Даниъл Силва
Падналият ангел (32)

31.
Берлин-Северна Дания

Иранската освободителна армия, неизвестна по-рано група, решена да свали религиозните водачи на страната, се появи за пръв път на западните радарни монитори късно на следващата сутрин, когато пое отговорността за отвличането на Масуд Рахими — висш агент от иранското разузнаване, базиран в германската столица Берлин. Направиха го в писмен манифест, доставен тайно на Би Би Си в Лондон, и на уебсайта, създаден часове след отвличането. В дългия списък с искания фигурираше прекратяването на иранската програма за ядрени оръжия и освобождаването на всички затворени заради политика, религия, съвест или сексуална ориентация. Моллите разполагаха само със седемдесет и два часа да изпълнят исканията; иначе, кълнеше се групата, те щяха да подложат Масуд на мъчителната смърт, с която той бе отнел живота на толкова много невинни жертви. Сякаш за да покажат колко са сериозни, те пуснаха снимка на пленника си между двама маскирани мъже. Масуд гледаше право в обектива, с вързани зад гърба ръце. По грубоватото му лице не личаха следи от насилие, макар че очите му изглеждаха някак замаяни.

Изненадващата поява на ново иранско опозиционно движение сюрпризира мнозина в медиите и през първите часове от кризата европейските и американските репортери нямаха друг избор, освен да спекулират наслуки за произхода и целите на ИОА. Постепенно обаче се оформи портрет на малка, сплотена група от светски ирански интелектуалци и изгнаници, желаещи да измъкнат страната си от Средновековието и да я приобщят към модерния свят. Но в онази вечер експертите по тероризъм и анализаторите на външната политика от двете страни на Атлантика говореха за нова сила, заплашваща открито властта на иранския режим. И никой не разбра, че всяка новина, която те предаваха с такъв авторитет, бе измислена от група хора, работещи в приземен офис в Тел Авив.

Неколцина от по-добрите експерти по тероризма знаеха името Масуд Рахими, докато онези, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят иранската криза със заложниците, се зарадваха на тежкото положение, в което бе попаднал. Не беше така обаче в Техеран, където иранците реагираха с предвидима ярост. В официално изявление те отрекоха съществуването на група, наречена Иранска освободителна армия, отрекоха, че Масуд Рахими е бил агент на иранското разузнаване, и отрекоха, че по някакъв начин е бил свързан с тероризма. Нещо повече, обвиниха Израел за създаването на групата от нищото, за да прикрие участието си в отвличането. Израелският министър-председател се изправи пред Кнесета, за да обори иранските твърдения като бълнуване на извратени фанатици. После порица не толкова изтънчено германците за това, че са позволили на Масуд, известен убиец, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на стотици невинни, да се маскира като дипломат на немска земя. Германският канцлер заяви, че забележките „не допринасят за нищо“, и пледира към министър-председателя да предприеме стъпки към снижаване на напрежението. Насаме тя каза пред шефовете на разузнавателните си служби, че вярва в почти сигурната намеса на израелците.

При сложността на операцията не е изненадващо, че мнозина в германската полиция и в службите за сигурност се съгласиха със своя канцлер, макар да не разполагаха с доказателства, подкрепящи подобно твърдение. Ядосаният вътрешен министър се пенеше пред най-близките си помощници, че непременно били израелците, защото никоя друга разузнавателна служба в света не била достатъчно умна — или по-точно казано, хитра — дори да замисли подобна операция. Помощниците на министъра посъветваха мъдро шефа си да не показва тези чувства на следващата пресконференция.

Може да се признае заслугата на германската полиция, че хвърли всичките си налични ресурси в търсене на изчезналия иранец. Преровиха страната от край до край, от баварските планини до скалистите сиви брегове на Балтийско море. Търсиха го в градове и села. Свързаха се с източниците и информаторите си в голямата общност на радикалните ислямисти в Германия и провериха всеки телефон и имейл адрес, за който си мислеха, че може да им даде някаква насока. Обаче след двайсет и четири часа нямаха нищо, което да оправдае усилията им. Онази вечер вътрешният министър информира иранския посланик, че поне според германската полиция, неговият колега е изчезнал от лицето на земята. Това не беше вярно, разбира се. Те просто го търсеха на грешното място.

