Даниъл Силва
Падналият ангел (45)

44.
Йерусалим

Пътят от булевард „Цар Саул“ до офиса на премиера в Йерусалим обикновено отнемаше половин час, но в този следобед автоколоната на Узи Навот успя да стигне от врата до врата само за двайсет и две минути. Докато Навот влезе в сградата, радиостанцията на Габриел бе изключена от мрежата за защита на папата и включена на сигурната честота, запазена за охранителния персонал от Службата. Така Навот чуваше как Габриел и Ели Лавон нахлуват в складовото помещение в тунела на Западната стена за инструментите, които им трябваха, за да проникнат в Храмовия хълм.

Министър-председателят чакаше в залата на кабинета заедно с министъра на отбраната, външния министър и колегата на Навот от Шабак. Кабелната телевизия показваше на живо Стария град на видеостената. В един кадър наместникът на Христос приближаваше към църквата на Божи гроб. В друг няколко хиляди мюсюлмани се събираха върху Харам аш Шариф. А в трети дузина израелски полицаи охраняваха изпразнения площад до Западната стена. „Това е — помисли си Узи — Разпети петък от ада.“

— Е? — попита премиерът, когато Навот се настани на обичайното си място.

— Само чакат заповедта ви.

— Един-единствен анализатор казва, че в Храмовия хълм е поставена бомба, която може да разруши цялото плато, и ти предполагаш, че нямам друг избор, освен да й повярвам.

— Да, господин премиер.

— Знаеш ли какво ще стане, ако палестинците открият Габриел и Ели там вътре?

— Възможно е някой да си изпати — отговори Навот.

— А после Арабската пролет идва в Йерусалим.

Премиерът се втренчи във видеоекраните, преди да кимне веднъж. Навот бързо предаде заповедта на Габриел. Няколко секунди по-късно той чу шума от силни удари.

Алеф, Бет, Гимел, Далет…

И всичко приключи.

* * *

От склада Габриел и Ели взеха ковашки чук, кирка, две намотки найлоново въже, две каски с халогенни лампи и всякакви ръчни инструменти, за да обезвредят бомбата. Преди да наложи каската, Лавон покри главата си с кипа. Габриел си свали сакото, вратовръзката и кобура. Деветмилиметровият зигзауер, който взе от Алоис Мецлер, сега беше пъхнат отзад в колана на панталона му. Остави микрофона на миниатюрната радиостанция включен, за да може Навот да чува всяка тяхна стъпка.

След като пробиха циментовата преграда, те влязоха в сводест проход, който ги отведе до основата на западната подпорна стена и в самия Хълм. Паветата на древната улица бяха гладки като стъкло. Три пъти годишно — на Песах, Шавуот и Сукот — евреите от древните царства на Израел минавали по тези камъни на път към Храма. Дори Габриел, на когото не му беше много до история, почти усети присъствието на предците си, но Ели Лавон се впускаше стремглаво в мрака, останал без дъх от вълнение.

— Виж обработката на тези камъни. — Той прокара ръка по студената стена в прохода. — Няма начин да не са от времето на Ирод.

— Нямаме време да гледаме камъни — скара му се Габриел и го побутна през прохода с дръжката на кирката.

— Съществува реална възможност ние с теб да сме последните евреи, стъпили тук.

— Ако бомбата избухне, определено ще бъдем.

Лавон ускори ход.

— Къде точно се намираме? — попита Габриел.

— Ако бяхме на повърхността, щяхме да минаваме през Портата на мрака, насочвайки се директно към източната фасада на Купола на скалата. — Лавон спря и обърна лампата си към двойка колони в камъните. — Тези са дорийски — обясни той. — От времето на Ирод са, няма съмнение.

— Продължавай напред, Ели — натърти Габриел и отново го смушка с кирката.

Лавон се подчини.

— В края на този проход — обясни той — има водоем, открит от Чарлс Уилсън, другия велик британски изследовател на древния Йерусалим.

— Като Арката на Уилсън.

Лампата на Лавон се поклати утвърдително.

— Според Уилсън, водоемът е дълъг трийсет метра, широк е пет метра и половина и е дълбок десет метра. След това трябва да видим стълби.

— И ако стълбите са там?

— Ще ни отведат по-близо до повърхността. Оттам трябва да успеем да влезем в мрежата от водоеми и акведукти. От инцидента с Прохода на Уорън през 1981 г. знаем, че всички те са свързани. Трябва само да намерим правилните връзки.

— Преди бомбата да експлодира — добави мрачно Габриел.

Повървяха още няколко крачки. После Лавон замръзна.

— Какво има?

Ели отстъпи настрани и разкри груба сива стена, блокирала края на прохода.

— Нещо ми подсказва, че не е от времето на Ирод.

— Не е — съгласи се Лавон. — Според експертното ми мнение, тя е палестинска, от около две хиляди и десета година.

* * *

— Колко е дебела? — попита премиерът.

— Няма да разберат, докато не започнат да я разбиват — отговори Навот. — А ако започнат да разбиват…

— Палестинците ще ги чуят от Хълма.

Навот кимна.

На премиера му трябваха само няколко секунди, за да вземе решение.

