Даниъл Силва
Падналият ангел (10)

9.
Черветери, Италия

В общността на западното разузнаване страхът на Габриел от кучета бе легендарен почти колкото подвизите му. Това не беше ирационален страх; той бе подкрепен от множество емпирични доказателства, събрани при безброй жестоки сблъсъци. Сякаш в самия вид на Габриел имаше нещо — котешките му маниери, блестящите му зелени очи — което караше и най-хрисимото куче да се върне към дивите праисторически зверове, от които всички те произлизаха. Беше гонен от кучета, хапан от кучета, газен от кучета и веднъж, в заснежена долина в швейцарските планини, едно елзаско куче пазач на виден банкер му счупи ръката. Габриел оцеля при атаката само защото застреля кучето в главата със своята берета. Стрелбата определено не беше за предпочитане тук, в Черветери, но Габриел не изключваше напълно тази възможност, имайки предвид колко възбудено бе кучето на Фалконе. Настроението на овчарката, изглежда, се беше влошило, откакто я видяха за последен път преди час. Имаше само една причина да държиш такова противно същество: Роберто Фалконе очевидно криеше нещо в имота си и задачата на кучето бе да държи любопитните надалеч. За щастие на Габриел, животното изглеждаше тормозено, тоест узряло за вербуване. Съответно за голямата торба със сандвичи от павилиона край етруския некропол.

— Може би ще ме оставиш аз да го направя — предложи Киара.

Габриел я изгледа смразяващо, но не каза нищо.

— Само си мислех…

— Знам какво си си мислила.

Габриел зави в имота и потегли бавно нагоре по чакълената пътека. Кучето веднага скочи към колата — не отдясно, разбира се, а откъм страната на Габриел. Тичаше край предната гума, спирайки от време на време да се наежи агресивно и да оголи свирепите си зъби. После, когато колата спря, то се хвърли като ракета към прозореца на шофьора и се опита да го ухапе през стъклото. Габриел се отнесе към животното спокойно, което го разяри още повече. То го гледаше с бледожълтите си вълчи очи и устата му се пенеше, сякаш беше бясно.

— Може би трябва да опиташ да го уговориш — предложи Киара.

— Не преговарям с терористи.

Габриел въздъхна тежко и свали найлоновата обвивка на един от сандвичите. После отвори малко прозореца и бързо пъхна сандвича през пролуката. Петнайсет сантиметра пармска шунка, сирене и хляб изчезнаха само на едно лакомо захапване.

— Очевидно не пости — отбеляза Киара.

— Това добър или лош знак е?

— Лош — отговори тя. — Много лош.

Габриел пъхна още един сандвич през прозореца. Този път предният зъб на кучето докосна върха на пръста му.

— Добре ли си?

— Добре че ме бива и с двете ръце. — Той бързо хвърли на кучето още три сандвича като на конвейер.

— Бедното същество е умряло от глад.

— Хайде да не започваме да съжаляваме кучето.

— Няма ли да му дадеш и последния?

— По-добре да го запазя за резерва. Така ще имам какво да му подхвърля, ако реши да скочи към гърлото ми.

Габриел отключи вратата, но се поколеба.

— Какво чакаш?

— Декларация за намеренията му.

Той отвори вратата само няколко сантиметра и стъпи с един крак на земята. Кучето изръмжа ниско и гърлено, но остана неподвижно. Ушите му бяха вирнати, което Габриел възприе като позитивно развитие на нещата. Обикновено, когато някое куче се опитваше да го разкъса на парчета, ушите му винаги бяха присвити назад и надолу, като крилете на атакуващ самолет.

Габриел остави последния сандвич на земята и излезе бавно от колата. После, все още фиксирал поглед в челюстите на животното, той инструктира Киара да излезе. Направи го на скорострелен иврит, така че кучето да не го разбере. Частично заситено, то излапа храната по-благоприлично, втренчило жълтите си очи в Габриел и Киара, докато те пристъпваха към задната врата на къщата. Габриел почука два пъти, но не получи отговор. После пробва дръжката на вратата. Беше заключено.

Извади малкия метален инструмент, който винаги носеше в портфейла си, и го пъхна внимателно в ключалката, докато механизмът поддаде. Когато пробва втори път, езичето щракна. Вътре видяха разхвърляно антре, пълно със стари работни дрехи и високи гумени ботуши със засъхнала кал. Мивката беше суха. Ботушите — също.

Той направи знак на Киара да влезе и я въведе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с мръсни съдове, а във въздуха се носеше неприятен мирис на нещо изгоряло. Габриел отиде до кафе машината. Лампичката за захранването все още светеше, а на дъното на каничката имаше петно от изгоряло кафе с цвят на смола. Ясно бе, че машината е останала включена няколко дни — същия брой дни, прецени Габриел, колкото кучето е изкарало без храна.

— Извадил е късмет, че не е подпалил къщата — обади се Киара.

— Не съм много сигурен.

— За какво?

— За това, че Фалконе е извадил късмет.

Изключи кафе машината и влязоха в трапезарията. Полилеят, както кафе машината, беше оставен да свети, а пет от осемте му крушки бяха изгорели. В единия край на правоъгълната маса имаше остатъци от храна, а в другия край стоеше кашон с името на местна винарна, отпечатано от едната страна. Габриел вдигна единия му капак и погледна вътре. Кашонът бе пълен с предмети, грижливо увити в страници от „Кориере дела Сера“. Това бе твърде интелектуален вестник за човек като Фалконе, помисли си той. Габриел си го представяше да чете „Гадзета дело Спорт“.

— Май е излязъл набързо — предположи Киара.

— Или може би е бил принуден да излезе.

