Даниъл Силва
Падналият ангел (3)

2.
Пиаца ди Спаня, Рим

Реставраторът тихо се облече на тъмно, за да не събуди жената. Легнала така, с разрошената си кестенява коса и разтворени устни, тя му напомни за „Спяща гола жена“ от Модиляни. Той остави заредената берета на леглото до нея. После дръпна юргана, разкривайки пищните й, заоблени гърди, и шедьовърът беше завършен.

Някъде заби църковна камбана. От завивките се надигна ръка, топла и набраздена от съня, и дръпна реставратора надолу. Жената го целуна, както винаги, със затворени очи. Косата й ухаеше на ванилия. По устните й се усещаха леки следи от виното, което пи предната вечер в един ресторант на хълма Авентин.

Жената го пусна, промърмори нещо неразбираемо и отново се унесе. Реставраторът я зави. После пъхна друга берета в колана на избелелите си дънки и излезе от апартамента. Паважът на Виа Грегориана блестеше на слабата светлина като току-що лакирана картина. Реставраторът постоя за миг пред прага на сградата, преструвайки се, че проверява нещо в мобилния си телефон. Трябваха му само няколко секунди да забележи мъжа, който го наблюдаваше иззад волана на паркирания седан „Ланча“. Той му махна приятелски — жест на тежка професионална обида, и тръгна към църквата „Тринита дей Монти“.

Най-отгоре на Испанските стълби стара гатара^[1] пускаше остатъци от храна на множеството мършави римски котки, които се въртяха в краката й. Облечена в парцаливо палто и забрадка, тя проследи реставратора с поглед предпазливо, докато той слизаше по площада. Среден на ръст, не повече от метър и седемдесет, той беше слаб като велосипедист. Лицето му бе издължено и се стесняваше към брадичката, с широки скули и тънък и изсечен като от дърво нос. Очите му искряха в неестествен нюанс на зеленото; косата му беше тъмна и посребрена по слепоочията. Чертите на лицето му можеха да се дължат на множество вероятни потекла, а реставраторът владееше достатъчно езици, за да се възползва максимално от това. През дългата си кариера той бе работил в Италия и другаде под множество псевдоними и националности. Италианските тайни служби, знаейки за миналите му подвизи, се опитаха да попречат на влизането му в страната, но отстъпиха след дискретната намеса на Светия престол. Поради причини, които никога не станаха обществено достояние, преди няколко години реставраторът прекара известно време във Ватикана, когато тя бе атакувана от ислямски терористи. В онзи ден бяха убити повече от седемстотин души, сред които четирима кардинали и осмина епископи от Курията. Самият папа бе леко ранен. Можеше да се нареди сред мъртвите, ако реставраторът не беше го предпазил от изстрела от ръчен противотанков гранатомет и не беше го отнесъл на безопасно място.

Италианците поставиха две условия за завръщането на реставратора: да пребивава в страната под истинското си име и да се съгласи да го следят. Първото той прие с известно облекчение, защото след цял живот, прекаран на тихия фронт, изгаряше от нетърпение да захвърли многобройните си псевдоними и да заживее някакво подобие на нормален живот. Второто условие обаче се оказа обременяващо. Задачата за следенето му постоянно се падаше на новобранци. В началото реставраторът леко се обиди, но после разбра, че го използват като цел за ежедневното си обучение в техниките на улично следене. Той правеше услуга на студентите си, като от време на време им се измъкваше, но винаги запазваше най-добрите си ходове в резерв, предвиждайки, че може да се озове в ситуация, изискваща измъкването му от италианската мрежа.

И така, когато тръгваше по тихите римски улици, той винаги бе следван най-малко от трима стажанти от италианските тайни служби, които имаха различни умения. Маршрутът му им предоставяше малко предизвикателства и изненади. Той тръгваше на запад през древния център на града и пристигаше, както обикновено, пред портата „Санта Анна“, бизнес входа на Ватикана. Тъй като това технически представляваше международна граница, наблюдателите нямаха избор и трябваше да поверят грижите за реставратора на швейцарската гвардия, която го пропускаше след бегъл преглед на документите му.

