Даниъл Силва
Падналият ангел (33)

32.
Кандестедерне, Дания

Позволиха му да вземе горещ душ под дулото на пистолет и го облякоха в синьо-бял анцуг, най-големия номер за едрата му фигура. В трапезарията го чакаше чиния с храна заедно с чаша подсладен персийски чай. Въпреки огромния си глад и факта, че не му дадоха други прибори, освен безобидна пластмасова лъжичка, той успя да се нахрани с достойнство.

— За теб нищо? — попита той, кимайки към празната маса пред Габриел.

— Ще я повърна.

— Не прибързвай толкова, Алон. Ние сме професионалисти, ти и аз.

— Ти си убиец.

— Ти също.

Габриел погледна към Яков и той отнесе храната. Масуд не се ядоса.

— Първо правило при разпита, Алон. Не давай на обекта да ти влезе под кожата.

— Второ правило, Масуд. Не вбесявай разпитващия.

— Бих искал да запуша.

— Не.

— Тогава може би ще бъдеш така добър да ме оставиш да се помоля.

— Щом трябва.

— Трябва — отговори Масуд. — Колко е часът?

— Време е за Иша^[1].

— Накъде се намира Мека?

Габриел посочи надясно. Масуд се усмихна.

— Трето правило при разпита, Алон. Не казвай на обекта къде се намира.

— Ти си в ада, Масуд. И единственият начин да се измъкнеш, е да ми кажеш истината.

* * *

Той се моли трийсет минути. Когато приключи, Михаил и Яков понечиха да го вържат за металния стол, но Габриел се намеси и каза на иврит, че това не е нужно. Масуд сбърчи чело, сякаш не разбираше, но Габриел подозираше, че не е така. Позволи на иранеца да изяде остатъка от вечерята си. След това му даде нова чаша топъл чай.

— Колко благородно от твоя страна — отбеляза Масуд.

— Уверявам те, че мотивите ми са напълно егоистични — отговори Габриел. — Чака ни дълга нощ.

— Откъде искаш да започнем?

— От началото.

— В началото — изрецитира Масуд — Бог създаде небето и земята. После създаде евреите и развали всичко.

— Да прескочим няколко години от календара, какво ще кажеш?

— Колко напред?

— Давид Жирар — отговори Габриел, — или Дауд Гандур.

* * *

Той заяви, че е невъзможно да се разкаже историята на Дауд Гандур, без първо да разкаже историята за злочестата израелска окупация на Ливан. В началото на Габриел не му се искаше да разрешава на Масуд да се тупа триумфално в гърдите, но бързо осъзна, че това е рядка възможност, която не бива да отхвърля. И той седна търпеливо, сплел ръце на масата, докато Масуд разказваше как иранците се възползвали умело от хаоса в Ливан, за да заложат смъртоносен капан за стотици израелски войници.

— Вие дойдохте в Ливан, за да унищожите ООП — заяви той, дразнейки леко Габриел, — а на тяхно място оставихте „Хизбула“.

Докато говореше, Масуд свали маската на оскърбен политически заложник и се превърна в университетски професор, водещ малък семинар. Наблюдавайки го, Габриел разбра защо е преуспял в безмилостния свят на Революционната гвардия и ВЕВАК. В една паралелна вселена, Масуд можеше да стане известен юрист или държавник в някоя нормална страна. Вместо това, бурната история на исляма и тази на Близкия изток се бяха сговорили да го превърнат в организатор на масови убийства. Въпреки това, Габриел не можеше да не изпитва неохотно уважение към него. За да потисне това чувство, той поглеждаше към увеличените снимки с делата на Масуд. Масуд също поглеждаше към тях. Изглежда, се гордееше особено с една — онази, на която се виждаше димът от казармите на американската морска пехота в Бейрут. Събитието, каза той, било вододел в историята на американската намеса в Близкия изток. То показало, че Америка е беззъба и ще си плюе на петите веднага щом види кръв. И това направило огромно впечатление на млад ливански шиит на име Дауд Гандур.

