Даниъл Силва
Падналият ангел (39)

38.
Ватикан

През следващата седмица бурният живот на Габриел се сведе до приятно, макар и самотно ежедневие. Тъй като апартаментът на Виа Грегориана сега бе забранено място, той намери убежище в малък свещенически апартамент в Апостолическия дворец, един етаж под Донати и папата. Всяка сутрин ставаше рано, закусваше с монахините от домакинството на Светия отец, а после отиваше в консервационната лаборатория и работеше по няколко часа над Караваджо. Антонио Калвези, главният реставратор, рядко се отделяше от работното място на Габриел, заприличало на пещера. На втория ден той най-накрая събра кураж да попита за причината за отсъствието му.

— Трябваше да посетя една болна леля.

— Къде?

— В Палм Бийч.

Калвези се смръщи скептично.

— Носят се слухове, че ще придружаваш папата на поклонението му в Светите земи.

— Всъщност ние предпочитаме да ги наричаме Израел — отговори Габриел, потупвайки нежно с четката си по стелещата се червена мантия на Йоан Богослов. — И да, Антонио, заминавам с него. Но не се безпокой, ще довърша Караваджо, като се върна.

— Колко време?

— Може би седмица, може би месец.

— Правиш го само за да ме ядосаш, нали?

— Да.

— Да се надяваме, че леля ти ще е здрава.

— Да — въздъхна Габриел. — Да се надяваме.

Точно в десет часа Габриел излезе от лабораторията и мина покрай казармите на швейцарската гвардия за ежедневния инструктаж за предохранителните мерки по време на пътуването на папата. В началото Алоис Мецлер изглеждаше раздразнен от присъствието на Алон. Но опасенията му скоро се изпариха, когато Габриел посочи няколко крещящи проблема в плана за охрана, останали незабелязани от другите. След края на особено продължителното съвещание той покани Габриел в офиса си.

— Ако ще служиш с нас — каза му, като погледна към сините джинси и коженото яке на Габриел, — ще трябва да се обличаш като нас.

— Изглеждам дебел с униформения панталон — възрази Габриел. — И никога няма да разбера как да прекарам алебарда през детектора за метал на летището.

Мецлер натисна бутона на интеркома. След десет секунди адютантът му влезе, носейки три тъмни костюма, три бели ризи, три вратовръзки и чифт официални обувки с връзки.

— Откъде взехте мерките ми? — попита Габриел.

— От жена ти. — Мецлер отвори горното чекмедже на бюрото си и извади 9-милиметров пистолет. — Ще се нуждаеш и от това.

— Аз си имам.

— Но ако искаш да минеш за швейцарски гвардеец, ще трябва да носиш стандартното оръжие на швейцарската гвардия.

— „Зиг Зауер P226“.

— Много впечатляващо.

— Минавал съм насам един-два пъти.

— И аз така съм чувал. — Мецлер се усмихна. — Само ще трябва да минеш изпита на стрелбището, за да ти изпиша оръжието.

— Шегуваш се.

— Аз съм швейцарец, което означава, че никога не се шегувам. — Мецлер стана. — Предполагам, че помниш пътя.

— Надясно покрай доспехите и по коридора до двора. Вратата към стрелбището е от другата страна.

— Да вървим.

След по-малко от две минути влязоха в стрелбището, където четирима швейцарци — на не повече от двайсет години — стреляха, а въздухът бе изпълнен с гъст дим. Мецлер им нареди да излязат, преди да даде зигзауера на Габриел заедно с празен пълнител и кутия с патрони. Габриел зареди бързо петнайсет патрона в пълнителя и го пъхна в ръкохватката на пистолета. Мецлер си постави очила и слушалки против шума.

— Ти? — попита той.

Габриел поклати глава.

— Защо не искаш?

— Защото, ако някой се опита да убие Светия отец, няма да имам време за защита на очите и ушите си.

Мецлер закачи една мишена и я отдалечи на двайсет метра по-надолу.

— По-далеч — нареди Габриел.

— Колко?

— До края.

Мецлер го направи. Габриел зае класическа позиция за стрелба и заби всичките петнайсет куршума в очите, носа и челото на мишената.

— Не е зле — похвали го Мецлер. — Да видим дали ще можеш да го направиш пак.

