Даниъл Силва
Падналият ангел (35)

34.
Виена

След това дебатът приключи и двете страни се захванаха да координират операцията. За няколко минути постигнаха грубите очертания на споразумението си. Габриел и Михаил щяха да се погрижат за неутрализирането; „ЕКО Кобра“ — за наблюдението. По настояване на Кеслер австрийците си запазиха правото да действат срещу терористите във всеки момент преди пристигането им в Еврейския квартал, ако възникне подобна възможност. В противен случай щяха да оставят на екипа от „Хизбула“ възможност за маневриране — или както се изрази Шамрон, тихичко щяха да ги ескортират до вратата на смъртта. Габриел улесни работата на австрийците, споделяйки с Кеслер точния маршрут на терористите до синагогата, включително транспорта, който щяха да използват. Кеслер определено беше впечатлен. Предложи едно кафене на Ротентурмщрасе, което Габриел да използва като стартова точка. Габриел се усмихна и каза, че ще използва съседната сграда.

— Защо?

— Гледката е по-добра.

— Кога точно сте били за последен път във Виена?

— Не си спомням.

Оставаха само подробностите. От този момент нататък нямаше място за спорове. Габриел и Михаил нямаше да предприемат крайни действия, преди терористите да извадят оръжие — а ако убиеха невъоръжени хора, щяха да бъдат преследвани с цялата строгост на австрийските закони и на всички други закони, за които Кеслер можеше да се сети. Габриел се съгласи с условието и дори се подписа под набързо подготвен документ. След като добави и своя подпис под споразумението, Кеслер им даде няколко миниатюрни радиостанции, настроени на честотите на „ЕКО Кобра“.

— Оръжия? — попита Кеслер.

— За мен е още твърде рано — поясни Габриел.

Кеслер се намръщи.

— Информацията ви е много прецизна — отбеляза той. — Да се надяваме, че ще бъде и точна.

— Обикновено е. Така успяваме да оцелеем в една много опасна обстановка.

— Ще издадете ли някога източника си?

— Това само би усложнило нещата.

— Предполагам, че няма нищо общо с изчезналия ирански дипломат.

— Какъв изчезнал дипломат?

Наближаваше обед. Шамрон даде на Габриел магнитна карта за хотелската стая в Инере Щат и му нареди да си почине два часа. Габриел искаше първо да огледа бойното поле на дневна светлина и тръгна пеш по Кернтнерщрасе, последван недотам дискретно от двойка глупаци от службата на Кеслер. На Щефансплац се трупаха тълпи за уличния фестивал по време на Великите пости. За миг Габриел се замисли дали да не влезе в катедралата и да види олтара, който някога бе реставрирал. Вместо това си проправи път през шарените сергии и тръгна към Еврейския квартал.

Преди Втората световна война лабиринтът от тесни улици и алеи бил центърът на една от най-ярките и забележителни еврейски общности в света. В апогея си тя наброявала 192 000 души, но до ноември 1942 г. останали само 7000, а останалите избягали или били избити в лагерите на смъртта на нацистка Германия. Но холокостът не бил първото бедствие за виенските евреи. През 1421 г. цялото еврейско население било изгорено, покръстено насила или прогонено след цинично обвинение за ритуално убийство, понесло се из града. Изглежда, австрийците се чувстваха морално задължени да избиват евреите си от време на време.

Сърцето на Еврейския квартал бе Градската синагога. Построена в началото на деветнадесети век, когато едикт на император Йозеф II наредил некатолическите молитвени домове да бъдат скрити от очите на хората, тя била сгушена зад фасадите на стари къщи на мъничка калдъръмена уличка, наречена „Зайтенщетенгасе“. В Кристалната нощ, организирания погром срещу евреите, обхванал Германия и Австрия през ноември 1938 г., виенските синагоги избухнали в пламъци, а пожарникарите само гледали и не предприемали нищо. Но Градската синагога се спасила. Подпалването й би обхванало и разрушило съседните сгради, затова тълпите трябвало да се задоволят само с изпочупването на прозорците й и с оскверняването на прекрасния й олтар. Това била единствената синагога или молитвена стая, оцеляла в града през онази нощ.

