Даниъл Силва
Падналият ангел (20)

19.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Още едно нещо не беше се променило в отсъствието на Габриел: сградата на булевард „Цар Саул“. Тя беше сива, безлична и най-доброто от всичко — анонимна. Над входа не висеше никаква емблема, никакви месингови букви не обявяваха самоличността на нейните обитатели. Всъщност там нямаше нищо, което да предполага, че това е щабът на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Един по-близък оглед на зданието обаче би разкрил съществуването на сграда в сградата, със собствено електрическо захранване, водоснабдяване, канализация и със свои собствени сигурни комуникационни системи. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше немаркираната врата във фоайето; другият задвижваше асансьора. Онези, които извършеха непростимия грях да изгубят един от двата си ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.

Габриел беше минавал през фоайето само веднъж, в деня след първата си среща с Шамрон. От този момент нататък той влизаше в сградата само „от задния вход“, през подземния гараж. И сега мина оттам, с Киара и Ели Лавон до себе си. Те слязоха по три стълбищни площадки, след това продължиха по празен коридор до врата, маркирана с 456В. Стаята от другата страна някога беше склад за остарели компютри и износени мебели и често се използваше от нощния персонал като тайно място за романтични срещи. Сега на булевард „Цар Саул“ бе известна като Бърлогата на Габриел. Кодът за шифрованата ключалка бе рождената му дата. Според един шегаджия от Службата, това бе най-добре пазената тайна в цял Израел.

— Какво не е наред? — попита Ели, когато ръката на Габриел се поколеба върху клавиатурата.

— Моментна загуба на паметта.

— Не можеш да си спомниш кога е рожденият ти ден?

— Не — отвърна Габриел и набра кода. — Просто не мога да повярвам, че беше толкова отдавна.

Той влезе в стаята, включи осветлението и огледа стените. Те бяха покрити с останки и призраци от минали операции. Всичко бе довело до спасяването на невинни и всичко бе просмукано с кръв, повечето от нея — на Габриел. Той отиде до черната дъска, последната черна дъска в цялата сграда, и видя бледи следи от собствения си почерк — очертанията на операция, известна под кодовото име „Шедьовър“. Тя доведе до успешен саботаж на иранските съоръжения за обогатяване на уран и осигури на Израел и на Запада още няколко години от така необходимото им време. Сега, изглежда, времето изтичаше. Иранците отново бяха на прага да реализират ядрените си мечти. И изглежда, възнамеряваха да накажат всеки, който се опита да застане на пътя им, използвайки „Хизбула“, пламенния си помощник, като свой инструмент за отмъщение.

— Ако Службата някога построи музей — каза Лавон, — той няма да е пълен, ако не съдържа копие на тази стая.

— Как ще нарекат изложбата?

— Селото на прокълнатите.

Отговорът не дойде от Лавон, а от висок мъж, облечен в туид, застанал на прага с тънка папка под мишница. Йоси Гавиш беше старши офицер от „Проучване“, аналитичния отдел на Службата. Роден в Лондон и завършил колежа „Ол Соулс“, той все още говореше иврит с подчертан английски акцент и не можеше да работи без редовни доставки на чай „Ърл Грей“ и бисквити „Маквити“, подпомагащи храносмилането.

— Не мога да повярвам, че отново съм тук — възкликна той.

— Аз също. — Габриел кимна към папката и попита: — Какво имаш там?

— Всичко, което Службата знае за Карло Маркезе. — Йоси остави папката върху една от работните маси и се огледа. — Да не би Узи да очаква ние четиримата сами да се заемем с Карло и с „Хизбула“?

— Не се безпокой — усмихна се Габриел. — Другите ще дойдат скоро.

* * *

Почти цяла сутрин от „Личен състав“ издирваха останалите членове от екипа на Габриел и веднага му ги пращаха долу, в малката му тъмница без прозорци. През повечето време измъкването им минаваше гладко, но в няколко случая срещнаха твърда съпротива. Всички оплаквания бяха препращани директно до Узи Навот, който даваше да се разбере, че няма да толерира никакви разногласия.

— Това не е Арабският свят — каза той на един недоволен шеф на отдел. — Това е Службата. И при нас все още цари тоталитаризъм.