Мецлер придвижи още една мишена до края на стрелбището, а Габриел презареди бързо оръжието. Изпразни го за секунди. Този път, вместо петнайсет дупки, групирани около лицето, имаше само една голяма дупка в центъра на челото.

— Мили боже — възкликна Мецлер.

— Добър пистолет — отбеляза Габриел.

По обед Габриел се измъкна извън границите на Ватикана на задната седалка в официалния седан на Донати и отиде до израелското посолство да прегледа днешната информация от булевард „Цар Саул“. Ако му останеше време, щеше да се върне до консервационната лаборатория за още няколко часа работа. После, в седем, щеше да се срещне с Донати и папата за вечеря в личната папска трапезария. Габриел разбираше, че не трябва да повдига отново въпроса за сигурността, и използва необичайната възможност да помогне на папата да се подготви за най-важното задгранично пътуване в папството му. Държавният секретариат, еквивалент на Външно министерство във Ватикана, бе написал серия предсказуемо безопасни изявления, които папата да направи на различни етапи от посещението си в Израел и Палестинските територии. Но с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че папата възнамерява да промени радикално исторически напрегнатите взаимоотношения между Светия престол и еврейската държава. Пътуването щеше да бъде нещо повече от поклонение; то щеше да се превърне в кулминацията на един процес, който папата започна преди повече от десетилетие с акта си на покаяние в Голямата синагога в Рим.

В последната нощ Габриел слушаше как Негово Светейшество се бори с бележките, които смяташе да прочете в „Яд Вашем“, израелския музей и мемориал на холокоста. След това неспокойният Донати настоя да съпроводи Габриел до апартамента му. Едно отклонение ги заведе пред врата, водеща към Сикстинската капела. Донати се поколеба, преди да отключи.

— Вероятно е по-добре този път да влезеш без мен.

— Кой е вътре, Луиджи?

— Единственият човек на света, който може да накаже Карло така, както той заслужава.

* * *

Вероника Маркезе стоеше зад олтара, скръстила отбранително ръце и вперила очи в „Страшния съд“. Те си останаха втренчени там, когато Габриел приближи тихо до нея.

— Мислите ли, че ще изглежда така? — попита тя.

— Краят?

Тя кимна.

— Надявам се да не е така. Иначе здравата съм загазил.

Вероника го погледна за пръв път. Той видя, че е плакала.

— Какво стана, господин Алон? Как така човек като вас стана един от най-изящните реставратори в християнския свят?

— Дълга история.

— Мисля, че ми е необходима — настоя тя.

— Помолиха ме да свърша някои неща за моята страна и заради тях не можех да рисувам. Научих италиански и отидох във Венеция под фалшиво име да изучавам реставрация.

— При Умберто Конти?

— При кого другиго?

— Липсва ми Умберто.

— И на мен. Той имаше връзка ключове, отварящи всяка врата във Венеция. Късно нощем ме измъкваше от леглото да гледам картини. „Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър реставратор — казваше ми той, — но само човек, чието собствено платно е увредено, може да стане наистина велик реставратор.“

— Как успяхте да го поправите?

— На порции — отговори Габриел след замислено мълчание. — Но се боя, че частите са увредени непоправимо.

Тя не каза нищо.

— Къде е Карло?

— В Милано. Поне си мисля, че е в Милано. Неотдавна открих, че Карло невинаги ми казва истината за това къде е или с кого се среща. Сега разбирам защо.

— Какво ви разкри Донати?

— Достатъчно, за да разбера, че предишният ми живот е свършил.

Помежду им се възцари напрегнато мълчание. Габриел си спомни как Вероника се появи в онзи следобед в музея „Вила Джулия“, как можеше да мине за много по-млада. Сега внезапно установи, че изглежда точно на петдесет. Но дори и така беше забележително красива.

— Трябва да сте разбрали, че съпругът ви не е такъв, какъвто изглежда — обади се най-накрая той.

— Знаех, че Карло печели много пари по начини, които невинаги разбирах. Но ако ме питате дали съм знаела, че е шеф на международна престъпна организация, контролираща търговията с незаконни антики… — Гласът й пресекна. — Не, господин Алон, не знаех за това.

