Даниъл Силва
Падналият ангел (50)

49.
Пиаца ди Сант’Игнацио, Рим

Когато след два дни Габриел се озова на Пиаца ди Сант’Игнацио, слънцето грееше ярко от безоблачното римско небе, а масите на „Ле Каве“ стояха чинно върху паветата. На една от тях, засенчена с чадър, седеше генерал Ферари от Артистичния отдел. До лакътя му се виждаше сутрешният брой на „Кориере дела Сера“ и той го подаде на Габриел. Уводната статия разказваше за Париж и за неочакваното откриване на две откраднати художествени творби. Сезан бе основната атракция; гръцката ваза, прекрасна хидрия от майстор Амикос — нещо второстепенно.

— Бях прав за едно — започна генералът. — Със сигурност мислиш като престъпник.

— Нямам нищо общо с това.

— А дясната ми ръка е цяла и невредима. — Генералът огледа за момент Габриел със здравото си око, преди да попита дали е откраднал лично картината и вазата.

— Оперативната обстановка изискваше да използвам услугите на професионалист.

— Значи е било поръчкова кражба?

— Може да се каже.

— Крадецът практикува ли занаята си в Италия?

— Винаги, когато може.

— Колко би трябвало да платя за името му?

— Боя се, че не е за продан.

Габриел върна вестника на генерала, а той махна с него към приближаващия сервитьор.

— Прочетох с голям интерес новините от твоята страна — каза той, сякаш държавата на Габриел бе място, което трудно можеше да се намери на картата. — Вярваш ли, че онези колони наистина са от Първия храм на Соломон?

Габриел кимна.

— Видя ли ги?

— И бомбата, която трябваше да ги взриви.

— Лудост — заключи генералът и поклати бавно глава. — Това поставя в съвършено нова светлина усилията ми да запазя културното наследство на Италия. Аз трябва да се боря само с крадци и контрабандисти, но не и с религиозни маниаци, опитващи се да хвърлят Близкия изток във война.

— Понякога религиозните маниаци получават помощ от крадците и контрабандистите. — Габриел помълча, после допълни: — Но вие вече знаехте това, нали, генерал Ферари?

Ферари го фиксира със стъкления поглед на протезата си, но не каза нищо.

— Заради това ме пратихте при Вероника Маркезе — продължи Габриел. — Защото вече знаехте, че съпругът й контролира глобалната търговска мрежа с плячкосани антики. Знаехте също, че работи с крилото на „Хизбула“, осигуряващо криминалното й финансиране. Знаехте всичко това — заключи той, — защото от моята служба ви го казаха.

— Всъщност — отговори генералът, — аз знаех за Карло много преди твоят шеф да ни даде досието му.

— Защо не направихте нищо по въпроса?

— Защото това щеше да съсипе кариерата на една жена, която много уважавам, да не споменаваме близкия й приятел, който живее в съседство с Негово Светейшество на третия етаж на Апостолическия дворец.

— Знаели сте, че Донати и Вероника са били любовници?

— И Карло знае — кимна генералът. — Знае също, че монсеньорът е напуснал ордена си след две убийства в Ел Салвадор. Ето защо толкова много искаше да е член на надзорния съвет на Ватиканската банка.

— Знаел е, че това ще е идеалното място да пере парите си, защото Донати никога нямаше да посмее да предприеме нещо срещу него.

Генералът кимна замислено.

— Миналото на монсеньора го правеше уязвим — заяви той след малко. — Много неподходящо за свещеник във Ватикана.

— А когато чухте, че Клаудия Андреати е била открита в базиликата?

— Нямах никакви съмнения за това кой стои зад смъртта й.

— Защото вашият информатор Роберто Фалконе ви е казал за посещението й при него в Черветери — каза Габриел. — А когато аз намерих тялото на Фалконе в киселинна баня, вие разбрахте, че имате перфектното решение за проблема си с Карло. Италианско решение.

— Ненапълно, но… да, разбрах. — Непремигващото око огледа Габриел за момент. — А сега като че ли стигнахме дотам, откъдето започнахме. Какво да правим с Карло?

— Аз знам какво искам да направя.

— Колко надеждни доказателства имаш?

— Достатъчно, за да стегна кордата около мършавия му врат.

— Как искаш да се справиш с това?

— Ще му кажа да напусне незабавно поста си във Ватиканската банка. Но първо ще му дам възможност да изповяда греховете си.

Генералът се усмихна.

— Винаги съм смятал, че изповедта е нещо добро за душата.

* * *

Следобед Габриел прекоси реката до избелелия стар дворец в Трастевере, превърнат в избелял стар блок с апартаменти. Все още пазеше ключа. Влизайки във фоайето, той отново провери пощенската кутия. Този път тя беше празна.

Тръгна нагоре и влезе в апартамента. Беше същият, какъвто го остави преди почти четири месеца, с едно изключение: електричеството беше прекъснато. Той седна зад бюрото й, наблюдавайки как пълзящите следобедни сенки бавно завземат вещите й. Накрая, в шест и пет, чу превъртането на ключ в бравата. После вратата се отвори и доктор Клаудия Андреати се понесе към него в здрача.

* * *

Смъртта на сестра й бе спасила света от катаклизъм и Паола Андреати заслужаваше да узнае цялата истина за случилото се. Не версията на Службата за истината, помисли си Габриел, и със сигурност не и версията на Ватикана. Трябваше да бъде истината без увъртане и без съобразяване с чувствата на силните на деня и могъщите институции. Истина, която можеше да занесе на гроба на сестра си и един ден — в своя.

И Габриел й разказа цялата история за забележителното си пътуване от купола на базиликата „Св. Петър“ до дупката в сърцето на Свещената планина, където откри двайсет и двете колони от Първия храм на Соломон и бомбата, която би могла да предизвика конфликт с библейски размери. Тя мълча през цялото време, скръстила ръце в скута си. Очите, които го наблюдаваха от вечерните сенки, бяха същите като онези, които се взираха в него от пода на базиликата. Гласът, когато накрая проговори, бе същият глас, който му говори за кратко на стълбите във Ватиканския музей в нощта преди смъртта й.

— Какво ще правите с Карло?

Отговорът на Габриел сякаш й причини физическа болка.

— И това ли е всичко? — попита тя.

— Ако италианските прокурори повдигнат обвинения срещу него…

— Знам как работи правосъдната система в Италия, господин Алон — прекъсна го тя. — Делото ще се влачи с години и е много възможно той никога да не влезе в затвора.

— Какво искате, доктор Андреати?

— Справедливост за сестра ми.

— Не мога да ви я дам.

— Тогава защо ме доведохте в Рим?

— За истината — отговори той. — Исках да чуете истината. И не само от мен. Също и от него.

— Кога? — попита тя.

— Утре вечер.

Паола замълча за момент.

— Ако имаше Бог — каза най-накрая тя, — той щеше да умре от същата смърт като сестра ми.

Да, помисли си Габриел. Ако имаше Бог.