Те пристигнаха на неравни интервали, като членове на подривен екип, завръщащ се в базата след успешен нощен набег. Пръв дойде Яков Росман, сипаничав бивш специалист по антитероризъм от Шабак, израелската служба за вътрешна сигурност, който сега ръководеше агенти в Сирия и Ливан. После се появи двойка универсални полеви агенти — Одед и Мордекай, последвани от Римона Щерн, бивш офицер от военното разузнаване, която сега се занимаваше с въпроси, свързани с иранската ядрена програма. Рубенсов тип жена с пясъчноруса коса, Римона по случайност беше и племенница на Шамрон. Габриел я познаваше още от дете. Най-скъпите му спомени от Римона бяха за едно безстрашно малко момиченце на тротинетка, спускащо се надолу по стръмната алея в двора на къщата на вуйчо си.

После на прага се появи дребничка тъмнокоса жена на име Дина Сарид. Жива база данни, тя можеше да изрецитира времето, мястото, извършителите и жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу израелски и западни цели, включително и дълъг списък със зверствата, извършени от висококвалифицираните убийци от „Хизбула“. В продължение на много години тя фокусираше значителните си аналитични умения върху Имад Мугния, военен командир на „Хизбула“ и висш жрец на терора. Действително, до голяма степен благодарение на работата на Дина, Мугния срещна заслужения си край в Дамаск през 2008 г., когато една бомба се взриви под колата му. Дина отбеляза кончината на Мугния с посещение на гробовете на майка си и на двете си сестри. Те бяха убити на 19 октомври 1994 г., когато терорист самоубиец от „Хамас“, другия съюзник на Иран, се взриви в автобус № 5 на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Дина бе сериозно ранена при атаката и все още накуцваше леко.

Както обикновено, Михаил Абрамов пристигна последен. Висок като върлина и рус, с фино лице и очи с цвят на глетчер, той бе емигрирал от Русия в Израел още като тийнейджър и бе постъпил в Саярет Маткал, елитния отряд за специални операции към израелските въоръжени сили. Ари Шамрон го описа веднъж като „Габриел без съвест“. Той лично бе убил неколцина от мозъците на терора от „Хамас“ и от палестинския „Ислямски джихад“. Сега изпълняваше подобни мисии за Службата, макар огромният му талант да не се ограничаваше строго до оръжията.

В коридорите и заседателните зали на булевард „Цар Саул“ деветимата мъже и жени, събрани в стая 456 В, бяха известни под името „Барак“ — думата на иврит за светкавица — заради тяхната способност да се събират и да удрят бързо. Бяха се сражавали заедно, често в условията на непоносим стрес, на тайни бойни полета, простиращи се от Москва до Карибите или до пустинята Руб ел Хали в Саудитска Арабия. Габриел извади късмет да оцелее при последната им операция, но сега отново стоеше пред тях, на вид не по-зле отпреди, запленявайки ги с една история. В нея се разказваше за жена музеен куратор, чийто баща бил грабител на гробници, за свещеник с опасна тайна и за важен мафиот на име Карло Маркезе, който въртял бизнес с най-опасната терористична група в света. Целта на операцията, обясни Габриел, ще бъде проста. Те ще съставят досие, което да съсипе Карло, и междувременно ще ударят в сърцето на „Хизбула“. Но нямаше да е достатъчно просто да докажат, че Карло Маркезе е престъпник. Щяха да открият кордата — въжето, свързващо го директно с „Хизбула“. И тогава щяха да му го закачат на шията.

* * *

Те бяха разнородно семейство и както във всички семейства, имаше дребнава завист, неизказано негодувание и обичайните дрязги между братя и сестри. Въпреки това, успяха да се разделят на подгрупи и да се захванат за работа с минимум препирни. Йоси, Киара и Мордекай се захванаха с Карло, докато Дина, Римона, Яков и Михаил се заеха с мрежите за престъпно набиране на средства за „Хизбула“. Габриел и Ели Лавон се носеха някъде по средата, защото тяхната задача бе да открият връзката между двете организации — или както се изрази Лавон, венчалната халка, която съединяваше Карло и „Хизбула“ в престъпен брачен съюз.