Габриел приближи до синагогата по същия маршрут, по който щяха да поемат терористите вечерта. При залез-слънце повечето богомолци щяха да се съберат вътре, но неколцина сигурно щяха да се скупчат на входа. Защитата им от случайно нараняване щеше да е основното предизвикателство за Габриел. Това означаваше, че той и Михаил трябваше да действат изключително точно и бързо, използвайки огневата си мощ. Габриел пресметна, че ще имат само две секунди за действие, след като терористите извадят оръжията си — две секунди, за да обезвредят четирима калени в битките терористи. Това не можеше да се научи в класната стая или на стрелбището. Бяха нужни години на обучение и опит. А дори и тогава, миг на колебание можеше да е разликата между живота и смъртта не само за мишените на атаката, но и за Габриел и Михаил.

Той остана на улицата, докато запамети всяка подробност, после тръгна към старомодния площад, обграден с ресторанти. Единият бе италианският ресторант, където той изяде последното си ястие с Леа и Дани, а на съседната улица се намираше мястото, където колата им експлодира. Габриел постоя неподвижен за момент, парализиран от спомените. Опита се да ги овладее, но не успя; сякаш се бе потопил в ужасното страдание на Леа. Накрая усети нежно потупване по рамото, обърна се рязко и видя напудреното лице на възрастна австрийка. Прецени възрастта й. Това бе другата му болест.

— Изгуби ли се? — попита тя на немски.

— Да — отговори й бързо.

— Какво търсиш?

— Кафе, „Централ“ — отвърна без колебание той.

Тя посочи на югозапад, към квартал Хофбург. Габриел тръгна натам, докато се изгуби от погледа на жената. После се обърна и тръгна обратно към катедралата. Хотелът, където Службата му беше резервирала стая, се намираше на съседната улица. Когато Габриел влезе, видя Яков и Ели Лавон да пият кафе в лоби бара. Без да им обърне внимание, отиде до портиера да го информира, че ще бъде в стаята си.

— Съпругата ви пристигна преди няколко минути — уведоми го портиерът.

Габриел усети как сърцето му се сви.

— Съпругата ми?

— Да — потвърди портиерът. — Висока, дълга тъмна коса, тъмни очи.

— Италианка?

— Чиста.

Габриел успя да си поеме дъх. Обърна се, мина покрай Яков и Лавон, без да им каже и дума, и тръгна нагоре към стаята си.

* * *

От бравата висеше табелка „Не безпокойте“. Габриел пъхна картата си в слота и влезе тихо. От банята се чуваше плискане на вода под душа. Киара си пееше тихо. Мелодията беше меланхолична, а гласът й — нисък и страстен. Габриел приближи до леглото, където бяха сгънати новите му дрехи. До тях имаше пистолет, заглушител, кутия с патрони и кобур. Пистолетът беше 45-калиброва „Берета“, по-мощен от 9-милиметровия, който обикновено предпочиташе, но по-подходящ за бързо и решително убийство. Патроните бяха с кухи върхове, което щеше да намали заплахата от случайни жертви, ако куршумът пронижеше целта. Габриел зареди десет патрона в пълнителя и го пъхна в ръкохватката. После зави заглушителя към цевта и изправи ръка, проверявайки баланса на оръжието.

— Как мислиш, какво правят нормалните хора, като дойдат във Виена? — попита Киара.

— Пият кафе и слушат музика.

Габриел свали ръка и погледна към нея. Тя се облегна на вратата на банята, увила се в хавлиен халат, а лицето й пламтеше от горещия душ.

— Казах ти да останеш в Йерусалим.

— Да.

— И защо си тук?

— Не исках да се връщаш тук сам.

Габриел извади пълнителя от беретата и разви заглушителя.

— Защо правиш това? — попита тя.

— Защото австрийците никога преди не са разигравали такъв сценарий. А дори и да бяха, не бих искал да им поверя живота на толкова евреи.

— Това ли е единствената причина?

— Защо иначе да го правя?

Киара седна в края на леглото и го огледа внимателно.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза.

