Джой Филдинг
Вече я виждаш (8)

8.

Винаги започваше по един и същи начин.

С меки думи и привидно проста молба.

— Скъпа, ела и полегни до мен за минутка — казваше например майка й и привикваше Марси в леглото си, макар да беше едва обяд. — Зная, че си само едно малко момиченце, но ти си толкова мъдра и съобразителна. Разбираш толкова много неща. Смяташ ли, че би могла да ми помогнеш с един дребен проблем?

Или:

— Миличка, знаеш колко много държа на мнението ти. Ела, седни на леглото и ми кажи, според теб, коя рокля трябва да сложа за партито довечера. Червената или синята?

Или пък:

— Марси, сладкото ми ангелче. Зная, че си прекалено малка още да мислиш за момчета, но се нуждая от съвета ти, какво да правя с баща ти.

Марси се преобърна върху прекалено мекото двойно легло в стаята си в „Дойл Корк Ин“ и захлупи глава с ръбестата възглавница, за да не чува размяната на реплики, която следваше неизменно. Ала беше твърде късно. Майка й вече бе до нея, шепнеше в ухото й, молеше за помощ, която всъщност не желаеше, за мнения, които набързо отхвърляше, и за съвети, в които никога не се вслушваше.

— Мисля, че трябва да сложиш червената — каза веднъж Марси, приседнала на ръба на леглото на майка си. Наблюдаваше я как рови нервно в гардероба си, измъква дрехи от закачалките и безцеремонно ги захвърля върху перленосивия килим под краката си.

— Наистина ли мислиш, че червената е по-хубава, скъпа? И защо така? Смяташ ли, че изглеждам по-добре в ярки цветове? Да не би в синята рокля да приличам на умита? Да не ме прави дебела?

— Никога не би могла да изглеждаш дебела.

Внезапна заплаха от сълзи.

— Мислиш ли, че съм качила килограми? Това ли е?

— Не, аз…

— Напоследък дрехите малко ми стягат, макар че, нали знаеш, според мен това е изцяло по вина на производителите, с техните объркани етикети. Искам да кажа, купуваш си същия размер, както винаги, и изведнъж той не ти става и почвам да се чудя — някакъв заговор ли е това за объркване на жените, за да ги накарат да се чувстват унизени и безпомощни, понеже вече никога не можеш да разчиташ на размерите. Трябва абсолютно всичко да пробваш. Което отнема много време и е ненужно. Не би трябвало да се налага да пробваш всичко. Не бива да става така. Трябва да можеш да влезеш в един магазин, да си харесаш панталони например, да кажеш, че искаш един чифт шести номер, понеже винаги си носила шести номер, или може би осми, няма нищо лошо да си осми размер, или десети, или дори дванайсети, или четиринайсети, или шестнайсети. Няма нищо лошо в това. Лошото е, че производителите нарочно объркват жените, играят си игрички с нас, обърни внимание — „игрички“, карат ни да изпитваме несигурност относно телата си, да се чувстваме дебели, когато сме си все същия размер, както винаги. Изобщо не сме дебели. Мислиш ли, че аз изглеждам дебела?

— Мисля, че изглеждаш крас…

— Притеснявам се за Джудит. Струва ми се, че е качила няколко кила. Има страхотни крака, но има също така склонност към напълняване.

— Не, тя…

— Убедена съм, че е качила няколко кила. Около таза и бедрата. А не можеш вече да го пренебрегваш и да казваш, че е бебешка пухкавост. Не и когато си почти на четиринайсет. Не й правиш никаква услуга като й казваш, че ще го преодолее с възрастта. Трябва да й казваш истината. Аз споделих с нея, че за нещастие има същата структура като баба си — майката на баща ти, не моята майка, моята майка винаги е била напълно слаба и елегантна, обаче жените от страната на баща ти винаги са имали предразположение към покачване на килограми, особено около бедрата, а Джудит се е метнала на тях горкичката, така че трябва да е особено внимателна, не може да си позволи да се отпусне, тъй като обществото е изключително жестоко спрямо жените, които не се грижат за себе си. Винаги трябва да се представяш в най-добрата си светлина. Моделиерите не правят дрехи за дебели хора, казах й. И не е лесно, тъй като производителите заговорничат, за да притесняват жените и това не е честно. Просто не е честно. — Заплахата от сълзи се реализира. Майка й почна да крачи напред-назад пред Марси.

— Мамо, какво има? Какво не е наред? Защо плачеш?

— Плача, понеже това е толкова тъжно. Светът е толкова жестоко място. И понякога чувствам ужасно отчаяние. За теб. За Джудит. За всички нас. — Тя затръшна вратата на гардероба, веднага след което го отвори, пак го затвори и пак го отвори.

— Ще ида да извикам татко.

— Не. Не прави това.

— Страх ме е. Ти ме плашиш.

