Даниъл Силва
Падналият ангел (25)

24.
Сен Мориц, Швейцария

Изложбената зала беше блестящо осветена и подредена артистично, за да се избегне впечатлението за претрупаност — тук сбирка от гръцки кратери и амфори, там няколко египетски бронзови котки, тук колекция от мраморни тела без крайници и глави без тела, с цена, която се уточняваше при поискване. В задния ъгъл на галерията се виждаше лакирана китайска маса, където Давид Жирар, или Дауд Гандур, седеше и чакаше да го приеме. Беше облечен в тъмно сако, пуловер с цип и елегантен панталон, сякаш ушит от кадифе. Лъскава черна телефонна слушалка бе пъхната между рамото и ухото му и той драскаше нещо неразбираемо върху лист хартия, използвайки скъпата златна писалка на Михаил. Габриел можеше да си представи гадния звук, който се чуваше в таванската стаичка на хотел „Йегерхоф“.

Накрая Жирар промърмори няколко думи на френски в слушалката и я остави на мястото й. За момент огледа мълчаливо посетителя със спокойните си кафяви очи, после, без да става, поиска визитката му. Габриел изпълни желанието му, без да каже и дума.

— На картичката ви няма нито адрес, нито телефонен номер — отбеляза Жирар на немски.

— Аз съм нещо като минималист.

— Защо не съм чувал за вас?

— Опитвам се да не вдигам шум — отговори Габриел със смирена усмивка. — Това затруднява работата ми.

— И каква точно е тя?

— Откривам разни неща. Изгубени кучета, изгубени монети зад възглавничките на дивана, скрити скъпоценни камъни по мазета и тавани.

— Вие сте търговец?

— Не като вас, разбира се — отговори възможно най-скромно Габриел.

— Кой ви изпрати?

— Един приятел от Рим.

— Приятелят има ли си име?

— Приятелят е като мен — каза Габриел. — Обича тихите води.

— И той ли открива разни неща?

— Може и така да се каже.

Жирар му върна визитката и само с поглед посочи, че иска да види съдържанието на куфарчето на хер Дрекслер.

— Може би имате някое по-уединено място — предложи Габриел, поглеждайки за кратко към голямата витрина на галерията с изглед към многолюдния площад.

— Има ли проблем?

— Не, никакъв — отговори Габриел с най-уверения си тон. — Само че Сен Мориц не е такъв, какъвто беше.

Жирар огледа посетителя, преди да се изправи и да отиде до вратата, защитена с код. От другата страна имаше склад с климатик, пълен с инвентар, очакващ да намери пътя си до главната изложбена зала в галерията, но това вероятно нямаше да стане никога. Габриел обиколи набързо, преди да въведе комбинацията на куфарчето. После разгъна сукното върху фрагмента от хидрията с жест на магьосник и го постави внимателно върху работната маса, за да може Жирар да види ясно образа.

— Не търгувам с фрагменти — поясни той.

— Аз също.

Габриел му подаде купчината снимки. На последната хидрията се виждаше сглобена.

— Тук-там липсват няколко мънички фрагмента от повърхността — обясни Габриел, — но това може да се поправи от добър реставратор. Имам човек, който може да свърши работата, ако сте заинтересован.

— Предпочитам да използвам своя реставратор — възрази Жирар.

— Предполагам, че така ще стане.

Жирар надяна чифт гумени ръкавици и огледа керамичния фрагмент с професионална лупа.

— Прилича на работа от майстор Амикос. Вероятно около 420 година преди Христа.

— Съгласен съм.

— Къде го намерихте?

— Тук-там — отговори Габриел. — Повечето парчета са от стари семейни колекции в Германия и тук, в Швейцария. Трябваха ми пет години да проследя всичките.

— Наистина ли?

