Даниъл Силва
Падналият ангел (7)

6.
Трастевере, Рим

Жената не беше Клаудия, разбира се, но приликата ги изуми. Сякаш Караваджо бе нарисувал портрета на жената куратор, а после, доволен от творението си, бе създал точно копие, до най-малкия детайл — същия мащаб и композиция, същите черти, същата пясъчноруса коса, същите бистри сини очи. Сега копието огледа мълчаливо Габриел и Киара миг преди да изтрие една сълза от бузата си.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Аз съм колега на Клаудия от музея — отговори неясно Габриел.

Внезапно осъзна, че се взира твърде съсредоточено в лицето на жената. Рано тази сутрин, на излизане от базиликата, Луиджи Донати спомена нещо за сестра, живееща в Лондон, но пропусна да каже, че са еднояйчни близначки.

— Работили сте с Клаудия в отдела за антики? — попита тя.

— Не — отговори Габриел. — Помолиха ме да прибера някои папки, които тя е взела от архива. Ако знаех, че сте тук, никога не бих се натрапил във вашето уединение.

Жената, изглежда, прие обяснението. Габриел усети несвойствен за него пристъп на чувство за вина. Макар да бе обучен в изящното изкуство на лъжата, той разбираемо се безпокоеше да каже една неистина пред двойничката на мъртвата жена. Сега двойничката се изправи на крака и тръгна бавно към него под приглушената светлина.

— Откъде ги взехте? — попита тя, кимайки към ключовете в ръката на Габриел.

— Намериха ги върху бюрото на Клаудия — излъга той, а пристъпът на чувство за вина се надигна бавно в гърдите му.

— Намерили ли са още нещо?

— Например?

— Бележка, оставена преди самоубийството?

Габриел с мъка повярва, че тя не каза моята бележка, оставена преди самоубийството.

— Боя се, че за това ще трябва да попитате ватиканската полиция — обясни той.

— Възнамерявах да го направя. — Тя пристъпи по-наблизо. — Аз съм Паола Андреати — представи се тя и протегна ръка. Когато Габриел се поколеба дали да я поеме, очите й се присвиха замислено. — Значи, в крайна сметка е вярно.

— Какво?

— Сестра ми ми каза, че вие сте човекът, който реставрира Караваджо, господин Алон. Трябва да призная, че съм доста изненадана да ви видя тук сега.

Габриел хвана протегнатата ръка и откри, че тя е топла и влажна.

— Простете ми — извини се тя, — но преди да пристигнете, миех съдовете. Боя се, че сестра ми е оставила голяма бъркотия.

— Какво имате предвид?

— Нищо в апартамента не си беше на мястото. — Жената се огледа. — Опитах се да въведа някакво подобие на ред.

— Кога разговаряхте с нея за последен път?

— Преди седмица. В сряда. — Отговорът дойде без колебание. — Звучеше изморена, но напълно нормална, изобщо не приличаше на някой, който се кани да…

Тя спря и погледна към Киара.

— Вашата помощничка? — попита тя.

— Има лошия късмет да е омъжена за мен.

Паола Андреати се усмихна тъжно.

— Изкушавам се да кажа, че сте щастливец, господин Алон, но съм чела достатъчно за миналото ви, за да знам, че това не е точно така.

— Не трябва да вярвате на всичко, което четете във вестниците.

— Аз и не вярвам.

За момент тя изучаващо се взря в Габриел. Очите й бяха напълно еднакви с онези, които бе видял по-рано тази сутрин, втренчени безжизнено в купола на базиликата. Сякаш го оглеждаше призрак.

— Може би трябва да започнем този разговор отново — каза най-накрая тя. — Но този път не ме лъжете, господин Алон. Току-що изгубих сестра си, най-близката си приятелка на света. И няма начин Ватиканът да изпрати човек като вас да прибере няколко забравени папки.

— Няма да ви лъжа.

— Тогава, моля ви, кажете ми защо сте тук.

— Поради същата причина, поради която и вие сте тук.

— Опитвам се да разбера защо сестра ми е умряла.

— Аз също.

Призракът изглеждаше облекчен, че вече не е сам. За момент продължи да отстоява позицията си, сякаш пазеше пътеката към тайните си. После отстъпи встрани и покани Габриел и Киара да влязат.

