Даниъл Силва
Падналият ангел (4)

3.
Сикстинската капела

547-те квадратни метра на Сикстинската капела вероятно са най-посещаваното място в Рим. Всеки ден няколко хиляди туристи се вливат през доста обикновените й порти, за да извият шия в почуда към величествените фрески, украсяващи стените и тавана, надзиравани от жандармите в сини униформи, които сякаш нямат друга работа, освен постоянно да молят за silenzio^[1]. Да застанеш сам в храма обаче, означава да го почувстваш, както възнамерявал съименникът му папа Сикст IV. С приглушени светлини и без присъствието на тълпите, бе почти възможно да се чуят кавгите от изминалите конклави или да се види Микеланджело върху своето скеле, поставящ заключителните щрихи от „Сътворението“.

Върху западната стена на храма е другият сикстински шедьовър на Микеланджело — „Страшният съд“. Започнат трийсет години след завършването на тавана, той изобразява Апокалипсиса и Второто пришествие на Христос с всичките души на човечеството, издигащи се или падащи, за да срещнат вечната си награда или наказание във вихрушка от цвят и страдание. Фреската е първото нещо, което кардиналите виждат, когато влизат в храма, за да изберат нов папа, и в онази сутрин тя изглеждаше главната грижа на един-единствен свещеник. Висок, слаб и поразително красив, той бе облечен в черно расо с пурпурен пояс и кант, всичко изработено ръчно от църковния шивач до Пантеона. Тъмните му очи излъчваха жестока и непреклонна интелигентност, докато формата на челюстта му показваше, че е опасно да го ядосаш, което си беше и самата истина. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, имаше малко приятели зад стените на Ватикана, само временни съюзници и заклети съперници. Те често го наричаха Клерикала Распутин, истинската власт зад папския трон или Черния папа, неласкаво напомняне за йезуитското му минало. Донати нямаше нищо против. Макар да беше предан ученик на Игнаций и Августин, той разчиташе повече на напътствията на един светски италиански философ на име Макиавели, който съветваше, че за един владетел е далеч по-добре да се страхуват от него, отколкото да го обичат.

Сред множеството прегрешения на Донати, поне в очите на някои членове от ватиканския клюкарски папски двор, бяха необичайно близките му връзки с прочутия шпионин и убиец Габриел Алон. Партньорството им не се подчиняваше на историята и вярата — Донати, воинът на Христа, и Габриел, човекът на изкуството, който поради стечение на обстоятелствата, по рождение, бе принуден да води таен живот, изпълнен с насилие. Въпреки тези очевидни различия, те имаха и много общи неща. И двамата бяха мъже с висок морал и принципи, и двамата вярваха, че важните неща се вършат най-добре в уединение. По време на дългото им приятелство Габриел бе действал както като защитник на Ватикана, така и като разобличител на най-мрачните му тайни — и Донати, силният човек в черно на Светия отец, бе станал негов охотен съучастник. Така двамата мъже направиха много, за да подобрят тихомълком мъчителните отношения между католиците по света и техните дванайсет милиона далечни духовни братовчеди, евреите.

Габриел застана безмълвен до Донати и вдигна поглед към „Страшния съд“. Край центъра на изображението, до левия крак на Христос, се намираше един от двата автопортрета, които Микеланджело бе скрил във фреските.

Тук той се беше нарисувал като св. Вартоломей, хванал одраната си кожа, може би едно недотам тънко възражение срещу тогавашните критици на неговата работа.

— Предполагам, че си бил тук и преди — обади се Донати, а звучният му глас отекна в празния храм.

— Само веднъж — отговори Габриел след миг. — Беше през есента на 1972 г., дълго преди реставрацията. Представях се за германски студент, пътуващ из Европа. Дойдох тук следобед и останах чак докато пазачите ме принудиха да си тръгна. На следващия ден…

Гласът му пресекна. На следващия ден, с образа на Микеланджело за края на света, все още пресен в съзнанието му, Габриел влезе във фоайето на мръсен блок на площад „Анибалиано“. Пред асансьора, с бутилка смокиново вино в едната ръка и „Хиляда и една нощ“ в другата, стоеше кльощав палестински интелектуалец на име Ваел Абдел Цвайтер. Палестинецът беше член на терористичната група „Черният септември“, подготвила Мюнхенското клане на Олимпийските игри, и заради това тайно бе осъден на смърт. Габриел помоли спокойно Цвайтер да каже името си на глас. После го простреля единайсет пъти, по веднъж за всеки израелец, убит в Мюнхен. През следващите месеци Габриел уби още петима членове на „Черният септември“ — началото на една забележителна кариера, продължила повече, отколкото той възнамеряваше. Работейки по заповед на своя покровител, легендарния супершпионин Ари Шамрон, той проведе някои от най-паметните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, изморен и съсипан, той се завърна в Рим — мястото, където започна всичко. И един от малцината хора на света, на които можеше да се довери, бе католическият свещеник Луиджи Донати.

