Даниъл Силва
Падналият ангел (17)

16.
Виа Венето, Рим

Семейство Маркезе живееха на няколко минути пеш от Пиаца ди Спаня, на тиха уличка до Виа Венето, където непрестанният марш на времето сякаш бе спрял, макар и за кратко, в една епоха на елегантност. Това беше онзи Рим, за който пътешествениците мечтаеха, но рядко виждаха, Рим на поетите, на художниците и на приказно богатите. В малкото частно ъгълче на Карло във Вечния град la dolce vita продължаваше, макар и само за момента.

Домът му не беше истински дом, а голям дворец в охра, разположен насред огромен парк. Отвсякъде бе ограден с желязна ограда, върху която се виждаха много охранителни камери — всъщност толкова много, че често бъркаха имота с посолство или правителствена сграда. Голям бароков фонтан плискаше вода в предния двор, а в антрето се извисяваше безръката статуя на Плутон, владетеля на подземния свят. До нея стоеше Вероника Маркезе, облечена в надиплена рокля от зелена мачкана коприна. Тя поздрави сърдечно Габриел и Киара, а после ги поведе по широк коридор, върху чиито стени висяха италиански ренесансови картини в резбовани рамки. Между платната, балансирани върху релефни пиедестали, високи до рамото, стояха римски бюстове и статуи. Картините бяха с музейно качество. Също и антиките.

— Семейство Маркезе са колекционери от много поколения — обясни тя с нотка на неодобрение в гласа си. — Нямам нищо против картините, но антиките са източник на известно притеснение за мен, тъй като съм известна с мнението си, че колекционерите са истинските мародери.

Много е просто. Ако спрат да купуват антики, томбароли ще престанат да ровят за тях.

— Съпругът ви има отличен вкус — отбеляза Киара.

— Той си има експертен съветник — отговори закачливо Вероника. — Но ние не сме допринесли за някои от тези придобивки. Предците на Карло са ги купили дълго преди приемането на закони, ограничаващи търговията с древни артефакти. Въпреки това, аз се опитвам да го убедя да дари поне част от колекцията си, за да може публиката най-сетне да я види. Боя се, че все още имам доста работа по този въпрос.

В края на коридора имаше широк двоен портал към огромна гостна, чиито стени бяха покрити с гоблени. Мебелите бяха величествени и елегантни, както и гостите, пръснати сред тях. Габриел очакваше скромна вечеря за шестима, но стаята бе изпълнена с не по-малко от двайсет души, сред които италианският министър на финансите, водещият на влиятелно телевизионно токшоу и една от най-популярните сопрани в страната. Донати се беше уединил в края на диван, тапициран с брокат. Облечен в двуреден църковен костюм, той споделяше добре отрепетирани клюки от Курията с две жени, окичени с бижута, които, изглежда, оставаха без дъх от всяка негова дума.

В другия край на стаята, заобиколен от проспериращи на вид бизнесмени, стоеше Карло Маркезе, широкоплещест мъж, очевидно звезда в училищния спортен отбор и издокаран като за снимка. Малките му очила без рамки придаваха на чертите му свещеническа сериозност и той жестикулираше замислено с ръка, която не бе въртяла никакъв друг инструмент, освен писалка „Монблан“ или сребърна вилица. Приликата му с Донати беше поразителна. Сякаш Вероника, изгубила Луиджи заради Църквата, се беше сдобила с друга негова версия, но без свещеническата якичка и съвестта.

Когато Габриел и Киара влязоха в стаята, няколко глави се обърнаха в унисон и разговорът затихна за няколко секунди, след което бе подновен с приглушен шепот. Габриел прие две чаши „Просеко“^[1] от сервитьора в бяло сако и подаде едната на Киара. После се обърна и осъзна, че се взира в лицето на Карло.

— За мен е удоволствие най-накрая да се срещнем, господин Алон. — Едната ръка се здрависа с ръката на Габриел, а другата го стисна точно под лакътя. — Бях на площад „Св. Петър“, когато терористите атакуваха Ватикана. Никой от нас, които стояхме наблизо до Светия отец, няма да забрави какво направихте през онзи ден. — Той пусна ръката на Габриел и се представи на Киара. — Ще ми позволите ли да заема съпруга ви за момент? Имам малък проблем, който искам да обсъдя с него.

— Предполагам, че това зависи от естеството на проблема.

— Мога да ви уверя, че е от напълно артистично естество.

Без да дочака отговор, Карло Маркезе поведе Габриел нагоре по широката централна стълба до втория етаж на двореца. Пред тях се откри безкрайна галерия с родови съкровища: картини и гоблени, скулптури и часовници, всякакви антики. Карло играеше ролята на гид, забавяйки ход на всеки няколко крачки, за да посочи някой ценен експонат. Говореше с ерудицията на човек, който знае много за изкуството, но също и с нотка на неудобство, сякаш тези предмети бяха голямо бреме за него. Дори Габриел се изуми от наличието на толкова много произведения на изкуството на едно място; все едно да крачиш из хранилища, пълни с плячката от някоя отдавна отминала война. Той спря пред Каналето. Картината, лъчезарен пейзаж от площад „Сан Марко“, му се стори смътно позната. После Габриел се сети къде я е виждал преди. Няколко години по-рано картината беше открадната. Успешното й откриване, обявено с много фанфари от генерал Ферари, се смяташе за един от най-триумфалните успехи на Артистичния отдел.