Реставраторът махна за сбогом към следващите го, сваляйки шапка, и после тръгна по Виа Белведере, покрай масленожълтата църква „Санта Анна“, покрай ватиканската печатница и централата на Ватиканската банка. До пощата той зави надясно, прекоси няколко двора и накрая стигна до врата без никакви отличителни знаци. Влезе в малко фоайе, където ватикански полицай седеше в стъклена кабинка.

— Къде е обичайният дежурен офицер? — попита реставраторът на бърз италиански.

— Снощи „Лацио“ игра с „Милан“ — обясни полицаят и вдигна апатично рамене.

Той прекара картата на реставратора през магнитното четящо устройство и му махна да минава през детектора за метал. Когато машината избръмча пронизително, реставраторът спря на място и кимна отегчено към полицейския компютър. На екрана, до сериозната снимка на реставратора, се появи специална бележка, написана от шефа на Ватиканската служба за сигурност. Полицаят я прочете два пъти, за да се увери, че я е разбрал правилно, после вдигна поглед и се втренчи в необикновено зелените очи на реставратора. Нещо в спокойствието на изражението му — и едва доловимата дяволита усмивка — предизвика неволното потреперване на полицая. Той кимна към следващите врати и изгледа напрегнато как реставраторът минава през тях, без да издаде и звук.

И така, помисли си полицаят, слуховете се оказаха верни. Габриел Алон, прочутият реставратор на картини на стари майстори, бивш израелски шпионин и екзекутор, и спасител на Светия отец, се беше завърнал във Ватикана. С натискане на един клавиш полицаят изчисти файла от монитора. После се прекръсти и за пръв път от години насам отправи молитва за покаяние. Странен избор, помисли си той, защото нямаше друг грях, освен любопитството. Но той със сигурност щеше да му бъде простен. В края на краищата не всеки ден нисш ватикански полицай имаше шанса да се вгледа в лицето на една легенда.

* * *

Флуоресцентните лампи, намалени за през нощта, бръмчаха тихо, когато Габриел влезе в главната консервационна лаборатория на Ватиканската картинна галерия. Както обикновено, той пристигна пръв. Затвори вратата и изчака успокоителното тракване на автоматичните ключалки, после тръгна покрай редицата шкафове към черните завеси, спускащи се от тавана до пода в другия край на стаята. Малка табелка предупреждаваше, че помещението зад завесите е забранено за влизане. След като се вмъкна през пролуката, Габриел отиде веднага до количката си и огледа внимателно разположението на материалите си. Кутиите му с боя и разтворител си стояха точно така, както ги беше оставил. Така си стоеше и комплектът му четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“, заедно с онази с издайническото небесносиньо петно на върха, която винаги оставяше точно под ъгъл от трийсет градуса спрямо останалите. Това означаваше, че чистачите още веднъж бяха устояли на изкушението да влязат на работното му място. Съмняваше се дали колегите му биха проявили подобна сдържаност. Всъщност той заяви пред най-висшите власти, че е преместил машината за еспресо от мъничката си територия, прикрита със завеси, в стаята за почивка, най-популярното място за сбирки на музейния персонал.

Съблече коженото си яке и включи две високи халогенни лампи. „Свалянето на Христос от кръста“, смятана от мнозина за най-хубавата картина на Караваджо, блесна под силната бяла светлина. За няколко секунди Габриел остана неподвижен пред извисяващото се платно, притиснал длан към брадичката си, наклонил глава на една страна, вперил очи в пленителния образ. Никодим, мускулест и босоног, гледаше настрани, докато смъкваше внимателно бледото, безжизнено тяло на Христос към плочата на надгробния камък, където то щеше да бъде подготвено за погребението. До Никодим стоеше Йоан Богослов, който, в своето отчаяно желание да докосне за последен път любимия си учител, без да иска, бе отворил раната на хълбока на Спасителя. Дева Мария и Мария Магдалина ги наблюдаваха тихо, навели глави, докато Мария Клеопа бе вдигнала ръце към небето и ридаеше. Това бе творба, изпълнена с огромна тъга и нежност, още по-поразителна заради революционното използване на светлината от Караваджо. Дори Габриел, който се труди над платното в продължение на седмици, винаги се чувстваше така, сякаш се натрапва в един сърцераздирателен момент на лична скръб.

