Даниъл Силва
Падналият ангел (26)

25.
Сен Мориц, Швейцария

Бомбата беше сглобена експертно и поставена там внимателно. Първоначално швейцарската федерална полиция заключи, че е била детонирана с часовников механизъм, само за да открие по-късно, че е била взривена с мобилен телефон. Експлозията изпочупи стотици прозорци в центъра на курорта, предизвика серия лавини по най-високите ски писти и събори витрина с бутилки „Дом Периньон“ в пищното фоайе на хотел „Бадрут Палас“. Счупените стъкла бяха почистени с типична швейцарска експедитивност и скоро редът беше възстановен. Въпреки това, всички споделяха мнението, че Сен Мориц, старомодният спа курорт в долината Горен Енгадин, никога вече няма да бъде същият.

Въпреки силата на експлозията, само трима души изгубиха живота си, включително и собственикът на галерията за антики, където бе поставена бомбата. Още петдесет и четирима души бяха ранени, сред тях и президентът на голяма швейцарска банка, прочут английски футболист и чешки супермодел, която бе дошла в Сен Мориц да се утеши след разтрогването на третия си брак. Повечето от ранените се бяха отървали само с дребни порязвания и охлузвания, но имаше и доста счупени кости на онези, които бяха съборени от ударната вълна.

Не успяха да идентифицират една от най-сериозно ранените жертви. При експлозията той не носел паспорт или кредитни карти, а след това, изглежда, не си спомнял името си или пък защо изобщо е бил в Сен Мориц. Получил множество разкъсни рани и силно сътресение на мозъка, той остана в болницата за няколко дни след инцидента, без да знае, или поне така изглеждаше, че е обект на засилен интерес от страна на швейцарската полиция.

Като начало имаше видеозапис, показващ как той стои на входа към галерията точно в момента, когато избухва бомбата, носейки перука и фалшиви очила, хванал в ръка алуминиево куфарче — всички тези неща по-късно бяха прибрани от екипа, разследващ местопрестъплението. После идваше високият сивоок мъж с руски акцент, който се опита да го извлече от площада, преди да бъде спрян от полицията. И голямата многоезична група туристи, която напусна внезапно луксозна вила на склона само след три нощи при резервация за цяла седмица. При щателното претърсване на вилата не бе открито нито едно листче хартия, което да насочи полицията към имената и самоличността на отседналите там. Същото се случи и в таванската стаичка на руснака в хотел „Йегерхоф“.

Най-интригуващото доказателство обаче беше характерното лице на ранения, което се разкриваше бавно със спадането на отоците и когато синините започнаха да избледняват. То бе добре познато на швейцарското разузнаване; всъщност в архивите на DAP, швейцарските служби за сигурност, имаше цял рафт с папки, посветени единствено на неговите подвизи на територията на благословената им малка страна. А сега, най-после, той бе доставен безпомощен в ръцете им. Някои искаха да хвърлят мрежа отгоре му, да не би да се изплъзне отново през пръстите им, но по-разумните глави надделяха. И сега те наблюдаваха пред вратата му и чакаха раните му да заздравеят. А когато се оправеше достатъчно, за да могат да го изпишат от болницата, щяха да му щракнат белезниците и да го отведат.

* * *

Натовариха го в хеликоптер, без да си правят труда да съобщят на местните kantonspolizei, и отлетяха с висока скорост към щаба на швейцарската федерална полиция на Нусбаумщрасе в Берн. След като му снеха отпечатъците и заснеха лицето му от всеки възможен ъгъл, те го заключиха в единична килия. Там имаше малък телевизор с плосък екран, бюро, отрупано с моливи и хартия, и удобно легло с колосани чаршафи. Дори в швейцарската полиция, помисли си Габриел, бяха отлични хотелиери.

Оставиха го сам за няколко часа да обмисли безнадеждното си положение, а после, без предупреждение и без адвокат, го закопчаха с белезниците и го отведоха в стаята за разпити. Там го чакаше офицерът, натоварен със случая му. Той се наричаше Циглер. Без малко име, без чин, без празни приказки — просто Циглер. Беше висок и едър, червендалест, с широки, яки рамене на състезател по ски бягане. На масата пред него бяха разхвърляни много снимки на Габриел от различни етапи в кариерата му и с различна дегизировка. Виждаше се как влиза в банки и излиза от тях, как пресича хотелски фоайета и държавни граници, а на една от тях — как върви по кея на мрачен цюрихски канал в компанията на известната швейцарска цигуларка Анна Ролф. Циглер изглеждаше особено горд с изложбата си. Очевидно я беше обмислял дълго.

— Имаме една теория — започна той, когато Габриел седна.

— Нямам търпение да я чуя.

Лицето на Циглер остана спокойно като бездънно швейцарско езеро.

