Даниъл Силва
Падналият ангел (31)

30.
Берлин

Такия започна две минути по-късно, в 20,14 ч. местно време, когато в берлинската полиция се получи обаждане за подозрителен пакет, намерен в „Европа Център“, закрития търговски и административен комплекс, разположен до останките от Мемориалната църква „Кайзер Вилхелм“. Пакетът всъщност представляваше окъсана платнена раница като онези, които често носеха металистите, скинхедс, анархистите, радикалните защитници на околната среда и разни други размирници. Беше поставена под пейка на няколко метра от прочутия воден часовник в центъра, популярно място за сбирки, особено на малки деца. По-късно свидетели описаха човека, оставил раницата там, като мюсюлманка към трийсетте. Бяха прави за възрастта й, но не и за етноса. Грешката им можеше да бъде простена, тъй като тогава тя носеше хиджаб.

Човекът, който се обади да докладва за подозрителната раница, описа съдържанието като някакъв експлозив и първите униформени полицаи, пристигнали там, се съгласиха с това. Те наредиха незабавна евакуация на района около водния часовник, след това на целия мол и на всички околни сгради. До 20,25 ч. няколко хиляди души се стекоха по улиците, а полицейски екипи от цял Берлин се събираха на мястото.

Дори във ведрия и величествен хотел „Адлон“ стана ясно, че Берлин е в извънредно положение. В прочутия лоби бар и във фоайето, където висшите нацисти някога пирували като царе, изнервени гости търсеха обяснение от управата, а неколцина излязоха на тротоара да гледат как полицейските сирени вият по „Унтер ден Линден“. Един гост обаче изглеждаше безразличен към цялото това вълнение. Добре облечен джентълмен в напреднала възраст, той се подписа спокойно за уискито, което почти не беше докоснал, и се заизкачва с асансьора към апартамента си на най-горния етаж. После застана до прозореца, наблюдавайки светлинното шоу, сякаш всичко това бе организирано за негово лично забавление. След секунди извади мобилния телефон от предното джобче на костюма си и набра предварително записан номер, запаметен в телефона от едно момче, което разбираше от тези неща. Чу серия прищраквания и сигнал. После мъжки глас го поздрави със сумтене.

— Какво гледам? — попита Ари Шамрон.

— Прелюдията — отговори Узи Навот.

— Кога се вдига завесата за първо действие?

— След минута, може би по-малко.

Шамрон прекъсна връзката и се втренчи в сините светлини, блеснали из града. „Красива гледка — помисли си той. — И с измама ще водиш войната си.“

* * *

В същия момент, на около пет километра западно от необикновения наблюдателен пост на Шамрон, Йоси Гавиш и Михаил Абрамов седяха върху два мотоциклета в края на малък парк на Хагенщрасе. В този час паркът отдавна бе опустял, но приглушена, мека светлина се процеждаше през витражите на миниатюрните тевтонски замъци по улицата. Михаил разтриваше болното си коляно. Йоси седеше толкова неподвижно, че приличаше на статуя, излята от бронз.

— Отпусни се, Йоси — прошепна Михаил. — Трябва да се отпуснеш.

— Ти не носиш бомба в джоба си.

— Тя ще експлодира десет секунди след като я прикрепиш към колата.

— Ами ако не сработи добре?

— Това никога не става.

— Винаги има пръв път.

Покрай тях профуча зелено-бял полицейски микробус с виеща сирена. Йоси не помръдна и мускул.

— Дишай — нареди му Михаил. — Иначе полицаите ще си помислят, че се каниш да отвлечеш ирански дипломат.

— Не знам защо аз трябваше да прикрепя бомбата.

— Някой трябва да го направи.

— Аз съм анализатор — възрази Йоси. — Не взривявам коли. Чета книги.

— Да не би да предпочиташ да неутрализираш шофьора?

— И как да го направя? Да го смая с ума и интелекта си?