Картината бе потъмняла от времето, особено от лявата страна на платното, където някога ясно се е виждал входът към гробницата. Сред изтъкнатите италиански изкуствоведи имаше неколцина — сред които и Джакомо Бенедети, видният специалист по Караваджо от „Иституто Чентрале пер ил Рестауро“ — които се чудеха дали гробницата трябва да се възстанови на това видно място. Бенедети бе принуден да сподели мнението си пред репортер от „Ла Република“, защото реставраторът, избран за проекта, по неведоми причини не бе потърсил съвета му, преди да започне работа. Нещо повече, Бенедети намираше за отчайващ факта, че музеят не бе обявил публично името на реставратора. В продължение на много дни вестниците се надпреварваха да звънят до Ватикана, молейки администрацията да вдигне воала на мълчанието. Как е възможно, беснееха те, национално съкровище като „Свалянето от кръста“ да бъде поверено на човек без име? Бурята най-накрая утихна, когато Антонио Калвези, главният реставратор във Ватикана, призна, че въпросният човек имал безупречна репутация, включително две майсторски реставрации за Светия престол — „Разпятието на св. Петър“ от Гуидо Рени и „Мъченичеството на св. Еразъм“ от Никола Пусен. Калвези пропусна да спомене, че и двата проекта, извършени в отдалечена вила в Умбрия, бяха забавени заради операциите, които реставраторът трябваше да проведе за тайната разузнавателна служба на Израел.

Габриел се надяваше да реставрира Караваджо също в усамотение, но заповедта на Калвези картината да не напуска Ватикана, не му остави друга възможност, освен да работи в лабораторията, заобиколен от постоянния персонал. Той бе обект на неспирно любопитство, но това можеше да се очаква. В продължение на много години те вярваха, че той е един много надарен, но темпераментен реставратор на име Марио Делвекио, а сега научиха нещо напълно различно. Но ако се чувстваха измамени, те не го показваха. Действително, в по-голямата си част, те се отнасяха към него търпеливо, естествено отношение към онези, които се грижат за повредени предмети. Пазеха тишина в негово присъствие, осъзнавайки напълно очевидната му нужда от уединение, и внимаваха да не го гледат дълго в очите, сякаш се страхуваха от онова, което могат да открият там. В онези редки случаи, когато се обръщаха към него, забележките им се ограничаваха предимно до шеги и изкуство. А когато шегите преминаваха към политиката в Близкия изток, те с уважение премълчаваха критиките срещу родната му страна. Само Енрико Бачи, който лобираше силно за реставрацията на Караваджо, възрази срещу присъствието на Габриел поради морални причини. Той нарече черната завеса „Ограда на разделението“ и залепи плакат „Свободна Палестина“ на стената в малкия си офис.

Габриел изля върху палитрата си малка локвичка разтворител, добави няколко гранули сух пигмент и разреди сместа с още разтворител, докато тя достигне желаната консистенция и наситеност. После си сложи увеличителни очила и фокусира поглед върху дясната ръка на Христос. Тя висеше, както в „Пиета“ на Микеланджело, с пръсти, сочещи алегорично към ъгъла на надгробния камък. От няколко дни Габриел се опитваше да оправи малките драскотини по ставите на пръстите. Той не бе първият художник, борил се упорито с композицията; самият Караваджо бе нарисувал пет други версии, преди най-накрая да завърши картината през 1604 г. За разлика от предишната му поръчка — доста противоречива картина със смъртта на Богородица, която най-накрая била извадена от църквата „Санта Мария дела Скала“ — „Свалянето от кръста“ веднага била прославена като шедьовър и славата й се разнесла бързо из цяла Европа. През 1797 г. картината привлякла погледа на Наполеон Бонапарт, един от най-големите грабители на художествени произведения и антики в историята, и била откарана през Алпите в Париж. Останала там до 1817 г., когато била върната под опеката на папството и била окачена във Ватикана.

