Даниъл Силва
Падналият ангел (2)

1.
Ватикан

Николо Морети, уредникът в базиликата „Св. Петър“, направи откритието, с което започна всичко. Беше 6,24 сутринта, но поради напълно невинна грешка в преписването, в първото си официално изявление Ватиканът съобщи за 6,42. Това бе само една от многобройните грешки, големи и малки, които щяха да наведат мнозина на заключението, че Светият престол крие нещо, както бе в действителност. Римокатолическата църква, каза един виден дисидент, е само на един скандал разстояние от забвението. Последното нещо, от което се нуждаеше сега Негово Светейшество, бе труп в свещеното сърце на християнския свят.

Скандалът бе и последното нещо, което Николо Морети очакваше да открие онази сутрин, когато пристигна във Ватикана един час по-рано от обичайното. Облечен в тъмен панталон и сиво палто до коленете, той бе едва забележим, докато бързаше през полутъмния площад към стълбите на базиликата. Поглеждайки надясно, той видя, че прозорците на третия етаж на Апостолическия дворец са осветени от запалените лампи. Негово Светейшество папа Павел VII вече бе буден. Морети се учуди дали Светият отец изобщо е спал. Ватиканът кипеше от слухове, че той страдал от болезнени пристъпи на безсъние, че през повечето нощи пишел в личния си кабинет или се разхождал сам из градините. Уредникът бе виждал това и преди. Накрая всички те губеха съня си.

Морети чу гласове зад себе си, обърна се и видя как от мрака изникват двама епископи от Курията. Те разговаряха оживено и не му обърнаха внимание, докато бързаха към Бронзовите врати, а после отново потънаха в сенките. Децата в Рим ги наричаха багароци — черни бръмбари. Морети бе свикнал с думата още от детинство и никой, освен папа Пий XII, не го беше мъмрил за нея. Оттогава не я казваше. Когато човек е наказан от самия наместник на Христа, помисли си Морети, той рядко повтаря грешката си.

Той изкачи стълбите на базиликата и влезе бързо през портала. Пет врати водеха до нефа. Всички те бяха затворени, освен една далеч вляво, Вратата на смъртта. На прага стоеше отец Хакобо, мършав мексикански духовник с посивяла щръкнала коса. Той отстъпи встрани, за да направи път на Морети, после затвори вратата и пусна тежкото резе.

— Ще се върна в седем да пусна твоите хора — съобщи му свещеникът. — Внимавай там горе, Николо. Вече не си млад.

Свещеникът се оттегли, а Морети потопи пръсти в светената вода и се прекръсти, преди да тръгне към центъра на широкия неф. Там, където другите спираха да погледнат с благоговение, Морети пристъпваше с увереността на човек, влизащ в собствения си дом. Като шеф на сампиетрини, официалните уредници на базиликата, той идваше в „Св. Петър“ шест сутрини седмично през последните двайсет и седем години. Именно благодарение на Морети и на хората му базиликата блестеше с небесна светлина, докато другите големи църкви в Европа изглеждаха винаги забулени в мрак. Морети се смяташе не само за слуга на папството, но и за партньор в начинанието. На папите бе поверена грижата за един милиард римокатолически души, но Николо Морети отговаряше за могъщата базилика, символизираща земната им власт. Той познаваше всеки квадратен сантиметър от сградата, от върха на Микеланджеловия купол до дълбините на криптата — всичките четиридесет и четири олтара, двайсет и седем параклиса, осемстотин колони, четиристотин статуи и триста прозореца. Знаеше къде има пукнатини и къде има теч. Знаеше кога сградата се чувства добре и кога я боли. Базиликата, когато говореше, нашепваше в ухото на Николо Морети.

В „Св. Петър“ простосмъртните някак си изглеждаха твърде малки и Морети, докато пристъпваше към папския олтар в сивото си палто, забележително наподобяваше оживял напръстник. Той коленичи пред изповедалнята и вдигна лице към небето. Почти на трийсет метра над него се извисяваше „Балдахинът“, четири спираловидни колони от бронз и злато, коронясани с величествен навес. Тази сутрин той бе частично скрит от алуминиевото скеле. Шедьовърът на Бернини, с украсените си фигури, с маслинови и лаврови клонки, привличаше праха и дима като магнит. Всяка година, в седмицата преди началото на Великите пости, Морети и хората му го почистваха грижливо. Във Ватикана се извършваха непрестанно ритуали и в почистването на „Балдахина“ също имаше такъв. Създаден от самия Морети, той гласеше, че след поставянето на скелето той пръв трябва да се покачи на него. Само шепа хора бяха виждали гледката от върха — и Николо Морети, като шеф на сампиетрини, държеше на привилегията да я съзре пръв.

Морети се изкачи до върха на предната колона, а после, след като се завърза с въжето, запълзя бавно на четири крака по стръмния навес. На самия връх се извисяваше кълбо върху четири подпори, увенчано с кръст. Това бе най-свещеното място на Римокатолическата църква, вертикалната ос от самия център на купола, насочена право надолу към гробницата на свети Петър. Тя представляваше самата идея, върху която се крепеше начинанието. Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си. Когато първите бледи слънчеви лъчи осветяваха вътрешността на базиликата, Морети, верен слуга на папите, почти усещаше как Бог го потупва по рамото с пръст.

Както обикновено, той изгуби представа за времето. По-късно, при разпита от ватиканската полиция, не успя да си спомни точно колко време е прекарал отгоре на балдахина, преди да види предмета за пръв път. От високото той му заприлича на птица с прекършено крило. Предположи, че е нещо обичайно, брезент, оставен там от някой друг сампиетрино, или може би шал, изпуснат от някой турист. Те винаги губят вещите си, помисли си Морети, включително и неща, на които не им е мястото в църква.

Въпреки всичко, това трябваше да се разследва и Морети, изтръгнат от опиянението си, се завъртя предпазливо и започна продължителното си спускане към пода. Тръгна по напречния неф, но след няколко крачки осъзна, че предметът изобщо не е захвърлен шал или брезент. Приближавайки, видя засъхнала кръв по свещения мрамор на базиликата и очи, вперени нагоре в купола, невиждащи — като на неговите четиристотин статуи.

— Господи — прошепна той, докато бързаше по нефа. — Моля те, помилуй бедната й душа.

* * *

Обществеността не разбра почти нищо за събитията, последвали непосредствено откритието на Николо Морети, защото те бяха извършени според най-строгата ватиканска традиция, в пълна секретност и с привкус на йезуитско лукавство. Например никой отвъд стените не разбра, че първият човек, когото Морети потърси, бе кардинал-протодяконът на базиликата, придирчив германец от Кьолн с изострено чувство за самосъхранение. Кардиналът беше прекарал тук достатъчно време, за да разпознае неприятностите веднага, което обяснява защо не си направи труда да докладва на полицията за инцидента, предпочитайки да извика истинския пазител на закона във Ватикана.

Пет минути по-късно Николо Морети стана свидетел на необикновена сцена — как личният секретар на Негово Светейшество папа Павел VII пребърква джобовете на мъртвата жена на пода в базиликата. Монсеньорът извади един предмет и тръгна към Апостолическия дворец. Докато стигне до канцеларията си, той вече бе задвижил нещата. Трябваше да се проведат две разследвания, заключи той, едно за пред обществото и едно за самия него. А за да може частното разследване да бъде успешно, то трябваше да се проведе от доверен и дискретен човек. Не е изненадващо, че монсеньорът избра за тази цел човек, който толкова приличаше на него. Един паднал ангел в черно. Един грешник в града на светците.