Преди Михаил да успее да отговори, чу пращене в миниатюрната си слушалка, последвано от три кратки звука. Погледна нагоре по улицата и видя фаровете на приближаващ мерцедес. Докато профучаваше покрай тяхната позиция, той видя Масуд на задната седалка да чете документи под светлината на вътрешната лампа. Няколко секунди по-късно се появи БМВ. Караше го Римона, а Яков и Одед седяха отзад, изпънати като пружини. Накрая изтрополи Ели Лавон с пасат комби, стиснал волана, сякаш превеждаше петролен танкер през заледени морета. Михаил и Йоси се подготвиха за тръгване и зачакаха следващия сигнал.

* * *

Бяха стигнали до точката, която Шамрон обичаше да описва като оперативен кръстопът. Досега не беше прекосена никаква граница, не беше извършено престъпление, с изключение на дребна бомбена заплаха в „Европа Център“. Екипът все още можеше да се откаже, да се прегрупира, да преосмисли ситуацията и да опита друга вечер. В много отношения това бе по-лесното решение — решението да приберат меча, вместо да го размахат. Шамрон го наричаше „пожарният изход на страхливеца“. Също така вярваше, че много повече операции са били провалени от колебание, отколкото от безразсъдство.

Тази вечер обаче не Шамрон трябваше да вземе решението. То бе в ръцете на каления таен воин, седнал сам в празната къща във Ванзее. Той се взираше в монитора на компютъра си, наблюдавайки своя екип и мишената си, докато те приближаваха до точката, от която нямаше връщане назад. Тя беше „Кьонигзале“ — улица, водеща от парка Грюневалд към оживената „Курфюрстендам“ — и щом Масуд я прекосеше, щеше да е недостижим за тях. Габриел настрои обезопасената си радиостанция и попита дали някой няма възражения в последния момент. Не чу нищо и им нареди да продължат. После затвори очи и се заслуша в сирените.

* * *

След това на булевард „Цар Саул“ имаше хора, които се оплакваха, че не е направен видеозапис. Шамрон обаче зае противоположната позиция. Той смяташе, че оперативните видеозаписи, както и самоубийствените мисии, трябва да си останат за враговете на Израел. Освен това, каза той, никой видеозапис не можеше да улови съвършенството на маневрата. Тя бе като епическа поезия, приказка, която да бъде разказвана на бъдещите поколения край пламъка на пустинния лагерен огън.

Тя започна с почти незабележимото придвижване на две превозни средства — едното шофирано от Римона, другото — от Ели Лавон. И двете едновременно забавиха ход и се преместиха леко вдясно, оставяйки на Йоси чист път до задната броня на мерцедеса. Той го настигна с пълна скорост и след няколко секунди се взираше над лявото рамо на дявола. Бръкна внимателно в джоба на палтото си и дръпна скобата на магнитната граната. После се втренчи право напред и изчака младата жена да излезе на улицата.

Тя бе облечена в неоновозелено яке с отражателни ленти на ръкавите и буташе велосипед със светната лампа върху дръжките. Час по-рано тя носеше платнената раница, причинила такъв смут в Централен Берлин. Сега, докато навлизаше върху добре осветената пешеходна пътека, накуцвайки леко, тя носеше само фалшив паспорт и таеше безкрайна омраза към човека, возещ се на задната седалка в приближаващия мерцедес.

За миг всички те се уплашиха, че шофьорът на Масуд възнамерява да се възползва от дипломатическия си имунитет и да я прегази. Но накрая той натисна спирачките и голямата черна кола спря рязко в облак от синьо-сив дим. Йоси сви наляво, за да избегне задната броня на колата, и изстреля няколко ругатни през шофьорското стъкло, преди да прикачи тайно гранатата над предното колело. Младата жена вече бе стигнала невредима до другия край на улицата. Шофьорът на Масуд й махна за извинение и продължи. Тя прие извинението с усмивка, докато се отдалечаваше необичайно бързо.