— Сега разбирам защо генералът отказа да оповести името на собственика — кимна Габриел.

— Направи го по моя молба. Бояхме се да не бъдем нападнати отново, ако крадците узнаят какво е качеството на експонатите, съдържащи се в нашата колекция.

— Навремето имаше съобщения, че собственикът изиграл значителна роля в откриването на картината.

— Имате добра памет, господин Алон. Аз лично водих преговорите за откупа. Всъщност дори не казах на генерал Ферари, че картината е била открадната, до сключването на сделката. Той арестува крадците, когато те се опитаха да вземат парите. Не бяха опасни професионалисти.

— Спомням си — каза Габриел. — Спомням си също, че бяха убити наскоро след пристигането им в затвора „Реджина Коели“.

— Очевидно в някаква борба за затворническа територия.

Или може би ти си наредил да ги убият заради това, че са откраднали от боса, помисли си Габриел.

— Има ли нещо специално, което искате да ми покажете? — попита той.

— Това — каза домакинът, посочвайки с глава към голямото платно в най-далечния край на галерията. Образите от „Поклонението на пастирите“ едва се виждаха под гъстия слой повърхностна мръсотия и пласта от силно обезцветен лак. Карло щракна един ключ и освети картината. — Предполагам, че разпознавате художника.

— Гуидо Рени — отговори Габриел, — със значителната помощ на един-двама от най-добрите му помощници, ако не греша.

— Не, не грешите. Картината е в семейната ми колекция от над два века. За жалост, са минали много години от последната й реставрация. Чудех се дали не бихте се заели с нея, след като приключите с Караваджо.

— Боя се, че имам друг ангажимент.

— И аз така чух. — Карло погледна към Габриел. — Знам, че монсеньор Донати ви е помолил да разследвате смъртта на Клаудия. — Той снижи глас и допълни: — Ватиканът е нищо, едно село, господин Алон. А селяните обичат да клюкарстват.

— Клюките може да са опасни.

— Също и секретните разследвания във Ватикана.

Карло наведе глава и се втренчи непоколебимо в Габриел. Повечето хора избягваха да го гледат директно в очите, но не и Карло. Той притежаваше хладна, аристократична увереност, граничеща с арогантност. Той също така, реши Габриел, не изпитва физически страх.

— Ватиканът е като лабиринт — продължи Маркезе. — Трябва да знаете, че има сили в Курията, които смятат, че монсеньор Донати неволно е отворил кутията на Пандора и че това ще увреди репутацията на Църквата във време, когато тя не може да си го позволи. Също така негодуват от факта, че е решил да повери този проблем в ръцете на външен човек.

— Предполагам, че вие споделяте тяхното мнение.

— Аз официално съм скептик по този въпрос. Но от опит съм научил, че когато става дума за Ватикана, често е по-добре да не повдигаш неприятни въпроси.

— Ами мъртвата жена?

Това беше преднамерена провокация. Карло изглеждаше впечатлен от куража на Габриел.

— Мъртвите жени са като банковите трезори — отговори той с изненадваща откровеност. — Почти винаги съдържат неприятни тайни. — Извади визитка от сребърна кутийка. — Надявам се да обмислите отново предложението ми за Рени. Мога да ви уверя, че ще ви възнаградя добре.

Докато Габриел пускаше визитката в джоба си, се чу звънец, призоваващ гостите на вечеря. Карло положи ръка върху гърба на госта си и го поведе към стълбището. Миг по-късно той заемаше мястото си до Киара.

— Какво искаше той? — попита тя тихо на иврит.

— Мисля, че се опитваше да ме включи в платежната ведомост на семейство Маркезе.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Габриел. — Искаше да се увери, че не нося оръжие.

* * *

Те излязоха от двореца малко след полунощ, за да открият, че въздухът е пълен с меки, пухкави снежинки с размера на нафора за причастие. Един седан с ватикански номер чакаше до бордюра; последва ги бавно отзад, докато Донати, Габриел и Киара вървяха по опустелия паваж на Виа Венето. Киара хвана здраво ръката на Габриел, а косата й побеля от снега. Донати вървеше безмълвно до нея. Минута по-рано, когато се сбогуваше с Вероника с формална целувка по бузата, той се усмихваше. Сега, изправен пред перспективата за една дълга, студена и самотна нощ, настроението му видимо се помрачи.

— Дали така съм си въобразил — попита Габриел, — или ти наистина се забавляваше тази вечер?

— Винаги се забавлявам. Това е най-трудната част, когато прекарвам времето си с нея.

— Тогава защо го правиш?

