Даниъл Силва
Падналият ангел (5)

4.
Базиликата „Св. Петър“

Имаше два начина да се изкачиш от пода на базиликата до основата на купола — по дългата, виеща се стълба или с асансьора, достатъчно голям, за да побере две дузини охранени поклонници. Донати, заклет пушач, предложи асансьора, но Габриел тръгна към стълбата.

— Асансьорът се затваря следобед, след като пуснат последната група туристи. Няма начин Клаудия да го е използвала късно вечерта.

— Вярно — съгласи се Донати с мрачен поглед към ръчно изработените си мокасини, — но има няколкостотин стъпала.

— И ние ще претърсим всяко едно от тях.

— Какво ще търсим?

— Когато видях Клаудия снощи, тя носеше на шията си златно кръстче.

— И?

— Сега го няма.

Габриел застана на първото стъпало, с Донати по петите, и тръгна бавно нагоре. Внимателното му претърсване на стълбата не доведе до нищо, освен до няколко захвърлени входни билета и смачкана брошура, рекламираща услугите на едно недотам непорочно начинание с участието на девойки от Източна Европа. Най-отгоре на стълбата имаше площадка. В едната посока се намираше терасата на покрива; в другата — наблюдателната галерия към купола. Габриел надзърна през парапета към миниатюрните оттук фигури на Витале и Мецлер, после тръгна бавно по тясната пътечка, свел очи към износения мрамор. След няколко крачки откри кръстчето. Закопчалката беше непокътната, но тънката златна верижка беше скъсана.

— Може да я е скъсала, преди да се покачи на парапета — предположи Донати, разглеждайки скъсаната верижка под светлината на един от шестнайсетте прозореца в купола.

— Всичко е възможно. Но по-вероятното обяснение е, че някой друг е скъсал верижката.

— Кой?

— Онзи, който я е убил. — Габриел замълча за момент. — Вратът й е скършен като клонка, Луиджи. Предполагам, че счупването може да е станало при удара, но смятам, че се е случило тук. Убиецът й вероятно не е забелязал, че е скъсал верижката на кръстчето й. Но е забелязал обувките. Ето защо ги намерихме толкова надалеч една от друга. Навярно ги е хвърлил през парапета, преди да избяга.

— Доколко си сигурен, че е била убита?

— Колкото теб. — Габриел огледа внимателно лицето на Донати. — Нещо ми подсказва, че знаеш повече, отколкото ми казваш, Луиджи.

— Виновен по всички обвинения.

— Има ли нещо, което искаш да изповядаш, монсеньор?

— Да — кимна Донати, поглеждайки към пода на базиликата. — Възможно е човекът, отговорен за смъртта на Клаудия Андреати, да стои точно пред теб.

* * *

Те излязоха на терасата върху покрива на базиликата да се разходят сред апостолите и светците. Черното расо на Донати се издуваше и плющеше от студения вятър. В едната му ръка, навита като броеница, блестеше златната верижка на Клаудия.

— Тя провеждаше… — Донати замълча за момент, сякаш търсеше подходящата дума. — … разследване — поясни най-накрая.

— Какво разследване?

— От онези, които постоянно правим тук.

— Секретно разследване — кимна Габриел. — Поръчано от теб, разбира се.

— По заповед на Светия отец — допълни бързо Донати.

— А какво е естеството на разследването?

— Както знаеш, в света на изкуството и в кураторската общност се вихреше дебат за това кой е собственик на антиките. От векове насам великите европейски империи са плячкосвали съкровищата на античния свят с безразсъдна страст. Розетският камък, Елгинският мрамор^[1], величествените храмове на Древен Египет — списъкът продължава до безкрай. Сега страните, където са открити находките, искат да им върнат символите на тяхното културно наследство. И често се обръщат към полицията и съда за помощ при връщането им.

— Бояли сте се, че Ватиканските музеи са уязвими?

— Вероятно да. — Донати спря до фасадата на базиликата и посочи към египетския обелиск в центъра на площада. — Той е един от осемте тук, в Рим. Изваяни са от майсторите на една империя, която вече не съществува, и са донесени тук от войниците на друга империя, която също вече не съществува. Трябва ли да ги върнем в Египет? Ами Венера Милоска или Крилатата Нике от Самотраки? Наистина ли ще им бъде по-добре в Атина, отколкото в Лувъра? Дали там ще ги видят повече хора?

— По този въпрос ми звучиш малко остро.

— Враговете ми ме бъркат с либерал, който се опитва да разруши Църквата. В действителност, въпреки йезуитското ми образование, аз съм абсолютен доктринер. Смятам, че великите антични съкровища трябва да се излагат във велики музеи.

— Защо Клаудия?

— Защото ми се противопостави категорично — отговори Донати. — Не исках докладът да бъде потулване на истината. Исках потенциала за най-лошия сценарий, голата истина за произхода на всеки предмет, който притежаваме. Ватиканската колекция е сред най-старите и най-големите в света. И повечето експонати са с напълно недоказан произход.