* * *

В северния край на Дания се намира малко колкото котешки нокът полуостровче, където Северно и Балтийско море се сблъскват в една безкрайна война. От балтийската страна на полуострова пясъчният бряг е равен и пуст, но откъм Северно море той се издига в навети от вятъра дюни. Тук се намира малкото селце Кандестедерне. През лятото то е пълно с датски летовници, но през останалата част от годината сякаш е изоставено заради чума.

В края на селото, скрита в подножието на голяма дюна, се издигаше красива дървена вила с голяма веранда, обърната към морето. В нея имаше четири спални, просторна кухня, пълна с прибори от неръждаема стомана, и две широки дневни, мебелирани в минималистичния датски стил. Славеше се и с винарната си в мазето, която от интендантството дискретно бяха превърнали в звукоизолирана арестантска килия. В нея седеше човекът, когото германската полиция търсеше толкова отчаяно — с превръзка на очите, със запушена уста, съблечен по бельо, разтреперен от студа. За двайсет и четири часа не му дадоха нищо за ядене или пиене, не положиха и никакви грижи за него, освен че му инжектираха малка доза успокоително, за да го усмирят. Никой не говореше с него. Масуд си мислеше, че са го оставили да умре от бавна и мъчителна гладна смърт. Наказанието, което заслужаваше. Провидението обаче му бе избрало друга съдба.

Следващият етап от пътуването на Масуд започна в двайсет и шестия час от пленничеството му, когато Михаил и Яков го изведоха по стълбите до трапезарията, без да свалят превръзката му. След като го завързаха здраво за метален стол, те свалиха превръзката и му отпушиха устата. Масуд премигна бързо няколко пъти, преди да огледа стените. Там висяха няколко увеличени снимки на делата му: тук руините от казармите на американската морска пехота в Бейрут, там овъгленият корпус на автобус в Тел Авив, а на другата — пръснатите останки от Еврейския културен център в Буенос Айрес. Той успя да изкриви грубоватото си лице в изражение на недоверие, но когато погледът му най-после се спря върху човека, седнал точно срещу него от другата страна на масата, се дръпна от страх.

— Очакваше някой друг? — попита спокойно Габриел на английски.

— Нямам представа кой си ти — отговори Масуд на същия език.

— Глупости.

— Това няма да ви се размине.

— Вече ни се размина.

На масата пред Габриел лежаха три предмета: кафява папка, „Блекбъри“ и заредена 9-милиметрова „Берета“. Той мръдна беретата на няколко сантиметра с тренирана грижливост, а после бутна телефона през масата, за да може Масуд да види екрана. Там беше първа страница от мобилния новинарски сайт на Би Би Си. Водещата история разказваше за смелото отвличане в сърцето на Берлин.

— Извършили сте огромно нарушение на Виенската конвенция за дипломатическите отношения — заяви Масуд след момент.

— Отвличането ти бе извършено от Иранската освободителна армия. Казват го тук, в Би Би Си — допълни Габриел, почуквайки по екрана. — А както знаеш, в Би Би Си никога не грешат.

— Добре изиграно — отвърна Масуд.

— Не беше толкова трудно — усмихна се Габриел. — Просто заехме една страница от вашия наръчник.

— Коя?

— Такия.

— Няма такова нещо като такия. Това са само злобни клевети, разпространявани от враговете на шиитския ислям.

— Вие използвате такия всеки ден, когато уверявате света, че ядрената ви програма е изключително за мирни цели.

— За това ли е всичко?

— Не. — Габриел си взе телефона и бавно прелисти съдържанието на папката. — Обвинен си в организирането на множество терористични актове, довели до смъртта на стотици невинни хора. Обвинен си и в конспирация за извършване на терористични актове в бъдеще, и в осигуряването на материална подкрепа за група, чиято цел е физическото унищожение на моя народ. — Той вдигна поглед от папката и попита: — Как ще пледираш?

— Аз съм трети секретар в консулския отдел на иранското посолство в Берлин.

— Как ще пледираш? — попита отново Габриел.

— Нарушавате всички дипломатически норми и обичаи.

— Как ще пледираш?

Масуд вдигна брадичката си и заяви:

— Невинен.

Габриел затвори папката. Съдът бе разпуснат.