— Вероника е убедена, че това е едно малко известно йезуитско изпитание на вярата, че нарочно отивам наблизо до изкушението, за да видя дали Бог ще се пресегне надолу да ме хване, ако падна.

— Така ли е?

— Няма нищо общо с йезуитството. Просто харесвам нейната компания. Повечето хора никога не виждат по-надалеч от свещеническата якичка, но Вероника изобщо не я забелязва. Кара ме да забравя, че съм свещеник.

— Какво ще стане, ако не издържиш изпитанието?

— Никога няма да позволя това да се случи. Вероника също. — Донати направи знак към колата си. После се обърна към Габриел и попита: — Как мина срещата ти с Карло?

— Делово.

— Той спомена ли моето име?

— Говори само най-добри неща за теб.

— Какво искаше?

— Мисли, че би било добра идея да изоставя разследването.

— Предполагам, не ти е признал, че е убил Клаудия Андреати.

— Не, Луиджи, не е.

— А сега какво?

— Ще намеря нещо неустоимо — отговори Габриел. — А после ще го счупя на парчета.

— Само гледай да не е моята Църква — или мен.

Донати направи две тържествени движения с дългата си ръка, едно вертикално и едно хоризонтално, и изчезна на задната седалка в колата си.

* * *

Докато Габриел и Киара стигнат до Виа Грегориана, снегът престана. Габриел спря в края на улицата и надзърна нагоре по хълма към църквата „Тринита дей Монти“. Уличните лампи бяха угаснали — още едно усилие на правителството да спести ценни ресурси. Изглежда, Рим отстъпваше назад във времето. Габриел едва ли би се изненадал, ако видеше някоя колесница да трополи към тях в мрака.

Колите бяха паркирани нагъсто до тесните тротоари и те вървяха, като повечето римляни, в средата на улицата. Моторът на раздрънкан фиат чукаше като трошачка за лед, но иначе не се чуваха никакви звуци, само ритмичното потракване от токчетата на Киара. Габриел усещаше силната топлина от гръдта й, притисната в ръката му. Представи си я легнала гола в леглото им, неговия личен Модиляни. Частица от него искаше да я задържи там, докато в утробата й се появи дете, но това не беше възможно; случаят се беше вкопчил в него. Да го изостави бе равносилно на това да изостави частично реставриран шедьовър. Той щеше да търси истината не заради генерал Ферари, нито дори заради своя приятел Луиджи Донати, а заради Клаудия Андреати. Образът й, лежаща мъртва на пода в базиликата, сега висеше в кошмарната галерия на паметта му — „Смъртта на девата“, маслено платно от Карло Маркезе.

Мъртвите жени са като банковите трезори. Почти винаги съдържат неприятни тайни…

Бръмченето от приближаващ мотоциклет разми образа в мислите на Габриел. Набираше скорост директно към тях, а лъчът от фара му трептеше по паветата. Габриел побутна Киара по-близо до паркираните коли и насочи поглед към фигурата с каска върху мотора. Той управляваше машината с една ръка. Другата, дясната, бе пъхната в предницата на коженото му яке. Когато я извади, Габриел видя ясния силует на пистолет със заглушител, завит на цевта. Първо пистолетът се насочи към гърдите на Габриел. После се завъртя на няколко градуса и се прицели в Киара.

Габриел усети внезапна празнота на гърба си, където обикновено носеше своята берета. Като студент по крав мага, израелската дисциплина по бойни изкуства, той бе обучен на много техники за неутрализиране на въоръжен противник. Но почти всички те включваха противник, застанал наблизо, а не препускащ с висока скорост на мотоциклет. Габриел нямаше друг избор, освен да разчита на един от основните принципи от арсенала на Службата: когато имаш няколко прилични възможности, импровизирай и го направи бързо.

Той вдигна лявата си ръка и събори Киара върху паветата. После, с жесток удар с десния си лакът, счупи страничното огледало на най-близката кола. Хвърлянето, макар и без нужната скорост, бе поразително точно. Убиецът сви инстинктивно, за да избегне огледалото, и така премести пистолета от целта си за една-две съдбоносни секунди. Габриел веднага клекна. Сетне, когато моторът се спусна към него, той заби рамо във визьора на каската, разделяйки човек, мотор и пистолет. Убиецът се пльосна върху паветата, а пистолетът остана на няколко сантиметра от хватката му. За всеки случай Габриел му счупи китката и изрита каската от главата му. Убиецът имаше тен на калабриец. Дъхът му вонеше на тютюн и страх.

— Имаш ли някаква представа кой съм аз? — попита спокойно Габриел.

— Не — изпъшка убиецът, стискайки счупената си ръка.

— Това означава, че си най-тъпият наемен убиец, стъпвал някога по земята. — Габриел вдигна пистолета, „Хеклер и Кох“, 45 калибър, и го насочи в лицето на убиеца. — Кой те изпрати?

— Не знам — отговори запъхтяно убиецът. — Никога не съм знаел.

— Погрешен отговор.

Габриел допря края на заглушителя в коляното на убиеца.

— Хайде да опитаме още веднъж. Кой те изпрати?