Даниъл Силва
Падналият ангел (48)

47.
Йерусалим

Час след нахлуването на израелците на платото на Храмовия хълм избухна Третата интифада в Палестинските територии и Ивицата Газа. В началото тежковъоръжените сили за сигурност на Палестинската автономия се опитаха да контролират насилието. Но когато картините с израелските войски в Харам аш Шариф се разпространиха като горски пожар в Арабския свят, доброволците от арабските милиции се присъединиха към бунтовниците и влязоха в огнестрелни битки с израелците. Рамала, Йерихон, Наблус, Дженин и Хеброн станаха свидетели на тежки сражения, но най-ожесточената схватка се завърза в Източен Йерусалим, където няколко хиляди араби направиха неуспешен опит да превземат отново Храмовия хълм. До залез-слънце, когато сирените обявиха настъпването на еврейския шабат, третата светиня на исляма се намираше под израелски контрол, а Близкият изток се приближаваше опасно към нова война.

Кралят на Йордания, самият той пряк наследник на пророка Мохамед, поиска израелците да напуснат веднага Храмовия хълм, но внезапно прекрати апелите си, преди да призове за изгонването им със сила оттам. Обаче това не стана в Кайро, където „Мюсюлманско братство“ — новите лидери на най-многобройната арабска нация в света, призоваха за панислямски джихад като отмъщение за оскърблението. „Хамас“, клон от ислямисткото дърво на „Братството“, незабавно удари Беер Шева и още няколко израелски града с ракетен огън, убивайки десетима израелци. В Ливан обаче „Хизбула“ остана необичайно тиха, както и шиитските й ръководители в Техеран.

Сред множеството предизвикателства, пред които се изправиха израелските власти през тези експлозивни първи часове, бе присъствието на Негово Светейшество папа Павел VII. Сега, когато Старият град на Йерусалим се бе превърнал във военна зона, той намери убежище в един манастир в Ейн Карем, бившето арабско село западно от центъра на Йерусалим, което, според християнското предание, бе родното място на Йоан Кръстител. По молба на израелския премиер папата се съгласи, макар и неохотно, да отмени планираната меса във Велика събота на Планината на блаженствата^[2], както и службите във Велика неделя — Възкресение Христово, в църквата на Божи гроб. За съжаление, Светият отец нямаше голям избор. Божи гроб, свещената християнска гробница, която Саладин искал да заличи от лицето на земята, бе една от основните цели на мюсюлманската ярост.

Мнозина от папския антураж помолиха Светия отец да се върне в безопасност във Ватикана, но той настоя да остане с празната надежда, че присъствието му може да помогне за успокояване на положението. Прекара повечето си време в медицинския център „Хадаса“, разположен недалеч от манастира. Естествено, честите посещения на папата в болницата породиха спекулации, че той е болен или че е бил ранен в безредиците. Това не беше вярно; той просто помагаше на една душа в нужда.

Въпросният пациент пристигна в болницата в началните минути на размириците с куршум в гърдите, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Съобщиха на персонала, че се казва Вайс, но не дадоха никаква друга информация, освен приблизителната му възраст и медицинската му история, която включваше множество разстройства, свързани със стреса. Щорите на прозореца му с изглед към стените на Стария град останаха плътно спуснати. Двама въоръжени пазачи стояха на пост пред вратата му, един отдясно и един отляво.

Папата не беше единствената важна личност, посетила ранения. Министър-председателят също дойде на посещение, както и началник-щабът на израелските въоръжени сили, шефовете на различни израелски разузнавателни служби и — поради причини, които така и не станаха ясни за болничния персонал — голяма делегация археолози от Еврейския университет и Израелската дирекция по антики. Един човек обаче изобщо не се откъсна от леглото на пациента. Той не направи опит да скрие самоличността си, защото това би било невъзможно — не и с характерните му посребрени слепоочия и с незабравимите му очи.

Той пиеше малко, ядеше още по-малко и изобщо не спеше. Когато един лекар му предложи легло и леко приспивателно, се стресна от свирепия му поглед. След това никой не посмя да му каже да си тръгва — дори през втората нощ, когато, в продължение на две ужасни минути, сърцето на пациента престана да бие. През следващите двайсет и четири часа посетителят остана неподвижен в долния край на леглото, с лице, осветено от лампичката на вентилатора, сякаш бе фигура в картина на Караваджо. Понякога сестрите чуваха фигурата да говори нежно. Думите му никога не се променяха.

— Не умирай, Ели — шепнеше той. — Проклет да си, Ели, моля те, не умирай.

* * *

Сутринта на Великден биенето на църковните камбани в Йерусалим едва се чуваше от стрелбата. По обед заблудена палестинска ракета падна в Гетсиманската градина, а следобед куршуми надупчиха външната страна на църквата „Успение Богородично“. Същата вечер Светият отец, притеснен, посети за последен път изпадналия в безсъзнание пациент, преди да се качи на самолета си, за да се завърне у дома. Когато си отиде, друг възрастен мъж зае мястото му. Той също бе познат на персонала от травматологията. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина. Шамрон…

— Трябва да се прибереш и да си починеш, синко.

— Ще го направя.

— Кога?

— Когато той отвори очи.

Шамрон завъртя запалката между пръстите си. Два пъти наляво, два пъти надясно.

— Трябва ли да го правиш, Ари?

Пръстите на Шамрон се укротиха.

— Трябва да се подготвиш за възможността той да не се оправи.

— И защо?

— Защото това е най-вероятният изход. Докато го качат на операционната маса, той бе изгубил почти всичката си кръв. Сърцето му…

— То е добре.

— Но не е младо като някога — възрази Шамрон. — Както и твоето, синко. Боя се какво ще стане, ако отново бъде съкрушено.

— Заслужавам си го.

— Защо говориш така?

— Трябваше да чуя, че Даруиш приближава.

— И двамата бяхте разсеяни, което е разбираемо. На човек не му се случва всеки ден да мине през хейкал в Първия храм на Йерусалим.

— Мислиш ли, че колоните наистина са от Първия храм?

— Сигурни сме, че са — отговори Шамрон. — Просто чакаме подходящия момент, за да ги покажем на света.

— Защо чакате?

— Защото не искаме да правим нищо, което би влошило положението още повече.

— Колко по-зле може да стане?

— Има деветдесет милиона египтяни. Представи си какво би станало, ако „Мюсюлманско братство“ убеди само десет процента от тях да тръгнат към нашите граници. Ако онази бомба наистина беше избухнала… — Гласът на Шамрон пресекна. — Страшно е да си помислиш колко близо бяхме — или колко несигурно е съществуването ни на тази земя.

— Колко време планираме да останем на Храмовия хълм?

— Ако зависеше от мен, никога нямаше да си тръгнем. Но премиерът възнамерява да го върне на Вакъфа веднага щом археологическият материал бъде изваден благополучно оттам.

— Значи се връщаме към статуквото?

— Боя се, че докато ислямският свят е готов да приеме правото ни на съществуване, статуквото е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Бих искал да направя една промяна, ако нямаш нищо против.

— Каква?

— Масуд.

Шамрон се усмихна.

— Следващия път, когато под колата му избухне бомба, тя няма да е малка.

Габриел стисна ръката на Лавон.

— Ако умре, Ари, никога няма да си го простя.

— Вината не беше твоя.

— Трябваше да го накарам да тръгне.

— Нямаше начин Ели да си тръгне от Хълма, преди да разбере, че колоните са в безопасност.

— Те са просто камъни, Ари.

— Те са камъните на Ели — коригира го Шамрон. — И сега са окъпани в неговата кръв.