Габриел обърна гръб на „Страшния съд“ и се вгледа по протежение на правоъгълния храм, покрай фреските на Ботичели и Перуджино, към малката тумбеста печка, където изгаряха бюлетините от папските конклави. После изрецитира:

— „Храмът, който цар Соломон съгради Господу, беше дълъг шейсет лакти, широк — двайсет, и висок — трийсет лакти.“

— Трета книга Царства — каза Донати. — Глава шеста, стих втори.

Габриел вдигна лице към тавана.

— Предците ти неслучайно са построили този доста обикновен храм с точните размери на Соломоновия храм. Но защо? Дали са искали да отдадат уважението си на своите по-стари братя, евреите? Или са заявили, че старият закон е изместен от новия закон, че древният храм е бил пренесен в Рим заедно със свещеното съдържание на Светая светих?

— Може би по малко и от двете — отговори философски Донати.

— Колко дипломатично от твоя страна, монсеньор.

— Бях обучен като йезуит. Объркването на хората е силната ни страна.

Габриел си погледна часовника.

— Доста късно сутринта е, а това място е още празно.

— Да — отвърна разсеяно Донати.

— Къде са туристите, Луиджи?

— За момента само музеите са отворени за посещение.

— Защо?

— Имаме проблем.

— Къде?

Донати се намръщи и наведе глава наляво.

* * *

Стълбите, водещи от блясъка на Сикстинската капела към най-великолепната църква в християнския свят, несъмнено са грозни. Сиво-зеленият тунел със зацапани циментови стени изведе Габриел и Донати в базиликата, недалеч от параклиса „Пиета“. В центъра на нефа, върху ясно различимата форма на човешко тяло, бе разпънат жълт брезент. Над него стояха двама мъже. Габриел ги познаваше и двамата. Единият беше полковник Алоис Мецлер, комендантът на Папската швейцарска гвардия. Другият беше Лоренцо Витале, шеф на Корпо дела Джендармерия, 130-членната ватиканска полиция. В предишния си живот Витале бе разследвал случаи с правителствена корупция за мощната италианска Гуардия ди Финанца. Мецлер беше пенсионер от швейцарската армия. Предшественикът му, Карл Брюнер, бе убит в терористичната атака на Ал Кайда срещу Ватикана.

Двамата вдигнаха поглед едновременно и видяха как Габриел прекосява нефа до втория най-властен човек в Римокатолическата църква. Мецлер определено беше недоволен. Той протегна ръка към Габриел със студената прецизност на швейцарски часовник и кимна веднъж в официален поздрав. На ръст и по фигура той приличаше на Донати, но бе благословен от Всемогъщия с изпъкнало, мършаво лице на хрътка. Беше облечен в тъмносив костюм, бяла риза и сребриста банкерска вратовръзка. Оредяващата му коса бе остригана като стърнище; малки очила без рамки очертаваха чифт критични сини очи. Мецлер имаше приятели в швейцарските служби за сигурност и знаеше за миналите подвизи на Габриел на родната си територия. Присъствието му в базиликата беше интригуващо. Строго погледнато, труповете във Ватикана попадаха под юрисдикцията на жандармерията, а не на швейцарската гвардия — освен, разбира се, ако не засягаха сигурността на папата. Ако случаят беше такъв, Мецлер разполагаше със свободата да си навира носа навсякъде, където поиска. Почти навсякъде, помисли си Габриел, защото зад стените имаше места, където дори на командира на дворцовата гвардия му бе забранено да влиза.

Донати се спогледа с Витале, после нареди на полицейския шеф да махне брезента. Тялото очевидно бе паднало от голяма височина. Останките представляваха безформена маса от изпочупени кости и смазани органи, обвити от разкъсана кожа. Забележителното бе, че привлекателното лице бе останало непокътнато. Също и идентификационната карта на шията. На нея пишеше, че принадлежи на служителка от Ватиканските музеи. Габриел не си направи труда да прочете името. Мъртвата жена беше Клаудия Андреати, куратор в отдела за антики.

Габриел се наведе до тялото с лекотата на човек, свикнал с присъствието на мъртъвци, и го огледа, сякаш то бе картина, нуждаеща се от реставрация. Беше облечена като всички мирянки във Ватикана — професионално, но благочестиво: тъмен панталон, сива жилетка и бяла блуза. Вълненото й палто беше разкопчано и проснато на пода като разгъната пелерина. Дясната ръка бе увита около корема. Лявата бе протегната в права линия от рамото, а китката бе леко сгъната. Габриел повдигна внимателно от лицето няколко кичура от дългата до раменете коса, разкривайки очи, които си оставаха отворени и сякаш бдителни. Последния път, когато ги видя, те го оглеждаха на едни стълби в музея. Срещата стана няколко минути преди девет часа предишната вечер. Габриел тъкмо излизаше след дълъг сеанс пред Караваджо; Клаудия притискаше към гърдите си куп папки и се връщаше към офиса си. Макар да изглеждаше малко притеснена, тя едва ли приличаше на жена, готова да се самоубие в „Св. Петър“. Всъщност, помисли си Габриел, тя дори флиртуваше леко с него.