— Което означава, че не знаете откъде точно са дошли.

— Или дори как са придобити. — Донати поклати бавно глава. — Може да ти е трудно да повярваш, но до 30-те години на XX век Ватиканската библиотека е нямала свястна каталожна система. Книгите са се подреждали по размер и цвят. Размер и цвят — повтори скептично той. — Боя се, че каталозите в музеите не са много по-добри.

— И ти помоли Клаудия да се заеме с преглед на колекцията, за да види дали някои експонати не са компрометирани.

— И специално наблегнах върху египетските и етруските колекции — допълни Донати. — Но трябва да призная, че разследването на Клаудия беше напълно отбранително по своя характер. Нещо като мениджър на кампания, който разследва собствения си кандидат, за да изрови някоя мръсотия, която опонентът му би могъл да открие.

— А ако откриеше проблем?

— Можехме да претеглим внимателно възможностите си — обясни Донати с адвокатска прецизност. — Продължителното обмисляне е наша специалност. Това е една от причините да сме още тук след две хиляди години.

Двамата мъже се обърнаха и погледнаха към купола. Габриел попита колко време Клаудия е работила по проекта.

— Шест месеца.

— Кой още знаеше за него?

— Само директорът на музея. И Светият отец, разбира се.

— Споделяла ли ти е за някакви открития?

— Още не. — Донати се поколеба. — Но имахме планирана среща. Тя обясни, че трябвало да ми каже нещо спешно.

— Какво беше?

— Не уточни.

— Кога трябваше да се срещнете?

— Снощи. — Свещеникът направи пауза и допълни: — В девет часа.

Габриел спря и се обърна към Донати:

— Защо толкова късно?

— Управлението на Църква с един милиард души е тежка работа. Това бе единственото ми свободно време.

— Какво стана?

— Клаудия се обади на помощника ми и помоли да отложим срещата за тази сутрин. Не обясни защо.

Донати извади цигара от елегантна златна табакера и я почука по капака, преди да я запали със златна запалка. Не за пръв път Габриел трябваше да си припомни, че високият мъж в черно всъщност е католически свещеник.

— В случай че се чудиш — продължи Донати, — не съм убил Клаудия Андреати. Нито знам защо някой би искал смъртта й. Но ако се огласи, че съм имал планирана среща с нея във вечерта на смъртта й, ще бъда поставен в затруднено положение, меко казано. Също и Светият отец.

— Поради което ти не спомена нищо за това пред Витале и Мецлер.

Донати замълча.

— Какво искаш от мен, Луиджи?

— Искам да ми помогнеш да защитя моята Църква от още един скандал. И себе си също.

— Какво предлагаш?

— Две разследвания. Едното ще бъде проведено от Витале и жандармерията. То ще бъде кратко по времетраене и ще стигне до заключението, че доктор Андреати е отнела живота си, хвърляйки се от галерията на купола.

— Рим каза; случаят е закрит.

— Амин.

— А второто разследване?

— То ще бъде проведено от теб — заяви Донати. — И резултатите от него ще бъдат представени само на един човек.

— Личният секретар на Негово Светейшество папа Павел VII.

Донати кимна.

— Дойдох в Рим да реставрирам една картина, Луиджи.

— Нямаше да бъдеш в Рим без намесата на моя работодател и на мен. А сега искаме да ни върнеш услугата.

— Каква християнска постъпка от твоя страна, монсеньор.

— На Христос никога не му се е налагало да управлява църква. А на мен ми се налага.

Габриел се усмихна, макар да не му беше до смях.

— Казал си на италианските служби за сигурност, че ти трябвам, за да почистя Караваджо. Нещо ми подсказва, че те няма да останат доволни, ако разберат, че провеждам разследване за убийство.

— Предполагам, че ще трябва да ги заблудим. Довери ми се — допълни Донати, — няма да е за пръв път.

Те спряха до парапета. Точно отдолу, в малкото дворче пред входа на Ватиканския некропол, тялото на Клаудия Андреати бе натоварено в частен микробус. Лоренцо Витале стоеше на няколко крачки като опечален до открит гроб.

— Трябват ми няколко неща, за да започна — обясни Габриел, наблюдавайки ватиканския полицейски шеф. — И искам да ми ги осигуриш без знанието на Витале.

— Например?

— Копие от твърдия диск на компютъра в офиса й, заедно с телефонните й разпечатки и цялата документация, която е събрала, докато е правила прегледа на ватиканската колекция.

Донати кимна.

— Междувременно — каза той — може би е разумно да огледаме апартамента на Клаудия, преди Витале да получи разрешение от италианските власти и да го направи сам.

— Как предлагаш да се промъкна през входната врата?

Луиджи подаде на Габриел връзка ключове.

— Откъде ги взе?

— Правило номер едно във Ватикана — усмихна се Донати. — Не задавай твърде много въпроси.