Даниъл Силва
Падналият ангел (27)

26.
Берн, Швейцария

Габриел и Навот предположиха, че швейцарците са поставили предаватели в двете куфарчета, и не си казаха нищо повече, докато не се почувстваха в безопасност в израелското посолство. То се помещаваше в мрачна стара къща в дипломатическия квартал, на тясна уличка, затворена за обичайния цивилен трафик. Очаквайки пристигането им, персоналът беше заредил стаята за сигурни комуникации с хапки сандвичи и швейцарски шоколади. Навот изруга тихо под носа си, докато отпускаше едрата си снага на един стол.

— Когато Шамрон ръководеше Службата, местните шефове на централи винаги гледаха да набавят по няколко пакета турски цигари. Но когато пристигна аз, те вадят плата с храна. Понякога оставам с ясното впечатление, че ме охранват за заколение.

— Ти си най-популярният шеф след Шамрон, Узи. Войските те обожават. И по-важното, уважават те. Също и министър-председателят.

— Но всичко това може да се промени само за миг, ако не се оправя с Иран — отбеляза Навот. — Благодарение на теб успяхме да ги позабавим за известно време, но саботажите и убийствата няма да вършат работа вечно. В един момент в близко бъдеще иранците ще прекосят някоя червена линия, отвъд която ще бъде невъзможно да спрем превръщането им в ядрена сила. Аз трябва да кажа на премиера кога ще се случи това. И ако сгреша с повече от няколко дни, няма да имаме друг избор, освен да живеем под заплахата от иранска бомба. — Погледна сериозно към Габриел. — Харесва ли ти такова нещо да ти виси над главата?

— Не. Ето защо посъветвах Шамрон да те издигне за шеф вместо мен.

— Някакъв шанс да размислиш?

— Боя се, че ще ги разочаровам след теб, Узи.

— Оценявам вота на доверие. — Навот блъсна подноса с храна към Габриел. — Хапни нещо. Сигурно си умрял от глад след всичко, през което премина.

— Всъщност те се грижеха добре за мен.

— С какво те хранеха?

Габриел му разказа.

— Добро ли беше?

— Раклетът беше вкусен.

— Винаги съм харесвал раклет.

— Това са картофи, задушени в топено сирене. Защо да не го харесваш?

Навот взе от подноса сандвич с яйце и кресон и го пъхна в устата си.

— Съжалявам, че се наложи да те оставя в Сен Мориц, но прецених, че ще е по-лесно да измъкна един агент от швейцарския арест, отколкото деветима. Слава богу, че получихме малко помощ.

— От кого?

— От твоите приятели във Ватикана.

— Донати?

— По-нависоко.

— Моля те, не ми казвай, че си замесил в това и Негово Светейшество.

— Боя се, че той сам се замеси — обясни Навот.

— Как?

— Накара Алоис Мецлер от швейцарската гвардия да проведе няколко дискретни разговора с Берн. След като Мецлер се намеси, беше само въпрос на време да те освободят. Службата само наблюдаваше развитието на нещата.

— Трябваше да платя такса, за да се измъкна.

— Колко голяма?

Габриел му разказа за разпита.

— А онова, което им каза, вярно ли беше?

— Много малка част.

— Добро момче. — Още един сандвич изчезна в устата на Навот.

— Предполагам, че не сте успели да идентифицирате двамата, които пристигнаха в галерията преди мен.

— Разбира се, че го направихме — отговори Навот, отърсвайки трохите от пръстите си. — Момичето е новобранец, но гаджето й ни е познато добре. Казва се Али Монтазери.

— Иранец?

Навот кимна.

— Али е горд випускник на „Кудс“. Сега работи във ВЕВАК като наемен убиец. Отговорен е за смъртта на десетки ирански дисиденти в Европа и Близкия изток. Всъщност той се опита да ме убие веднъж, когато работех в Париж.

— Че защо иранците ще пращат един от най-добрите си убийци в Швейцария да очисти агент на „Хизбула“?

— Добър въпрос. — Навот замълча за миг. — Докато ти си хапваше телешко и раклет в швейцарската си килия, Службата бе затрупана с нова вълна от разузнавателна информация, подсказваща, че „Хизбула“ се кани да ни удари. Говорим за нещо голямо, Габриел.