— Кажи им да съборят преградата. Но ако не намерят бомбата до два и трийсет, ще наредя да арестуват имам Хасан Даруиш и да влязат със сила отгоре.

— Израелски войски и полиция на Храмовия хълм?

Премиерът кимна решително.

— Ако го направите — каза Навот, — ще подпалите Третата интифада, докато цял свят ни гледа заради папата.

— Разбирам това, Узи, но е по-добре от алтернативата.

Навот нареди на Габриел да започнат да разбиват.

Алеф, Бет, Гимел, Далет…

А те едва бяха направили вдлъбнатина.

* * *

В същия момент имам Хасан Даруиш стоеше върху западната подпорна стена на Храмовия хълм, вперил поглед в празния площад отдолу. Тревогите във връзка със сигурността бяха нещо обичайно в Йерусалим, но израелците блокираха достъпа до най-святото за юдаизма място само когато вярваха, че предстои неизбежна атака.

Блокирането можеше да е заради съвсем различна заплаха, но Даруиш подозираше друго. Някъде, някак си, заговорът бе компрометиран.

Даруиш се обърна и тръгна по уличката към Купола на скалата. Както обикновено, за петъчните молитви в Харам бяха допускани само жени и старци; Даруиш поздрави неколцина от тях и им пожела мир, преди да се спусне в Кладенеца на душите. Там отвори заключената врата и продължи надолу по стълбите в сърцето на Свещената планина. Миг по-късно той стоеше в един от най-големите водоеми на Храмовия хълм, вслушвайки се в шума от далечно почукване.

Това можеше да означава само едно.

Евреите идваха.

* * *

В продължение на пет минути те биха по стената без прекъсване, Лавон — с чука, а Габриел — с кирката. Габриел проби пръв, отваряйки пролука в тухлите с размерите на юмрук. Свали лампата от каската си и освети пространството от другата страна.

— Какво виждаш? — попита Лавон.

— Водоем.

— Колко голям?

— Трудно е да се каже, но изглежда около трийсет метра дълъг и пет метра и половина широк.

— Нещо друго?

— Стълби, Ели. Виждам стълбите.

* * *

Шефът на сигурността от йерусалимския Вакъф беше четиридесет и пет годишен ветеран от „Фатах“ и „Бригадите на мъчениците от «Ал Акса»“ на име Абдула Рамадан. Имам Даруиш му звънна на мобилния и му нареди да отиде при водоема под Купола на скалата. Не беше нужно да обяснява шума от почукването.

— Проходът на Уорън?

— Може би — отговори Даруиш. — Или пък е някой от новите, които намериха при незаконните си разкопки.

— Какво искате да направя?

— Слез долу с трима от най-добрите си хора и разбери дали се опитват да стигнат до Харам.

— И ако е така?

— Накажи ги — нареди имамът.

* * *

Премиерът погледна стенния часовник в залата на кабинета. Два и десет. Погледна към Навот и попита:

— Колко е голяма тази дяволска дупка?

Навот зададе въпроса на Габриел, а после предаде отговора му на премиера и на останалите в залата:

— Не е достатъчно голяма.

— Колко време още ще им трябва?

Навот предаде отново въпроса.

— Не са сигурни.

— Кажи им да побързат.

— Работят с всички сили, господин премиер.

— Кажи им, Узи.

Навот предаде нареждането на премиера да ускорят темпото. После, след като чу отговора на Габриел, се усмихна.

— Какво каза? — попита министър-председателят.

— Каза, че работи с всички сили, господин премиер.

— Истината ли ми казваш, Узи?

— Не, господин премиер.

Премиерът се усмихна неволно и погледна часовника. Беше 14,12.

* * *

До 14,15 дупката нарасна до около трийсет сантиметра в диаметър, а до 14,20 бе достатъчно голяма, за да побере раменете и ханша на строен мъж. Габриел се промъкна пръв, ожулвайки ръцете си, а Лавон го последва след няколко секунди. След като наложи отново кипата и каската, той постоя неподвижно за момент, онемял от благоговение. Пред тях се намираше водоемът, а зад него в мрака се извисяваха първите стълби на Ирод.

— Има само една причина този водоем да е тук — обясни Лавон, потапяйки ръка във водата на дългия правоъгълен басейн. — Това е била микве^[1]. Очиствали са се ритуално, преди да тръгнат нагоре към Храма.

— Всичко това е много интересно, професоре, но трябва да продължим.

— Остави ме поне да направя няколко снимки.

— Ще спрем на излизане.

Лавон заобиколи края на басейна и хукна нагоре по първата част от древните стълби, а лъчът от лампата му подскачаше по стените и тавана на сводестия проход. Най-отгоре той замръзна отново.

— Виж това! — възкликна, сочейки към няколко реда на древен иврит, издялани в стената. — Пише, че на неверниците е забранено да влизат в дворовете на Храма. Защо да има такъв надпис, ако изобщо не е имало Храм?

Логичен въпрос, но в този момент мислите на Габриел бяха другаде. Питаше се защо четирима едри араби с електрически фенерчета слизат към тях по следващите стълби. После куршум опърли ухото му и той получи отговор на въпроса си. Изглежда, съседите бяха чули ударите. „Едва ли е изненадващо — помисли си Габриел. — Кръвта никога не спи.“