Шест секунди по-късно устройството експлодира. Грижливо оформеният му и калибриран заряд изпрати цялата сила на детонацията навътре, без шанс за случайни жертви. Лаят му определено беше по-страшен от ухапването, макар взривът да бе достатъчно силен, за да разкъса предната лява гума на колата и да отвори капака. Сега, заслепен и объркан, шофьорът сви инстинктивно надясно. Колата се качи на бордюра и огъна желязната ограда, преди да заседне на „Хагенплац“, малък триъгълник от зеленина, който екипът с любов наричаше „Сладоледеният площад“.

Ако в плана имаше някаква слабост, тя бе покритата автобусна спирка на няколко метра от кръстовището. Тази вечер петима души чакаха там: възрастна двойка германци, двама младежи от турски произход и жена над двайсетте, толкова слаба и бледа, сякаш току-що бе излязла от сграда бомбардирана от Съюзниците. Онова, което те видяха, после им заприличала акт на вежливост отстрана на трима добри самаряни, озовали се случайно на мястото. Единият от мъжете — висок, строен мотоциклетист, веднага се втурна на помощ към паникьосания шофьор, поне така се стори на свидетелите от автобусната спирка. Те обаче не забелязаха, че мотоциклетистът бързо извади пистолета от раменния кобур на шофьора. Не забелязаха и това, че той инжектира доза силно успокоително в лявото му бедро.

Другите добри самаряни насочиха вниманието си към мъжа на задната седалка в мерцедеса. Тъй като нямаше предпазен колан, той бе доста замаян от удара. Инжекцията с успокоително влоши състоянието му, макар че свидетелите не видяха и това. Спомняха си само как двамата мъже вдигат ранения пътник от разбитата му кола и го оставят внимателно в своята. За миг колата се стрелна напред и зави наляво към дебрите на Грюневалд — странно, тъй като най-близката болница се намираше надясно. Мотоциклетистът ги последва, както и пасатът, шофиран от кротка на вид душица, която изглеждаше безразлична към целия епизод. По-късно, на разпита в полицията, свидетелите щяха да осъзнаят, че операцията е била проведена почти безшумно. Всъщност само един от добрите самаряни, мъж с тъмна коса и сипаничави бузи, каза нещо на ранения пътник.

— Ела с нас — прошепна му той. — Ние ще те защитим от евреите.

* * *

Както предсказа Габриел, отвличането отне по-малко от очакваното време — само тринайсет секунди от началото до края, като измъкването на Масуд от колата отне само осем. Сега, сам в къщата във Ванзее, той слушаше как екипът сменя първата кола за вечерта, а после видя как фаровете им светят на север по аутобан E51. Сега времето беше ценна стока. Нуждаеха се от всяка капка, от всяко зрънце. Няколко секунди тук-там можеха да са разликата между успеха и провала, между живота и смъртта. Габриел не можеше да направи нищо повече. Той вече бе подпалил града на своите кошмари. Оставаше му само да го гледа как гори.

Изпрати светкавично съобщение до булевард „Цар Саул“, потвърждаващо, че първата фаза от операцията е минала по план. После излезе отвън и се качи в едно ауди. След като мина покрай призрачната вила край езерото, където бе планирано убийството на баба му и дядо му, той се насочи към аутобана. Берлинската полиция все още се стичаше към „Европа Център“. Но колко време още?

* * *

На най-горния етаж в хотел „Адлон“, Ари Шамрон стоеше сам до прозореца, наблюдавайки как сините полицейски светлини примигват под краката му. През последните няколко минути всички се стичаха към една и съща точка в Западен Берлин. Но в 20,36 ч. той забеляза отчетлива промяна в модела. Не си направи труда да търси обяснение от булевард „Цар Саул“. Измамата беше приключила. Следваше надпреварата към границата.