* * *

В дневната цареше академичен безпорядък, с полици, увиснали под тежестта на безброй книги, с ъглови масички, отрупани с оръфани папки и дебели монографии. Излъчваше атмосфера на спешност, сякаш обитателката й е работела нещо и е бързала да спази крайния срок. Паола Андреати бе права за едно; всичко в апартамента изглеждаше странно разхвърляно, сякаш всичко бе местено и после набързо бе върнато отново на мястото му. Габриел отиде до отрупаното бюро и включи лампата.

После се наведе и огледа повърхността на бюрото под яркото осветление. В средата имаше съвършен правоъгълник, около двайсет и пет на четиридесет сантиметра, без никакъв прах. Той вдигна недопитата чаша кафе и я занесе в кухнята, където Киара и Паола Андреати стояха пред мивката, приключвайки с измиването на последните съдове. Никоя от тях не проговори, когато той остави чашата на плота и седна до мъничката маса за кафе.

— Сестра ви вярваща ли беше? — попита той.

— Беше благочестива католичка. Не съм толкова сигурна дали наистина вярваше в Бога. — Тя вдигна поглед от работата си на мивката. — Защо питате?

— Носеше кръстче.

— То беше на майка ни. Единствената й вещ, която Клаудия поиска. За щастие това бе единственото, което пък аз не исках.

— Вие не споделяте вярата на сестра си?

— Аз съм кардиолог, господин Алон. Аз съм човек на науката, не на вярата. Също така смятам, че в името на религията е извършено повече зло, отколкото в името на всяка друга сила в човешката история. Погледнете ужасната съдба на вашия народ. Църквата нечестно ви е дамгосала като убийци на Бога и в продължение на две хиляди години вие страдате от последствията. Сега сте се върнали на родната си земя само за да се озовете вплетени в една безкрайна война. Дали Господ е имал наум точно това, когато е сключил договора си с Авраам?

— Може би Авраам е забравил да прочете написаното с дребен шрифт.

Киара погледна с укор към Габриел, но Паола Андреати успя да се усмихне за малко.

— Ако питате дали сестра ми не би се самоубила заради религиозните си убеждения, отговорът е „да“. Също така смяташе базиликата „Св. Петър“ за свещено място, вдъхновено от Господ. Освен това — допълни тя — аз съм лекар. Мога да позная човек със склонност към самоубийство още щом го видя. А сестра ми не беше такъв човек.

— Някакви неприятности в работата? — попита Габриел.

— Не е споменавала.

— Ами някой мъж? — попита Киара.

— Като много жени в тази страна, сестра ми не успя да намери италианец, подходящ за брак или дори за сериозна връзка. Това е една от причините, поради които аз се озовах в Лондон. Омъжих се за благоприличен англичанин. После, пет години по-късно, той ми даде благоприличен английски развод.

Тя избърса ръцете си и започна да прибира измитите съдове в шкафовете. В действията й се наблюдаваше нещо леко абсурдно, сякаш поливаше градината, докато в далечината се чуваше грохот от гръмотевица, но тези действия, изглежда, й даваха моментно успокоение.

— Близнаците са по-различни — каза тя, затваряйки шкафа. — Споделяхме всичко: утробата на майка ни, детската стая, дрехите. Може да ви се стори доста странно, господин Алон, но винаги съм смятала, че аз и сестра ми ще споделим един и същ ковчег.

Тя отиде до хладилника. На вратата, закрепена с магнит, се виждаше снимка на двете сестри, облегнати върху парапета на ферибот. Дори Габриел, който притежаваше художническа преценка за човешката фигура, едва ли можеше да различи едната от другата.

— Снимаха ни на един круиз по Лаго ди Комо миналия август — обясни Паола Андреати. — Наскоро се бях разделила със съпруга си. Ние с Клаудия тръгнахме сами, само двете. Аз платих, разбира се. Служителите във Ватикана не могат да си позволят да отсядат в петзвездни хотели. Беше най-хубавата ми ваканция от години. Клаудия ми изказа съчувствие за предстоящия ми развод, но подозирам, че тайно е била облекчена. Това означаваше, че отново ще ме има само за себе си.