— Познавате ли я? — попита Витале.

— Не, но знам коя е. — Това бе професионален импулс. Дори оттеглил се от активна служба, Габриел не можеше да престане да съставя мислени досиета за хората около себе си.

— Забелязах, че и двамата сте работили до късно снощи. — Италианецът успя да каже това като уж случайна забележка, но не прозвуча така. — Според дневника от бюрото на охраната, вие сте излезли от музея в 20,47. Доктор Андреати е тръгнала малко след това, в 20,56.

— До това време аз вече съм бил напуснал територията на града държава през портата „Санта Анна“.

— Знам. — Витале се усмихна сухо. — Аз също проверих тези дневници.

— Значи, вече не съм заподозрян за смъртта на моята колежка? — попита язвително Габриел.

— Простете ми, синьор Алон, но когато се появите във Ватикана, често умират хора.

Габриел вдигна очи от тялото и погледна към Витале. Макар да минаваше шейсетте, полицейският шеф притежаваше красивите черти и постоянния тен на застаряващ италиански филмов идол, от онези, които карат със свален гюрук по Виа Венето с млада девойка до себе си. В Гуардия ди Финанца го считаха за непреклонен фанатик, кръстоносец, заел се да унищожи корупцията, бич за италианската политика и търговия от поколения насам. Той не успя и намери убежище зад стените на Ватикана, за да защитава своя папа и неговата Църква. Също като Габриел, той бе свикнал с присъствието на мъртъвци. Но все пак, изглежда, не можеше да погледне към жената върху пода на любимата си базилика.

— Кой я намери? — попита Габриел.

Витале кимна към група сампиетрини, застанали надолу в нефа.

— Пипали ли са нещо?

— Защо питате?

— Тя е боса.

— Намерихме едната й обувка до балдахина. Другата намерихме пред олтара на свети Йосиф. Предполагаме, че са се изхлузили при падането. Или…

— Или какво?

— Възможно е да ги е пуснала от галерията на купола, преди да скочи.

— Защо?

— Може би е искала да види дали наистина има кураж да го направи — предположи Мецлер. — Момент на съмнение.

Габриел погледна нагоре. Точно над латинския надпис в основата на купола се намираше зрителската платформа. По ръба й се издигаше висок до кръста метален парапет. Той бе достатъчен да затрудни самоубийството, но не и да го направи невъзможно. Всъщност през няколко месеца на жандармите на Витале им се налагаше да попречат на някоя бедна душа да се хвърли в благословената бездна. Но късно вечерта, когато базиликата бе затворена за публика, Клаудия Андреати бе разполагала с цялата галерия само за себе си.

— Час на смъртта? — попита тихо Габриел, сякаш задаваше въпроса на самия труп.

— Не е ясно — отговори Витале.

Габриел огледа вътрешността на базиликата, сякаш искаше да напомни на италианеца къде се намират. После попита как е възможно да не са определили часа на смъртта.

— Веднъж седмично — отговори Витале — Службата за сигурност изключва камерите за рутинно рестартиране на системата. Ние го правим вечер, когато базиликата е затворена. Обикновено не представлява проблем.

— Колко време са били изключени?

— От девет до полунощ.

— Какво съвпадение. — Габриел погледна отново към тялото. — Как предполагате, каква е вероятността да е решила да се самоубие точно когато камерите са били изключени?

— Може би изобщо не е съвпадение — намеси се Мецлер. — Може би е избрала времето нарочно, за да няма видеозапис на смъртта й.

— Откъде ще знае, че камерите са изключени?

— Тук всички го знаят.

Габриел поклати бавно глава. Въпреки многобройните външни заплахи — от терористи и други нарушители, мерките за сигурност в границите на най-малката държава в света си оставаха потресаващо небрежни. Нещо повече, хората, работещи зад стените й, се радваха на необикновена свобода на придвижването. Те знаеха вратите, които никога не се заключваха, параклисите, които никога не се използваха, и складовите помещения, където бе възможно да интригантстваш, да сплетничиш или да галиш тялото на любовницата си в пълно уединение. Знаеха също тайните проходи, водещи в базиликата. Самият Габриел знаеше един-два.

— Имало ли е някой друг в базиликата по това време?

— Поне ние не знаем за някого — отговори Витале.

— Но не можете да изключите тази възможност.

— Точно така. Но никой не е докладвал за нещо необичайно.

— Къде е дамската й чанта?

— Оставила я е горе в галерията, преди да скочи.

— Липсва ли нещо?

— Поне ние не знаем.

Но нещо наистина липсваше; Габриел беше сигурен в това. Той затвори очи и за миг видя Клаудия от предишната вечер — сърдечната усмивка, кокетния поглед на кафявите й очи, купчината папки, която притискаше към гърдите си.

И златното кръстче на шията й.

— Бих искал да огледам галерията — заяви той.

— Ще ви заведа горе — отговори Витале.

— Не е необходимо. — Габриел се изправи. — Сигурен съм, че монсеньорът ще бъде любезен да ми покаже пътя.