Той извади един предмет от кашона и разви предпазливо вестника. Вътре имаше вдлъбнат керамичен фрагмент, горе-долу с размерите на дланта му, украсен с частичен образ на млада жена в полупрофил. Беше облечена в надиплена рокля и свиреше на някакъв инструмент, подобен на флейта. Кожата и дрехите й бяха нарисувани в цвета на теракотата, но фонът бе в блестящо плътно черно.

— Мили боже — възкликна тихо Киара.

— Прилича на част от атически съд от червенофигурна керамика.

Киара кимна.

— Съдейки по формата и образите, бих казала, че е от горната част на стамнос, гръцка ваза, използвана за транспортиране на вино. Жената определено е менада, спътничка на Дионис. Инструментът е двутръбна свирка, известна като авлос.

— Може ли да е римско копие на гръцки оригинал?

— Предполагам. Но най-вероятно е произведена в Гърция преди две хилядолетия и половина специално за износ за етруските градове. Етруските са били големи почитатели на гръцките вази. Ето защо в гробниците им са открити толкова много важни находки.

— А какво прави в кашон върху масата на Роберто Фалконе?

— Това е лесното. Той е томбароло. Грабител на гробници.

— Това обяснява кучето — каза Габриел.

— И калните ботуши до задната врата. Очевидно е копал, вероятно много скоро. — Тя вдигна вестника. — От миналата седмица е.

Габриел бръкна отново в кашона и извади друг предмет във вестник. Вътре имаше още една част от ваза. Лицето на втората менада се виждаше, заедно с киликс — плитка купа за пиене на вино, която тя държеше в ръка. Габриел изследва мълчаливо образа, преди да погледне към вестника. Той също съдържаше фрагмент — фрагмент от история за жена, куратор във Ватикана, която се самоубила, хвърляйки се от купола на базиликата „Св. Петър“. В статията не се споменаваше, че тя е провеждала тайна инвентаризация на ватиканската колекция от антики. Изглежда, че нейното разследване я беше довело тук, в дома на томбароло. Може би само това е било достатъчно, за да я убият, но Габриел подозираше, че имаше нещо повече.

Погледна керамичния фрагмент и го вдигна към носа си. Имаше остатък от миризма на химикали, като миризмата на разтворителя, който той използваше, за да сваля стария лак от картините. Това предполагаше, че фрагментът наскоро е бил почистен от пръстта и други налепи, вероятно с разтвор на царска вода^[1]. Дори на старец, живеещ сам в занемарена къща, би му било трудно да остане повече от няколко минути край такава миризма. Трябваше да поддържа отделно помещение, където предметите да се оставят за дълго, без да се страхува, че ще бъдат намерени.

Габриел пусна керамичния фрагмент в джоба на палтото си и погледна през прозореца към порутената постройка в задния двор на имота. Отвън, с наведена глава и клепнали уши, обикаляше кучето на Фалконе. Габриел въздъхна тежко. После влезе в кухнята, намери голяма купа за миксер и започна да я пълни с нещо, което едва ли ставаше за ядене.

* * *

Габриел отключи двата немски катинара, ръждясали от дъжда, докато кучето лапаше лакомо от тенджерата с консервирана риба тон, грах, артишок и кондензирано мляко. Когато вратата се отвори, животното вдигна поглед за кратко, но не обърна внимание на Габриел и Киара, когато те се вмъкнаха вътре. Тук вонята на киселина беше непоносима. Габриел опипа слепешката, покрил носа и устата си с една ръка, докато намери ключа за осветлението. Над главите им блесна ред флуоресцентни лампи, разкривайки професионална лаборатория, построена за обработка и съхранение на откраднатите антики. Редът в нея контрастираше рязко с останалата част от имота. Един предмет изглеждаше сякаш не на място, подобен на копие железен шип, закачен хоризонтално на две куки. Габриел огледа следите от кал по върха му. Тя беше със същия цвят и консистенция като калта по ботушите.

— Това е спило — обясни Киара. — Томбароли го използват да сондират за подземни гробници. Пъхат го в земята, докато чуят издайническото тракане от гробница или от римска вила. После вкарват в действие лопатите и мотиките и плячкосват всичко, което намерят.

— А после го носят тук.

Габриел се огледа и отиде до работната маса на Фалконе. Чиста и бяла, тя приличаше на масите в реставрационната лаборатория на Ватиканските музеи. В единия й край имаше куп научни монографии за антиките в Римската, Гръцката и Етруската империя — същите книги, каквито Габриел видя в апартамента на Клаудия Андреати. Един от томовете беше разтворен на изображение на червенофигурна атическа ваза стамнос, украсена с менади.

Габриел засне отворената страница със своето „Блекбъри“, преди да отиде до складовите лавици на Фалконе. Хромирани и безупречно чисти, те бяха обсипани с антики, подредени по тип: керамика, домакински прибори, инструменти, оръжия и железни парчета, сякаш извадени от мазето на времето. Доказателство за мащабно плячкосване. За жалост, това престъпление не можеше да бъде поправено. Откъснати от оригиналната си среда, сега тези антики не можеха да кажат много за хората, които ги бяха направили и използвали.

В другия край на сградата имаше четири големи вани от неръждаема стомана с диаметър приблизително метър и половина и около метър височина. Първите три вани бяха пълни с керамика, скулптури и други предмети, които се виждаха ясно в червеникавата течност. Но в четвъртата киселината не прозираше и сякаш съвсем скоро щеше да прелее. Габриел взе спило и го пъхна внимателно в течността. Точно под повърхността напипа нещо меко и гъвкаво.

— Какво е? — попита Киара.

— Може и да греша — смръщи се Габриел, — но мисля, че току-що открихме Роберто Фалконе.