— Изглежда, че преди да дойдете в Сен Мориц, вие сте спрели за кратко във Франция, където сте откраднали картина на Сезан и гръцка хидрия на две хиляди години. После сте транспортирали вазата на парчета през границата и сте се опитали да я продадете на Давид Жирар от галерия „Наксос“. Онова, което Жирар не е разбрал обаче, е, че вие не сте имали никакво намерение да му доставите вазата, тъй като истинската цел на вашата малка хитра война е била да го убиете.

— И защо ще искам да убивам един швейцарски търговец на антики?

— Защото, както вече знаете, този търговец на антики не е бил швейцарец. Е — допълни Циглер с ксенофобска гримаса, — не истински швейцарец. Роден е в Южен Ливан. И от онова, което научихме, той очевидно все още е въртял доста бизнес там. Поради което израелското разузнаване е искало смъртта му.

— Ако искахме смъртта му, щяхме да направим това по начин, при който нямаше да загинат двама невинни.

— Колко благородно от ваша страна, хер Алон.

— Изглежда, забравяте една дребна подробност — подхвърли отегчено Габриел.

— Каква?

— Бомбата за малко не уби и мен.

— Да — отговори сухо Циглер. — Може би легендарният Габриел Алон е изгубил формата си.

* * *

Габриел бе върнат в килията си и нахранен с прилично швейцарско ястие от картофи с топено сирене, наречено раклет, и телешко, панирано в галета. След това изгледа вечерните новини на немски по SF1. Минаха петнайсет минути, преди да стигнат до репортажа за взрива в Сен Мориц. Беше специално изследване за това как цялата тази история повлияла неблагоприятно върху ваканционните резервации. В историята не се споменаваше за връзките на Давид Жирар с „Хизбула“. Не се говореше и за никакви арести по случая, което Габриел възприе като окуражаващ знак.

След вечеря един лекар прегледа мълчаливо раните му и смени превръзките. После го върнаха в стаята за разпити за вечерната сесия. Този път Циглер го нямаше там. На неговото място седеше слаб офицер, блед като човек, който няма време за занимания на открито. Представи се като Кристоф Бител от отдела за антитероризъм на DAP, което означаваше, че е повече шпионин, отколкото полицай. Още един окуражаващ знак. Полицаите извършваха арести. Шпионите сключваха сделки.

— Преди да започнем — каза спокойно той, — трябва да знаете, че Циглер, Федералното министерство на правосъдието и полицията възнамеряват да ви повдигнат официални обвинения утре сутринта. Разполагат с повече от достатъчно доказателства, за да осигурят престоя ви в швейцарски затвор до края на живота ви. Трябва също така да знаете, че тук, в Берн, има много хора, които с удоволствие биха се възползвали от честта да ви съпроводят до килията ви.

— Нямам нищо общо с поставянето на бомбата.

— Знам.

Бител взе дистанционното и го насочи към видеомонитор в ъгъла на стаята. Няколко секунди по-късно на екрана се появиха две фигури — високият френскоговорещ мъж и момичето с лице на Ел Греко. Габриел видя отново как мъжът шепне интимно в ухото й.

— Тези са истинските бомбаджии — поясни Бител и натисна копчето за пауза. — Момичето е скрило устройството в тоалетната на галерията, докато колегата й е отвличал вниманието на Жирар.

— Кои са те?

— Надявахме се вие да ни кажете.

— Не съм ги виждал никога преди онази вечер.

Бител поизгледа със съмнение Габриел, преди да изключи монитора.

— Вие сте късметлия, Алон. Изглежда, имате доста приятели по високите етажи. Един от тях се намеси във ваша полза.

— Това ли е всичко? Свободен ли съм?

— Още не. Нарушили сте множество закони, закони, забраняващи чуждестранната шпионска дейност — закони, които ние приемаме много сериозно. Ние сме гостоприемна страна — допълни той, сякаш споделяха строго секретна информация, — но настояваме нашите посетители да бъдат така любезни да се подписват в книгата за гости на влизане, за предпочитане с истинските си имена.

— А какво щяхте да направите, ако бяхме помолили за помощта ви?

— Щяхме да ви отпратим и да се справим сами — отговори Бител. — Ние сме швейцарци. Не обичаме външни хора да се месят в работите ни.

— Ние също. Но за нещастие, ни се налага да търпим това ежедневно.

— Боя се, че това означава да си израелец — кимна философски Бител. — Историята ви е раздала отвратителна ръка, но това не означава, че имате право да третирате тази страна като някакъв разузнавателен курорт.

— Посещенията ми във вашата страна никога не са били много приятни.

— Но винаги са били продуктивни. И само това има значение. Вие сте усърден, Алон. Възхищаваме се от това.

— И какво искате от мен?

— Искаме да закриете швейцарските си сметки.

— Какво означава това?

— Аз задавам въпроси за миналите ви операции, а вие отговаряте. Искрено, за разнообразие — натърти той.

— Това би отнело доста време.

— Аз нямам друга работа. Вие също, Алон.

— А ако откажа?