Жирар му върна фрагмента и без да каже и дума повече, отиде до компютъра. След като натисна няколко клавиша, от цветния принтер изскочи лист хартия. Това бе сигнал за тревога, издаден от Швейцарската асоциация на търговците на художествени творби и антики. Предметът беше червенофигурна атическа хидрия от майстор Амикос открадната преди две седмици от частен дом в Южна Франция. Жирар постави предупреждението до снимките на масата и погледна към хер Дрекслер, очаквайки обяснение.

— Както знаете — започна Габриел, рецитирайки думите, които му бе написал Ели Лавон, — майстор Амикос е бил плодовит художник, създал множество шаблонни фигури, които се появяват многократно в творбите му. Моята хидрия просто е копие на съда, откраднат във Франция.

— Значи е съвпадение?

— Напълно.

Жирар се позасмя сухо.

— Боя се, че вашият приятел в Рим ви е заблудил, защото тази галерия не търгува с крадени антики. Това е нарушение на етичния кодекс на нашата асоциация, да не споменаваме швейцарските закони.

— Всъщност швейцарските закони ви позволяват да придобиете експонат, ако повярвате добросъвестно, че не е краден. А аз ви давам моите уверения, хер Жирар, че тази хидрия е резултат на пет години работа от моя страна.

— Простете ми, че не съм склонен да приема думата на човек, който няма нито адрес, нито телефонен номер.

Това бе впечатляващо представление, но губеше от факта, че очите на Давид Жирар сега бяха фиксирани в керамичния фрагмент. Габриел бе прекарал достатъчно време покрай търговци на художествени произведения, за да види, че неговата мишена вече изчислява предложението си. Нуждае се само, помисли си той, от едно леко смушкване.

— Право да ви кажа, хер Жирар — продължи Габриел, — няма да скрия от вас, че и други са заинтересовани да се сдобият с хидрията. Но аз дойдох в Сен Мориц, защото ми казаха, че вие имате способността да задвижите подобна стока само с едно телефонно обаждане.

— Боя се, че надценявате способностите ми.

Габриел се усмихна, сякаш искаше да му каже, че не се хваща на това.

— Списъкът ви с близкоизточни клиенти е легендарен в занаята, хер Жирар. Вие със сигурност разполагате със средства да изработите документ за произход, който би задоволил всеки от тях. По моя оценка, събраната и реставрирана хидрия е на стойност четиристотин хиляди швейцарски франка. Аз бих приел сто хиляди за фрагментите, оставяйки ви печалба от триста хиляди. — Още една усмивка. — Не е лошо като цена за едно международно обаждане до Рияд или Дубай.

Търговецът потъна в замислено мълчание, отказвайки се от всички преструвки, че не иска да се занимава с хидрията.

— Петдесет хиляди — контрира той, — платими при завършване на продажбата.

Габриел върна фрагмента в сукното.

— Ако искате хидрията, хер Жирар, ще ми платите предварително. Цената не подлежи на пазарлък.

— Нуждая се от малко време.

— Имате двайсет и четири часа.

— Как да се свържа с вас?

— Недейте. Аз ще ви се обадя утре в пет следобед за отговора. Ако е „да“, ще доставя фрагментите в шест и очаквам цялата сума. Ако отговорът е „не“, ще затворя и никога вече няма да ме чуете.

* * *

За седалище бяха наели красива дървена вила на заснежен планински хълм над красиво селце, сделка за пет хиляди швейцарски франка на вечер. Когато Габриел пристигна, целият екип го поздрави с овации на крака. После пуснаха запис на телефонния разговор, който Давид Жирар току-що бе провел със свой колега в Хамбург, търсейки информация за самостоятелен играч на име Антон Дрекслер.

— Може и да греша — усмихна се Ели Лавон, — но ми звучи така, сякаш със сигурност сме в играта.