За няколко часа лабораторията бе на разположение само на Габриел. После, точно в десет часа римско време, той чу щракването на автоматичните ключалки, последвано от тежкото трополене на Енрико Бачи. Сетне дойде Донатела Ричи, експерт по Ранния ренесанс, която нашепна нещо успокоително на поверената й картина. След това се появи Томазо Антонели, една от звездите при реставрирането на Сикстинската капела, който винаги пристъпваше на пръсти през лабораторията с обувките си с каучукови подметки, промъквайки се като нощен крадец.

Накрая, в десет и половина, Габриел чу отчетливото почукване от ръчно изработените обувки на Антонио Калвези по линолеума на пода. Няколко секунди по-късно Калвези влезе вихрено през черната завеса като матадор. С рошавия кичур на челото си и с постоянно разхлабената си вратовръзка той приличаше на човек, закъсняващ за среща, на която предпочита да не отиде. Настани се на висока табуретка и задъвка замислено рамката на очилата си за четене, докато разглеждаше работата на Габриел.

— Не е зле — възкликна Калвези с искрено възхищение. — Сам ли го направи, или Караваджо намина да се справи лично с реставрацията?

— Помолих за помощта му — отговори Габриел, — но него го нямаше.

— Наистина ли? Къде беше?

— Пак в затвора „Тор ди Нона“. Очевидно е бродил с меч по „Кампо Марцио“^[2].

— Пак ли? — Калвези се наведе по-близо към платното. — Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не оправя тези пукнатини върху показалеца.

Габриел вдигна увеличителните си очила и подаде палитрата на Калвези. Италианецът реагира с помирителна усмивка. Самият той беше даровит реставратор — всъщност на младини двамата мъже бяха съперници — но минаха много години, откак бе докоснал платно с четка за последен път. Сега през повечето време Калвези преследваше парите. Въпреки всичките си богатства, Ватиканът бе принуден да разчита на милостта на непознати да се грижат за необикновената му колекция от произведения на изкуството и антики. Нищожното договорено възнаграждение на Габриел беше частица от онова, което той печелеше от частни реставрации. Това обаче бе малка цена за единствената възможност в живота му да почисти картина като „Свалянето от кръста“.

— Някакъв шанс да привършиш скоро? — попита Калвези. — Иска ми се да я върна в галерията за Страстната седмица.

— Кога се пада тази година?

— Ще се престоря, че не съм чул това. — Калвези хвърли разсеян поглед към материалите върху масичката на Габриел.

— Имаш ли нещо наум, Антонио?

— Един от най-важните ни покровители ще мине утре през музея. Американец. С много дълбоки джобове. Джобове, които поддържат функционирането на това място.

— И?

— Помоли да види Караваджо. Всъщност се чудеше дали някой не може да му изнесе кратка лекция по реставрация.

— Пак ли си дишал ацетон, Антонио?

— Няма ли поне да му позволиш да види картината?

— Не.

— Защо не?

Габриел погледна към платното и замълча за момент.

— Защото няма да бъде честно спрямо него — заключи най-накрая той.

— Спрямо благодетеля?

— Спрямо Караваджо. Реставрацията трябва да бъде нашата малка тайна, Антонио. Нашата работа е да идваме и да си отиваме, без да ни видят. И трябва да се върши в уединение.

— Ами ако получа разрешението на Караваджо?

— Само не го питай, докато държи меч в ръката си. — Габриел спусна увеличителните очила и продължи работата си.

— Знаеш ли, Габриел, ти си точно като него. Упорит, самонадеян и прекалено талантлив, което не е за твое добро.

— Мога ли да направя още нещо за теб, Антонио? — попита Габриел, почуквайки нетърпеливо с четката си по палитрата.

— Не мен — отговори Калвези, — а теб те търсят в капелата.

— Коя капела?

— Единствената, която има значение.

Габриел избърса четката и я постави внимателно на масичката. Калвези се усмихна.

— Имаш още една прилика с твоя приятел Караваджо.

— Каква?

— Параноята.

— Караваджо е имал основание да бъде параноик. Аз също.