— Няколко часа след атаката той отиде при агента на „Хизбула“ в своя квартал в Южен Бейрут. Но имаше един проблем — допълни Масуд. — Наскоро Гандур бе приет в Сорбоната в Париж. Заяви, че вместо това иска да остане в Ливан и да се бие с израелците и американците. Агентът имаше по-добра идея. Посъветва Гандур да продължи образованието си. А после се обади на мен.

— Значи, Гандур е бил ирански агент от самото начало?

— Имаш твърде праволинейно мислене, Алон. Не забравяй, че ние действахме активно на почти всяко ниво от създаването на „Хизбула“ още от самото начало. Самата „Хизбула“ беше ирански агент.

— Кой го ръководеше?

— Бюрото ни в Париж. Когато не учеше, той ни помагаше да следим иранските изгнаници и дисиденти, които се организираха в Париж след падането на шаха.

— А когато замина за Англия?

— Лондон го ръководеше, докато завърши доктората си в Оксфорд. Докато започне работа в „Сотбис“, аз вече бях захвърлил униформата и станах уважаван дипломат.

— Ти си поел контрола върху него?

Масуд кимна.

— Но той вече не беше Дауд Гандур, бедно момче от Южен Ливан. Беше Давид Жирар, експерт по антики, който пътуваше по света от името на уважавана международна аукционна къща.

— И мечтата ти се сбъдна.

— Сигурно и твоята.

— Как го използваше?

— Внимателно. Той можеше да отиде на места, където аз не можех, и да разговаря с хора, които не биха ме приближили и на километър.

— Значи си го използвал като куриер?

— Той беше личният ми „Федерал Експрес“. Ако ВЕВАК поискаше клетка на „Хизбула“, да кажем в Истанбул, да проведе атака, можехме да го направим чрез Давид, от разстояние. Той ни служеше като проводник за комуникациите с клетката и се грижеше за финансовите й нужди. В някои случаи дори координираше доставката на експлозиви и други оръжия. Направо съвършено. — Масуд замълча. — А после и парите.

— От търговията с незаконни антики?

Масуд кимна.

— На Давид му хрумна идеята, докато работеше в „Сотбис“. Знаеше, че могат да се направят големи пари от онези, които са склонни да игнорират закона. Знаеше също, че голяма част от търговията се контролира от един човек.

— Карло Маркезе.

— Приятел на Ватикана — допълни презрително Масуд. — Но организацията на Карло имаше един недостатък. Беше много силна в Европа, но се нуждаеше от изделия от Близкия изток.

— Изделия, които „Хизбула“ можеше да достави.

— Не само „Хизбула“. Много от антиките бяха предмети от Персийската империя, изкопани в Иран. За кратко операцията печелеше по няколко милиона долара месечно и всички те отиваха директно в хазната на „Хизбула“.

— После един куратор във Ватикана започна да задава твърде много въпроси.

— Да — съгласи се Масуд. — И купонът свърши.

* * *

Когато Масуд поиска цигара за втори път, Габриел омекна и му даде едно марлборо от пакета на Яков. Той я изпуши бавно, сякаш подозираше, че няма да получи друга, и внимаваше да не духа пушека към Габриел. Изглежда, ВЕВАК знаеха за отвращението на Габриел от тютюна.

Но това не беше всичко, което знаеха за него. Знаеха, похвали се Масуд, че монсеньор Луиджи Донати, личният секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, е помолил Габриел да разследва смъртта на Клаудия Андреати. Знаеха също, че Габриел е открил тялото на грабителя на гробници Роберто Фалконе. Знаеха това, обясни Масуд, защото Карло Маркезе бе споделил с бизнес партньора си Давид Жирар.

— Карло знаеше за твоето разследване още от самото начало — сподели Масуд. — И с основание смяташе, че си заплаха за него. Когато другите членове от мрежата започнаха да се изнервят, той ги успокои, че щял да намери италианско решение за проблема.

— Да ме убие?

Масуд кимна.