Отвори хладилника, въздъхна тежко и започна да изсипва съдържанието му в пластмасово кошче за боклук.

— В този момент — продължи тя — няколкостотин милиона души по света вярват, че сестра ми се е самоубила. Но никой от тях не знае, че Габриел Алон, бивш израелски разузнавач и приятел на Ватикана, сега седи до кухненската й маса.

— Бих предпочел да си остане така.

— Сигурна съм, че и хората от Ватикана също го искат. Защото вашето присъствие предполага тяхната убеденост, че в смъртта на сестра ми има нещо повече от една разстроена душа.

Габриел не отговори.

— Вярвате ли, че Клаудия се е самоубила?

— Не — отговори той. — Не вярвам, че Клаудия се е самоубила.

— Защо не вярвате?

Габриел й разказа за скъсаната верижка, за обувките и за съвършения правоъгълник върху бюрото на сестра й, където нямаше прах.

— Вие не сте първата, идвала тук тази вечер — обясни той. — Други са минали преди вас. Били са професионалисти. Взели са всичко, което може да се окаже инкриминиращо, включително и лаптопа на сестра ви.

Паола затвори хладилника и се втренчи мълчаливо в снимката на вратата.

— Забелязали сте, че компютъра го няма, нали?

— Не е единственото нещо — промълви тя.

— Какво още?

— Сестра ми никога не си лягаше вечер, без да напише няколко реда в дневника си. Държеше го на нощното шкафче. Вече го няма там. — Паола Андреати погледна за момент към Габриел, без да каже нищо. — Колко време още ще е нужно да позволяваме разпространяването на тази ужасна лъжа за сестра ми?

— Колкото е нужно, за да открием истината. Но не мога да го направя сам. Нуждая се от помощта ви.

— Каква помощ?

— Можете да започнете да ми разказвате за сестра си.

— А после?

— Ще претърсим този апартамент още веднъж, този път заедно.

— Не казахте ли, че са били професионалисти?

— Така е — съгласи се Габриел. — Но понякога дори професионалистите допускат грешки.

* * *

Те отидоха в дневната и се настаниха сред книгите и папките на Клаудия. Паола Андреати говореше за сестра си така, сякаш говореше за себе си. На Габриел му се струваше, че разпитва труп, надарен със способността да говори.

— Използваше ли друг имейл адрес, освен ватиканския си?

— Всеки във Ватикана си има личен адрес. Особено свещениците.

Тя изрецитира един адрес в Gmail. На Габриел не му беше нужно да го записва; необичайната му способност да имитира щрихите на старите майстори можеше да се сравни само с точната му памет. Освен това, помисли си той, когато човек се изправи срещу професионалисти, най-добре е да действа като такъв.

След като приключиха разговора, те претърсиха апартамента. Киара и Паола се заеха със спалнята, а Габриел се захвана с бюрото. Сега той търсеше така, както си представяше, че е било търсено в часовете след смъртта на Клаудия — чекмедже по чекмедже, папка по папка, страница по страница. Въпреки прецизността си, не откри нищо, което да му подскаже защо някой би искал да я убие.

Но хората, идвали преди Габриел, действително бяха допуснали грешка; бяха излезли от сградата, без да изпразнят пощенската кутия на Клаудия. Сега Габриел извади пощата от дамската чанта на Киара и бързо я прегледа, докато намери една сметка за кредитна карта. Разходите бяха бърз поглед в един типичен римски живот, съхранен завинаги, като археологически останки, в паметта на централния банков компютър. Всички разходи му се сториха обикновени, с изключение на един. Изглежда, че две седмици преди смъртта си Клаудия бе прекарала една нощ в хотел в Ладисполи, скучен морски курорт, северозападно от Рим. В един друг живот Габриел бе минавал веднъж през градчето. Не си спомняше нищо друго за мястото, освен посредствените ресторанти и плажа с цвят на асфалт. Той върна сметката в плика и поседя няколко минути, а в главата му се въртеше един-единствен въпрос. Защо жена като Клаудия Андреати ще прекарва нощта в хотел на италианското крайбрежие, само на трийсет минути път от апартамента й, при това посред зима? Можеше да се сети само за две правдоподобни обяснения. Първото бе свързано с любов. Второто бе причината за смъртта й.