* * *

Изглежда, никой не беше чувал за него. Никакви слухове в Цюрих. Нито дума в Женева. Не беше се появявал в Базел или Ню Йорк. Всъщност най-близкото нещо, което Давид Жирар успя да открие за това, че някой е виждал човек, наречен Антон Дрекслер, беше мъглява история за някой, отговарящ на описанието му, който преди няколко години се опитал да продаде две фалшиви гръцки богини в „Сотбис“. „Дали пък не се нарече Дрезден? Съжалявам, не мога да ти помогна повече, Давид. Да обядваме заедно следващия път, когато си в града?“

След като не откри нищо обезсърчаващо, Жирар започна нови проучвания, търсейки потенциален купувач за потенциалната си нова придобивка. Както Габриел бе предвидил, трябваше само едно-единствено обаждане до Рияд, където незначителен принц веднага хвърли своята куфия на манежа, предлагайки триста хиляди швейцарски франка. Недоволен да остане на това ниво, Жирар се обади на колекционер в Абу Даби, който каза, че участва в играта с триста и двайсет. Едно следващо обаждане до Москва включи в играта руски търговец на петрол с триста и четиридесет и тук започна истинското наддаване. То приключи няколко часа по-късно, като саудитският принц победи с оферта четиристотин двайсет и пет хиляди, платими при доставката.

Тогава Жирар се обади на своя човек в клона на банка „Юлиус Бер“ в Сен Мориц, за да поиска сто хиляди швейцарски франка в брой. Той взе парите в четири и до четири и петнайсет се върна в галерията, почуквайки нервно по бюрото със скъпата златна писалка на Михаил. Това звучеше като парен чук в таванската стаичка на хотел „Йегерхоф“.

— Колко дълго мислиш, че ще прави това? — изпъшка Михаил.

— Предполагам, че докато му се обадя в пет часа — отговори Габриел.

— Защо просто не приключваш с това?

— Защото хер Дрекслер държи на думата си. И каза, че ще се обади в пет.

И те продължиха да седят заедно, Михаил — опънат на леглото, а Габриел — кацнал върху рамката на малкото прозорче, докато Давид Жирар чукаше по бюрото си, очаквайки обаждането на хер Дрекслер. Накрая, когато удари пет, Габриел набра номера на галерията на мобилен телефон за еднократна употреба и зададе прост въпрос на лаконичен немски:

— Да или не? — След като чу отговора на Жирар, той каза: — Ще бъда там след час. Уверете се, че когато пристигна, наоколо няма да има никой.

Габриел прекъсна връзката и извади сим картата от телефона. За момент в стаята се възцари тишина. После стакато почукването започна отново, още по-силно отпреди.

— Ако не спре — закани се Михаил, — ще отида там и ще го застрелям.

— Нуждаем се от него. Той трябва да влезе в мрежата за финансиране на „Хизбула“ — напомни му Габриел. — После можеш да го застреляш.

* * *

През следващите шейсет минути Габриел и Михаил на два пъти си отдъхнаха от чукането. Първият бе в 17,10, когато швейцарската съпруга на Жирар се отби неочаквано за чаша шампанско, за да отпразнуват продажбата на хидрията. Вторият бе в 17,40, когато гост от съседния хотел, очевидно нямайки какво да прави, попита дали може да огледа стоката. Той беше висок, френскоговорещ и със силен тен, а на ръката му, като бижу, висеше очарователно младо момиче с къса тъмна коса и лице, което изглеждаше така, сякаш бе нарисувано от Ел Греко. Те останаха вътре петнайсет минути, но момичето отдели повече време да изучава отражението си във витрините на Жирар. Излизайки от галерията, те, изглежда, се скараха за кратко, докато няколко думи, прошепнати право в ухото на момичето, събудиха усмивка върху детското й лице. Докато прекосяваха площада, хванати за ръце, те се разминаха с Антон Дрекслер, търговец на подозрителни антики, сякаш той бе невидим.

След едно последно поглеждане към часовника си, Габриел застана пред входа на галерията точно в шест и притисна палец към звънеца. Очакваше да чуе успокояващото мъркане от звънеца на Жирар, но вместо това видя блясък от ослепителнобяла светлина. После осакатеното римско момче се хвърли към него през стена от огън и те заедно потънаха в мрак.