— Той ви използваше, Вероника. Вие бяхте неговата врата към Ватиканската банка.

— А моята репутация в света на антиките му създаде маска на почтеност. — Косата й падна върху лицето. Тя нарочно я отметна настрани, сякаш искаше Габриел, реставраторът, да оцени вредата, причинена от коварството на Карло.

— Защо се омъжихте за него? — попита той.

— Съдите ли ме, господин Алон?

— Не бих си и мечтал. Просто се чудех как след Луиджи сте избрали мъж като него.

— Не знаете много за жените, нали?

— Така са ми казвали.

Усмивката й беше искрена. Но угасна бързо, докато изброяваше причините, поради които се бе омъжила за мъж като Карло Маркезе. Карло бил красив. Карло бил вълнуващ. Карло бил богат.

— Но Карло не е бил Донати — намеси се Габриел.

— Не — отговори тя, — има само един Луиджи. И щях да го имам целия за себе си, ако не беше Пиетро Лукези.

Тонът й внезапно стана остър, сърдит, сякаш Негово Светейшество носеше вината за това, че се е омъжила за убиец.

— Вероятно е било за добро — каза внимателно Габриел.

— Че Луиджи се върна към свещеничеството, вместо да се ожени за мен?

Той кимна.

— Лесно ви е да го кажете, господин Алон. — После допълни тихо: — Вие не сте били влюбен в него.

— Той е щастлив тук, Вероника.

— И какво ще стане, когато свалят пръстена на Рибаря от пръста на Лукези и положат тялото му в криптата под базиликата? Какво ще прави Луиджи тогава? — И побърза да отговори на въпроса си: — Предполагам, че ще преподава канонично право в папски университет няколко години. И ще прекара остатъка от живота си в дом за пенсионери, пълен със застаряващи свещеници. Толкова самотен — допълни след миг. — Толкова ужасно тъжен и самотен.

— Този живот си е избрал.

— Той е бил избран за него, точно както вашия. Вие двамата много си приличате, господин Алон. Сигурно затова се разбирате толкова добре.

Габриел я погледна за момент.

— Все още сте влюбена в него, нали?

— Това е въпрос, на който няма да отговоря — поне тук вътре. — Тя вдигна лице към тавана. — Знаехте ли, че Клаудия ми е звъняла в офиса ми във „Вила Джулия“ в деня на смъртта си?

— В 20 и 47 — уточни той.

— Значи, знаете, че е звъняла и на друг номер минута по-рано.

— Знам. Но така и не успяхме да го идентифицираме.

— Можех да ви помогна.

Тя му подаде една от визитките си. Номерът, набран от Клаудия, бе мобилният телефон на Вероника.

— Бях излязла от офиса, когато ми се е обадила там, и чак до другия ден не разбрах, че ми е звъняла и на мобилния.

— Защо?

— Защото цял ден го нямаше. Намерих го на другата сутрин на пода в колата си. Нищо не си помислих до деня, в който дойдохте да ме видите в музея. После осъзнах как Карло го е направил. След като ви оставих в онзи порой, отидох във Вила Боргезе и плаках цял час, преди да се прибера у дома. Карло забеляза, че нещо не е наред.

— Защо не ми казахте на вечерята?

— Боях се.

— От какво?

— Че съпругът ми ще убие и мен. — Погледна към Габриел, а после към „Страшния съд“. — Надявам се да е красив като това.

— Краят?

— Да.

— Някак си се съмнявам, че ще извадим такъв късмет — отвърна той.

* * *

Габриел й каза колкото можеше да си позволи, а после я изпрати до Бронзовите врати. Докато тя изчезваше сред колонадите, той си представи как Донати върви до нея — не онзи Донати, окован от клетвите за целомъдрие, а Донати, какъвто щеше да е, ако Бог не беше го призовал да стане свещеник. Когато тя се изгуби от очите, той тръгна обратно към покоите си, но нещо го върна назад към капелата. Постоя там няколко минути сам и неподвижен, очите му обхождаха фреските и един стих от Свещеното писание се открояваше в мислите му. Храмът, който цар Соломон съгради Господу, беше дълъг шейсет лакти, широк — двайсет, и висок — трийсет лакти.