— Благодаря ти, Киара. Ти си прекрасна, както винаги.

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Не знам каква наистина е била онази нощ — започна тя, — но имам доста добра представа. Ти я преживяваш отново насън по-често, отколкото предполагаш. Аз чувам всичко. Чувам те как ридаеш над тялото на Дани. Как казваш на Леа, че линейката пристига скоро.

Замълча и избърса една сълза от бузата си.

— Но понякога — продължи — всичко се оказва различно. Ти убиваш терористите, преди да успеят да взривят бомбата. Леа и Дани са невредими. И вие си живеете щастливо. Няма експлозия. Няма погребение за детето. — Тя спря за миг. — Няма Киара.

— Това е само сън.

— Но ти би искал да е станало така.

— Права си, Киара. Наистина искам Дани да не беше загинал онази нощ. И искам Леа…

— Не те обвинявам, Габриел — прекъсна го тя. — Знаех това, когато се влюбих в теб. Винаги съм знаела, че ще заема само част от сърцето ти. Останалото винаги ще принадлежи на Леа.

Габриел се пресегна и докосна лицето й.

— Какво общо има всичко това с тази вечер?

— Защото си прав за едно, Габриел. Това е само сън. Убийството на онези терористи довечера няма да върне Дани. И Леа няма да оздравее. Всъщност единственото, което можеш да постигнеш, е да бъдеш убит в същия град, където е загинал синът ти.

— Единствените хора, които ще умрат довечера, са терористите.

— Може би — въздъхна тя. — Или ти ще сгрешиш, а аз ще си тръгна от Виена като вдовица. — Усмихна се неволно. — Няма ли да е поетично?

— Аз не съм поет. И няма да сгреша.

Тя въздъхна дълбоко, капитулира и пристегна халата върху гърдите си.

— Мисля, че в екипа ти довечера няма място за още един?

Габриел я изгледа безизразно.

— Така си и мислех, че ще ми отговориш. — Хвана го за ръката. — Как ще разбера, Габриел? Как ще разбера дали си жив, или си мъртъв?

— Ако чуеш експлозии, ще разбереш, че съм мъртъв. Но ако чуеш сирени… — Той вдигна рамене.

— Какво?

— Всичко ще е приключило. — Целуна я по устните и прошепна: — А после ще се приберем у дома и ще заживеем щастливо.

* * *

Габриел си взе душ и опита да поспи, но без резултат. Главата му пламтеше от твърде много спомени, нервите му бяха опънати от тревога за това какво ще му донесат следващите няколко часа. И той полежа тихо до Киара, докато следобедните сенки на леглото избледняха, слушайки бъбренето по радиостанцията, която му даде Йонас Кеслер. „ЕКО Кобра“ бяха организирали наблюдателен пункт пред блока на Копщрасе и потвърдиха присъствието на четирима души в апартамента, използвайки инфрачервена термографска камера. Още екипи от „ЕКО Кобра“ бяха разположени на различни точки по маршрута от Копщрасе до Инере Щат. Това означаваше, че терористите щяха да минат през шпалир — шпалир, който щеше да ги отведе директно до оръжията на Габриел и Михаил.

Залезът тази вечер бе в 18,12 ч. В четири и половина Габриел изпи две кафета — достатъчно да го държат нащрек, но не и да разтреперят ръцете му — и облече дрехите, които Киара му беше донесла от Йерусалим. Избелели сини джинси, тъмен вълнен пуловер, раменен кобур: униформата на нощен воин. Сглоби и зареди отново беретата, а после я пъхна в кобура. След това, докато Киара го гледаше мълчаливо, упражни няколко пъти ваденето на оръжието и два последователни бързи изстрела, и двата рязко нагоре.

Когато се почувства готов, той прибра пистолета и облече коженото си яке. После свали брачната си халка и я подаде на Киара. Тя не попита защо; нямаше нужда. Вместо това го целуна за последен път и се опита да не заплаче, докато той се измъкваше тихо през вратата. Когато той се отдалечи, тя застана сама до прозореца, с мокро от сълзи лице, и се помоли да чуе воя на сирените.