— Колко голямо?

— Колкото кулите близнаци — обясни Навот. — Достатъчно голямо, за да подпали война. И въз основа на онова, което виждаме в Южен Ливан, изглежда, че „Хизбула“ се подготвя за война. Разполагат калените си бойци близо до нашата граница. Ракетите им също са задействани.

— Знаем ли нещо повече за потенциалните мишени?

— Всички приказки все още сочат към Европа — ето защо моментът, избран за смъртта на Давид Жирар, е толкова интересен. Дина изпитва странното чувство, че може да има някаква връзка.

— Аз се изнервям, когато Дина изпитва странни чувства.

— Аз също.

— Доколко сте сигурни, че човекът, поставил онази бомба, е бил Али Монтазери?

— Сто процента.

— Предполагам, че вероятно трябва да споделим това с новите си швейцарски приятели.

— Би било почтено — съгласи се Навот. — Но засега предпочитам да заема една страница от иранския наръчник.

— От кой?

— Khod’eh.

— Да надхитриш врага си, мамейки го за истинската си позиция.

— Правилно.

— Какво имаш предвид?

— Първо измамваме иранците, карайки ги да си мислят, че им се е разминало с атаката в Сен Мориц. После вземаме материалите, които ни дадоха швейцарците, носим ги на булевард „Цар Саул“ и ги оставяме в ръцете на Дина.

— Трябва да направим още нещо — подсети го Габриел.

— Какво?

— Намери някой да сглоби гръцката ваза.

— Ти не можеш ли?

— Няма място за сравнение с моята работа.

Навот сведе поглед към подноса със сандвичи.

— Сигурен ли си, че не си гладен? Наистина са много хубави.

— Давай, Узи.

— Може би трябва да си ги увием за из път. Храната в „Ел Ал“ не е каквато беше.

* * *

Те хванаха полета в 12,45 от цюрихското летище Клотен и в пет и половина вече кацаха на „Бен Гурион“. Бронираната лимузина „Пежо“ на Навот чакаше на пистата, заобиколена от два пъти повече от обичайния брой телохранители. Облегната върху капака, кръстосала глезени, обута в джинси и скръстила ръце, чакаше Киара. Тя прегърна Габриел мълчаливо и продължително, а просълзеното й лице се зарови в шията му. После го целуна по устните и докосна нежно превръзките по бузите му.

— Изглеждаш ужасно.

— Всъщност се чувствам много по-зле.

— Бих те посъветвала да се прибереш у дома и да поспиш няколко часа, но се боя, че няма време за това.

— Какво не е наред?

Тя подаде на Навот листче хартия. Той го прочете на светлината от фаровете на лимузината.

— Военният командир на „Хизбула“ нарежда на войските си да се подготвят за масирана израелска ответна атака през следващите две седмици. — Навот смачка съобщението на топка. — Значи е истина. Те ще ни ударят, Габриел. Много мощно. И много скоро.

* * *

Оказа се, че офицерът от швейцарските служби за сигурност, разпитвал Габриел, удържа на думата си, че и нещо повече. Ели Лавон оприличи съкровищницата с разузнавателна информация с откриването на крепост от непозната дотогава цивилизация. Още по-забележително е, заяви той, че е доставена от служба, която винаги е била настроена доста враждебно към израелските интереси, дори към самото съществуване на държавата.

— Може би все пак не сме сами — сподели той с екипа по време на вечерята. — Щом швейцарците ни отварят вратите си в час на нужда, значи, всичко е възможно.

Изглежда, че Давид Жирар, или Дауд Гандур, бе засечен от вътрешния радар на DAP скоро след като бе получил яркочервения си швейцарски паспорт, позволяващ му да влиза и да излиза от страните в Близкия изток, когато поиска. В материалите беше включена и оригиналната бележка от шефа на „Оникс“ — високотехнологичната служба за електронно подслушване в Швейцария, която повдигаше тревожни въпроси, свързани с телефонния и имейл трафика от галерия „Наксос“, да не говорим за финансовите й трансакции. DAP бяха достатъчно любезни да включат и приложения доклад, заедно с цялата следваща информация от „Оникс“. Добавени към разузнавателната информация, която екипът вече притежаваше, материалите осигуряваха неопровержимо доказателство, че галерия „Наксос“ е била нещо повече от фасада за събиране на средства за „Хизбула“. Изясняваше се обаче и връзката между галерията и Карло Маркезе. Екипът успя да проследи не по-малко от петдесет трансфера, изпратени от Давид Жирар чрез Ливанската византийска банка до сметки, контролирани от Карло във Ватиканската банка. Тук беше кордата, която търсеше Габриел — въжето, свързващо Карло с терористите от „Хизбула“. Швейцарците през цялото време бяха разполагали с доказателството. Просто не притежаваха ключа, за да разбият кода.