— Но първо искаше да научи колко знаеш за дейността му. И организира вечеря в твоя чест. После се опита да те убие, докато ти се прибираше към дома си. — Той поклати бавно глава. — Честно казано, не се изненадахме, когато опитът му не успя. Човекът, когото Карло изпрати да свърши работата, може да е бил достатъчно добър, за да си изкарва хляба в Италия, но не и в нашия свят.

— И ти реши да го направиш лично.

— За нас ситуацията представляваше уникална възможност да предизвикаме скандал относно вашите служби във време, когато те най-малко можеха да си го позволят. Сметнахме я и за шанс да си отмъстим за щетите, които ти нанесе на ядрената ни програма.

— Как разбрахте, че ще намерим Жирар?

— Да кажем само, че имахме голямо доверие в твоите способности, макар да не сме си представяли, че ще носиш в задния си джоб крадена гръцка амфора. Това беше отличен ход, Алон.

— Не мога да ти кажа колко много означава за мен твоето одобрение — кимна Габриел. — Но щеше да ми обясниш как така двамата професионални убийци, които изпрати в Сен Мориц да ме убият, оплескаха работата.

— За нас беше важно да разпознаят тялото ти. Ако беше разкъсан на парчета, службата ти можеше да отрече, че си бил там.

— Колко разумно от твоя страна.

Иранецът не обърна внимание на сарказма му.

— И убихте един от топагентите на „Хизбула“, за да убиете мен при обстоятелства, които биха изложили нашите служби?

Масуд кимна.

— Жирар вече нямаше да ни е полезен след разкриването на връзките на „Хизбула“ с контрабандистката мрежа на Карло. Можехме да го жертваме.

— Теб също — отговори Габриел. — Знаем, че предстои голяма атака, и ти ще ми помогнеш да я спра. Иначе ще постъпя с теб така, както постъпих с онези заводи за обогатяване на уран. Ще те взривя на парченца. А после ще те изпратя в кутия на господарите ти в Техеран.

* * *

Той опита да се измъкне от примката, но Габриел очакваше това. Отричаше, протакаше, размотаваше и накрая изфабрикува няколко измислици, за които се надяваше, че ще задоволят малобройната му, но внимателна публика. От изражението на Габриел стана ясно, че и преди е виждал подобни представления. Исканията му си останаха ясни и непоколебими. Искаше достоверни детайли за предстоящата атака — време, място, мишена, оръжия, членове на клетката. След предотвратяването на атаката Масуд щеше да бъде освободен тихомълком. Но ако откажеше да даде информацията или ако се опиташе да печели време, Габриел щеше да го унищожи.

— Като единствен твой приятел на света — продължи Габриел, — те съветвам да приемеш щедрото ни предложение. Трябва само да ни дадеш подробности за атаката. В замяна на това ще бъдеш свободен да осакатяваш и убиваш колкото ти душа иска.

— Бъди уверен, че ще оглавиш списъка ми, Алон.

— Ето защо те съветвам да приемеш канцеларска работа в щаба на ВЕВАК в Техеран — възрази Габриел. — Защото, ако някога излезеш пак от Иран, аз и приятелите ми ще те хванем и ще те убием.

— Как да съм сигурен, че така или иначе няма да ме убиете?

— Защото не сме като теб, Масуд. Когато сключим споразумение, ние го изпълняваме. Освен това — допълни Габриел, — хладнокръвното убийство на заложници никога не е било в наш стил.

Погледът на Масуд се плъзна по снимките с делата му, преди да се впери отново в Габриел.

— Нямам представа кой ден сме.

— Петък — отговори Габриел.

Лицето на Масуд помръкна.

— Колко часа в петък?

— Зависи.

— Централноевропейско време.

Габриел включи телефона си и погледна екрана.

— Два и двайсет през нощта.

— Добре — кимна Масуд. — Това означава, че има още малко време.

— Кога е атаката?

— Довечера, малко след залез.

— Шабат?

Масуд кимна.

— Коя е мишената?

— Един град, който познаваш добре, Алон. Всъщност — усмихна се иранецът — избрахме го в твоя чест.