— Ще бъдете обвинен официално в шпионаж, тероризъм и убийство. И ще прекарате трудно заслуженото си пенсиониране тук, в Швейцария.

Габриел мигновено обмисли предложението.

— Боя се, че това не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно?

— Сделката. Искам по-добра сделка.

— Не сте в положение да предявявате искания, Алон.

— Никога няма да ме изправите на процес, Бител. Знам твърде много за греховете на вашите банкери и индустриалци. Това би било едно публично бедствие за Швейцария, точно като скандала със сметките от холокоста. — Замълча за момент. — Спомняте си го, нали? Гръмна по всички вестници.

Този път Бител се замисли.

— Добре, Алон. Какво искате?

— Мисля, че е време да отворим нова глава в израелско-швейцарските отношения.

— И как можем да го направим?

— Вие очевидно сте наблюдавали Давид Жирар от известно време — каза Габриел. — Искам копия от вашите файлове, включително от подслушването на телефона и имейлите му.

— Дума да не става.

— Това е един прекрасен нов свят, Бител.

— Ще се нуждая от одобрението на шефовете си.

— Мога да почакам — отговори Габриел. — Както сам казахте, аз нямам друга работа.

Бител стана и излезе от стаята за разпити. Върна се след две минути. Швейцарците наистина бяха експедитивни.

— Мисля, че ще е по-лесно, ако направим това в обратен хронологически ред — заяви Бител и отвори тетрадката си. — Преди няколко месеца жител на Цюрих е бил обезглавен в хотелска стая в Дубай. Чудехме се дали можете да ни кажете защо.

* * *

Преди много години швейцарски дисидент на име Емил Якоби бе дал на Габриел разумен съвет. „Когато си имаш работа с Швейцария — обясни му той — най-добре е да имаш едно наум. Швейцария не е истинска държава. Това е бизнес и се управлява като бизнес.“

Поради това Габриел не се изненада, че Бител провеждаше разпита със студената официалност на финансова трансакция. Маниерите му бяха като на частен банкер — учтиви, но дистанцирани, щателни, но дискретни. Той влагаше необходимото усърдие, но без ненужна злонамереност. Габриел остана със смътното впечатление, че офицерът от сигурността не иска в писмен вид нищо, което би му създало проблеми по-късно, че просто проверява сейфовете и преглежда счетоводната книга. Но това бе типично за един швейцарски банкер. Банкерът искаше парите на клиента, но не се притесняваше откъде идват те.

Двамата мъже се разходиха назад във времето, докато стигнат до аферата Август Ролф, първата намеса на Габриел в жалкото поведение на швейцарските банки през Втората световна война. Той внимаваше да не каже нещо уличаващо и още повече — да не предаде източниците на Службата или нейните разузнавателни методи. Когато Бител го притискаше да разкрие нещо повече, той отвръщаше спокойно на натиска. А когато го заплашваше, той пускаше в ход своите заплахи. Не се извиняваше за действията си и не търсеше опрощение. Изповедта му не съдържаше вина или покаяние. Това беше бизнес трансакция, нищо повече.

— Пропуснах ли нещо? — попита Бител.

— Не очаквате от мен наистина да отговоря на това, нали?

Бител затвори тетрадката и извика надзирателя да заведе Габриел в килията му. Чакаше го прилична швейцарска закуска, комплект тоалетни принадлежности и чисти дрехи. Той хапна, докато гледаше сутрешните новини. Отново не се споменаваше нищо за задържането му. Всъщност единствената новина от Сен Мориц съобщаваше за важно ски състезание от Световната купа.

След закуска той бе ескортиран до душовете и му съобщиха, че разполага с един час да се изкъпе и да се облече. Когато се върна в килията си, Бител го чакаше там. Носеше две алуминиеви куфарчета швейцарско производство. В едното бяха материалите, за които Габриел го помоли. В другото бяха фрагментите от счупената хидрия.

— Ако предпочиташ така — предложи Бител, — можем да кажем на френската полиция, че сме го намерили в шкафче на летището.

— Благодаря — кимна Габриел, — но аз ще се погрижа за него.

— По-добре го направи по-бързичко — посъветва го Бител. — Да вървим. Превозът ти е тук.

Качиха се до главното фоайе на сградата. Отвън на алеята чакаше мерцедес седан, а ауспухът му пушеше леко. Бител стисна сърдечно ръката на Габриел, сякаш цяла нощ бяха гледали стари филми заедно. После Габриел се обърна и се вмъкна на задната седалка. Срещу него, с мобилен телефон, притиснат до ухото му, седеше Узи Навот. Погледна превръзките по лицето на Габриел и се намръщи.

— Изглежда, някой те е подредил добре.

— Струваше си.

— Какво взе?

— Куфарче, пълно с помощ от новите ми най-добри приятели в DAP.

— Добре — похвали го Навот. — Защото в този момент се нуждаем от всякаква помощ.