ще ти даде някаква работа.

— Той ми плаща трохи.

— Обожавам трохите. — Тя отпусна глава на рамото му. Косата й ухаеше на ванилия. — Мислиш ли, че ще се задържи? — попита го.

— Спокойствието?

Тя кимна.

— За известно време — отговори Габриел, — ако имаме късмет.

— Колко време ще бъдеш в Рим?

— Зависи изцяло от Карло.

— Само не приближавай до него без пистолет в джоба.

— Всъщност — подметна той — планирах да накарам Карло да дойде при мен.

Киара потрепери.

— Трябва да вървим — подкани я Габриел. — Ще премръзнеш до смърт.

— Не — възрази тя, — и аз го обожавам.

— Нощният студ?

— И миризмата на бор и евкалипт — допълни тя. — Мирише на… — Гласът й пресекна.

— На какво, Киара?

— На дом — отвърна тя. — Толкова ми е добре най-после да съм у дома.