Не след дълго стените на стая 456 В отразяваха уникалното естество на тяхното начинание. От едната страна бяха окачени схеми на публичната бизнес империя на Карло Маркезе; от другата — известните елементи от търговската организация на „Хизбула“. Тя имаше една-единствена задача: да осигурява стабилен паричен поток към най-опасната терористична група, която светът бе виждал някога. Именно „Хизбула“, а не Ал Кайда, първа превърна човешки същества в бомби и „Хизбула“ първа достигна истински глобален капацитет за действие. Всъщност в два случая тя успя да протегне пипалата си през Атлантика и да атакува цели в Буенос Айрес: първо през 1992 г., когато взриви бомба в израелското посолство, убивайки двайсет и девет души, и отново през 1994 г., когато разруши Еврейския културен център в Аржентина, където загинаха деветдесет и пет души. Редиците на „Хизбула“ бяха пълни с няколко хиляди изключително добре обучени терористи, мнозина от тях скрити сред световната ливанска диаспора, а огромният й арсенал от оръжия, включващ няколко ракети „Скъд“, я превръщаше в единствената терористична група в света, притежаваща балистични ракети. Накратко, „Хизбула“ имаше способността да извърши ужасяващи терористични атаки, когато и където си поиска. Изискваше се само благословията от шиитските им духовни водачи в Техеран.

Аллах даваше вдъхновението на „Хизбула“, но простосмъртните се грижеха и за финансовите си нужди. Лицата им гледаха навъсено от ъгълчето на Дина в стаята. В центъра на паяжината тя постави Ливанската византийска банка. После, с помощта на Подразделение 8200, сглоби разклоненията на комуникационната матрица и телефонните обаждания, които се простираха от Бейрут до Лондон и до Триграничната зона^[1] в Южна Америка, където цареше беззаконие. Ливанската византийска банка — или ЛВБ в речника на екипа — беше лепилото, което свързваше всичко. Благодарение на кибердетективите от Подразделение 8200, екипът преглеждаше счетоводната й документация, когато си поиска. Всъщност Яков се шегуваше, че знае повече за операциите и инвестициите на ЛВБ дори от самия президент на банката. Бързо стана ясно, че институцията — „А аз използвам термина много свободно“, присмя се Яков — не е нищо повече от фасада на „Хизбула“. „Следвайте парите — инструктира ги Габриел — и с малко късмет, те ще ни заведат до човека на «Хизбула» вътре в мрежата.“

През повечето време Габриел прекара тези дни, промъквайки се по опасния път на глобалната търговия с незаконни антики — и по-специално го интересуваше това как великолепните съкровища от миналото изминаваха пътя от мръсните ръце на грабителите на гробници до законния пазар. Повечето работа включваше скучен преглед на монографии, каталози, музейни бази данни, записи от аукционни къщи и публикуваните описи на търговците на антики от цял свят. Но понякога отскачаше до музея „Рокфелер“, с Ели Лавон по петите си, за да отдаде почитта си на един експерт по плячкосването от Израелската правителствена дирекция по антики. Освен това телефонираше на стар приятел в лондонския артистичен свят, който имаше много познати, забъркани в нещо, което той обичаше да нарича „непристойната страна на търговията“. Накрая поднови дискретно контактите си с генерал Ферари, който веднага му изпрати копия от някои от най-строго охраняваните си файлове, въпреки факта, че Габриел отказа категорично да разкрие мишената си. Операцията започна и трябваше да се прилагат оперативните правила.

Това продължи дванайсет дни и дванайсет сякаш безкрайни нощи, през които всяка група се трудеше да събере своите парченца от мозайката. Лавон, библейският археолог, постоянно сравняваше търсенето им с построяването на древния подземен водопровод под Давидовия град, свързващ извора Гион с водоема Силоам. Дълъг повече от петстотин метра, той бил издълбан много бързо в скалната основа през VIII век преди Христа, докато градът се подготвял за обсадата на приближаващата асирийска армия. За да ускори процеса, цар Езекия наредил на две групи да копаят едновременно една срещу друга. Те успели да се срещнат по средата и животоспасяващата вода потекла в града.

Екипът преживя подобен епизод малко след полунощ на тринайсетия ден, когато групата на Габриел получи редовния нощен пакет с материали от Подразделение 8200. Той включваше списък с всички парични трансфери до и от сметките на Ливанската византийска банка през този ден. Документът разкриваше, че в 16,17 часа ЛВБ бе получила трансфер от един и половина милиона евро от галерия „Наксос“ в Сен Мориц, Швейцария. После, няколко минути след пет часа бейрутско време, сума от сто и петдесет хиляди евро, десет процента от първото плащане, бе изпратена от ЛВБ до сметка на Института за религиозни дейности, известен иначе като Ватиканската банка. По-късно Ели Лавон щеше да опише атмосферата в стаята като момента, когато работниците на Езекия чули за пръв път дялането на другите през скалата. Габриел нареди на екипите си да се разровят още и до зори те вече знаеха, че са засекли своя човек.