За момента обаче Карло отстъпи на второ място в грижите на екипа, защото с всеки изминал ден ставаше все по-очевидно, че Давид Жирар е бил замесен в нещо повече от събиране на средства. Преди шест месеца той бе провел телефонен разговор с номер от долината Бекаа в Ливан, който Службата свързваше с местен главатар от „Хизбула“. А обаждането две седмици по-късно — до номер в Кайро, бе свързано с една от многобройните клетки на „Хизбула“, пуснали корени в хаотичния пост революционен Египет. Беше платил и двеста хиляди долара на търговец на тайландски антики в Банкок, свърталището на „Хизбула“ в Югоизточна Азия.

— Ако трябва да гадая — обади се Дина, — покойният Давид Жирар е бил пощальон. Използвал е работата си в антикварния бизнес като прикритие, за да доставя секретна поща до клетките на „Хизбула“, пръснати по света.

— Защо тогава иранците са поискали смъртта му?

— Може би пощата, която е разнасял, е имала нещо общо с предстоящата атака. Или може би…

— Какво, Дина?

— Може би е имала пощенска марка от Техеран.

Накрая не високите швейцарски технологии дадоха отговора, а една хубава старомодна снимка от наблюдение. Щракната със скрита камера, тя показваше как Давид Жирар се вози на трамвай в Цюрих, очевидно сам. В продължение на три дни тя вися върху отрупаната стена в стая 456 В, повече за украса, отколкото за нещо друго, докато Дина мина покрай нея на път към архива и внезапно замръзна намясто. Откъсвайки снимката от стената, тя се втренчи не в Жирар, а в брадатата фигура, седнала до него. Главата на мъжа бе извърната от Жирар, както и силните му рамене, а слънцето, струящо през прозорците на трамвая, сякаш бе подпалило кристала на тежкия водолазен часовник на дясната му китка. Това привлече погледа на Дина към опакото на ръката му, където тя забеляза превръзката.

— Това е той — прошепна тя. — Самият дявол.

* * *

Те сравниха снимката на мъжа от цюрихския трамвай с всеки известен образ, съхранен в библиотеката им, но компютрите заключиха, че няма достатъчно информация за позитивна идентификация. Дина вирна решително деликатната си брадичка и обяви, че компютрите грешат. Това беше той; тя беше сигурна в това. Би заложила кариерата си.

— Освен това — допълни тя, — не гледайте лицето. Погледнете ръката. — Ръката, която бе пронизана от израелски куршум в Ливан, когато той помагаше за превръщането на сбирщина шиити в най-страховитата терористична групировка на света. Ръката, подгизнала в кръв.

— Това е Масуд — заяви тя. — Масуд, късметлията.

И Габриел я съпроводи на горния етаж, където й позволи да представи тезата си директно пред Узи Навот. Той пребледня от думите й, а очите му се стрелнаха неволно към последната купчина с разузнавателна информация, внушаваща, че атаката предстои скоро. След приключването на съвещанието Навот помоли за съвет и Габриел му даде един. Сподели, че в него има очевидни рискове, но те далеч превъзхождат рисковете от седенето със скръстени ръце.

Навот побърза да отскочи до Йерусалим, за да поиска одобрението на премиера, и след час разполагаше със своята оперативна програма. Оставаше само задължителното любезно уведомяване на американците — задача, която той с радост възложи на Габриел.

— Каквото и да правиш — посъветва го той по пътя към „Бен Гурион“, — не ги моли за позволение. Само разбери дали не са заложени някакви мини, които да избухнат в лицето ни. Не говорим за някаква фракция от ООП. Това е шибаната Персийска империя.