* * *

Тази нощ го връщаха за още две изслушвания, всяко със същия резултат. След това го държаха буден, като редовно го обливаха с леденостудена морска вода и му пускаха оглушителни шумове, отвеждани до звукоизолираната му килия за лично удоволствие на Масуд. Габриел не беше склонен да използват физическо насилие — знаеше, че с достатъчно лишаване от сън и тормоз на сетивата Масуд ще признае дори, че е Котаракът в чизми, — но нямаше избор. Два часовника тиктакаха неумолимо. Единият отброяваше времето, което им оставаше до атаката; другият — времето, което им оставаше, преди да ги открият. Габриел бе поставил краен срок от седемдесет и два часа за измъкването им от Дания. Шефът на датската разузнавателна служба му беше приятел, но не след дълго щеше да разбере, че Габриел е довел човек като Масуд Рахими на датска земя.

Затова на втория ден те засилиха натиска над своя трофей. Шумът се усили, водата стана по-студена, а заплахите, нашепвани в ушите му, още по-ужасяващи. Когато помоли за храна, му предложиха купа пясък. А когато поиска нещо за пиене, го потопиха в кофа солена вода, направо от морето. За сън и дума не може да става, увериха го те, докато не се съгласи да им сътрудничи.

Бавно, с всеки изминал час, силите на Масуд гаснеха, както и волята му за съпротива. Но преди всичко той осъзнаваше, че този нещастен епизод не трябва непременно да завърши със смъртта му, че може би трябва да сключи сделка. Но как да го убедиш да приеме протегнатата ръка? И кой да я протегне?

— Защо аз? — попита недоверчиво Ели Лавон.

— Защото си най-безобидният в къщата — поясни Габриел. — И защото не си го докоснал с пръст.

— Аз не разпитвам хората. Само ги следя.

— Не трябва да го питаш за нищо, Ели. Само му дай да разбере, че съм готов да обсъдя едно щедро споразумение.

Лавон прекара пет минути насаме с чудовището и се върна горе.

— Как мина?

— Като изключим, че заплаши да ме убие, мисля, че мина добре, както се очакваше.

— Колко време ще му дадем?

— Един час трябва да стигне.

Вместо това му дадоха два.

* * *

Следващия път, когато го заведоха в импровизираната съдебна зала, той трепереше неудържимо, а устните му бяха посинели от студ. Габриел сякаш не забеляза това. Очите му виждаха само папката, разтворена върху масата пред него.

— Научихме, че по време на престоя си в Берлин не си ползвал много праволинейно оперативните средства на ВЕВАК — започна Габриел. — Несъмнено това не ни притеснява. Но като колеги се чувстваме задължени да докладваме на шефовете ти в Техеран. Боя се, че когато го направим, те ще поискат безопасното ти освобождаване, но не заради доброто ти здраве.

— Още еврейски лъжи — отговори Масуд.

Габриел се усмихна и продължи да рецитира серия от номера на сметки и съответстващите суми.

— Това са законни сметки, използвани за законни цели — реагира спокойно Масуд.

— Значи, не възразяваш да кажем на шефовете ти във ВЕВАК?

— Аз не работя за ВЕВАК.

— Работиш, Масуд. А това означава, че има начин да се измъкнеш от настоящото си положение. — Габриел спря за малко, после допълни: — И ако бях на твое място, щях да приема.

— Може би не съм толкова разговорлив, колкото теб, Алон.

— А — възкликна Габриел и се усмихна, — значи, в крайна сметка ме позна.

— Имаш навик да показваш лицето си във вестниците.

Габриел обърна една страница в папката си.

— Изправен си пред сериозни обвинения, Масуд. Как ще пледираш?

— Невинен.

— Как ще пледираш?

— Невинен.

— Как ще пледираш?

Мълчание…

Габриел вдигна поглед от папката.

— Как ще пледираш, Масуд? — попита мило той.

— Какво искаш от мен?

— Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

— И после?

— Ако ми кажеш истината, ще те освободим. Ако ме излъжеш, ще кажа на шефовете ти в Техеран, че си крал пари от тях. А те ще ти пуснат куршум в главата.

— Защо да ти вярвам?

— Защото в този момент аз съм единственият ти приятел на този свят.

Иранецът не отговори.

— Как ще пледираш, Масуд?

— Какво искаш да узнаеш?