— О, миличка. Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред. Снощи чух най-чудесното нещо по телевизията. Даваха един доктор по новините и той съобщи, че оставало ей толкова малко да открият лекарство против рака. Ще видиш. Това ще се случи в твоя живот. В моя навярно не. Но в твоя със сигурност. Хората ще живеят много по-дълго, отколкото днес. Наистина ще живеят до двеста години, а може и вечно. Не е невъзможно. А ти си такова миличко момиче, Марси. Толкова сладка и чудесна. Заслужаваш да живееш вечно. Само да можехме да направим нещо с косата ти. Толкова много коса за такова мъничко личице.

Марси отметна косата от челото си, надигна се и седна в леглото си в „Дойл Корк Ин“. Взря се в радиочасовника на миниатюрното нощно шкафче отстрани, мъчейки се да прогони болезнения образ на майка си. Почти четири сутринта. Оставаха няколко часа до съмване. Тя се пльосна отново назад, превъртя се от едната страна на другата, после обратно, без да спира да чува ехото от отварянето и затварянето на вратата на гардероба на майка си.

— Такава каша забърках — хленчеше вече неконтролируемо майка й. — Разочаровах всички.

— Не, не си.

— Напротив. Погледни ме. Какво съм постигнала? Нищо. Нямам нищо.

— Имаш татко. Имаш мен и Джудит.

Майка й се втренчи в Марси така, сякаш гледаше през нея, сякаш тя не съществуваше.

— С Джудит се наложи да ми направят цезарово сечение — съобщи тя. — Разправяла ли съм ти някога за това? — продължи, без да чака отговор: — Беше ужасно. Биха ми една отвратителна, огромна инжекция — вкарват ти я право в гръбнака. Предполага се, че ще те замрази от кръста надолу, само че ми сложиха прекалено много и аз се смразих до гърдите. Чувството беше, сякаш не мога да дишам. Плачех, казвах им, че не мога да дишам, ала докторите настояваха, че си дишам чудесно, въпреки че усещах, че умирам. Можеш ли да си представиш? Мислех си, че умирам. И бях толкова уплашена. Толкова уплашена — повтори тя. Раменете й се тресяха под силата на хлиповете й.

После внезапно се срина на пода, свита в утробна поза и тутакси заспа.

Спа през цялата останала част от деня, а на следващата сутрин беше изчезнала.

— Къде е мама? — припомни си как попита Марси на следващата сутрин, когато слезе за закуска.

Джудит сви рамене. Тя разряза на малки парченца омлета, който баща й бе приготвил, набоде едно на вилицата си, вдигна го до устата си, след което недокоснато го върна обратно.

— Няма я.

— Къде е отишла?

— Където обикновено ходи — бе отговорила Джудит.

Което означаваше, че никой не знае. Майка им периодично изчезваше. Обикновено за няколко седмици. Понякога по-малко, понякога повече. Никой никога не знаеше къде ходи. След първите няколко пъти баща им бе престанал да я търси, престана да алармира полицията, да наема частни детективи, да претърсва убежища за бездомни, да оглежда мръсните, парцаливи тела, заспали върху уличните шахти. Един път, когато Марси бе тийнейджърка и бе излязла с приятелки от училище, й се стори, че вижда майка си да рови в кофа за боклук пред витрината на някакъв магазин, но се извърна, преди да се увери и побърза да насочи приятелките си в друга посока.

Баща й се бе опитал да им обясни, използвайки модерната терминология:

— Майка ви страда от маниакална депресия. Няма за какво да се тревожите. Тя няма да умре. Не е опасна. Просто понякога се вълнува прекалено много, а след това ужасно се потиска. Но докато си взема лекарството, ще е в състояние да се справя съвсем добре.

Само че тя мразеше лекарството си. Карало я да се чувства, по нейните думи: „като пеперуда, която се мъчи да размаха крила в казан с мармалад“. Така че спираше да го взема. И тогава целият цикъл се повтаряше: обратите в дивото й настроение, прекалено бързото говорене, прекалено честото прекъсване, свръхнапрежението, което съпътстваше дори и най-баналните ежедневни действия, истеричните изблици на смях, ужасяващите захласвания от плач, внезапното заспиване, финалната сцена на изчезване.

На Марси не й трябваше дълго време да се научи да разпознава знаците. Стана много добра в предсказването на това, кога се очаква майка й да откачи.

— Случва се отново — съобщаваше на Джудит. И неизменно се оказваше права.

Освен веднъж.

— Добре, стига толкова — отсече Марси, скочи от прекалено мекото си легло и светна лампата. Трябваше да си вземе някаква книга. Кой отива на почивка без книга? Нещо — каквото и да е — което да ангажира ума й, да държи призраците от миналото на разстояние. Щеше да си купи веднага щом магазините отвореха. Както и нов мобилен телефон, реши тя, отиде до прозореца и погледна през прашната дантелена завеса към затворените капаци на отсрещния прозорец. Продължаваше да стои там и да се взира, когато нощното небе почна да се прояснява и камбаните на шандонската църква „Св. Ана“ обявиха началото на новия ден.

 

 

Веднага щом магазините отвориха, Марси си купи нов мобилен телефон и се обади на Лиъм.

— Събудих ли те? — попита тя, когато чу сънливия му глас.

Какво й ставаше? Защо му се бе обадила толкова рано? Защо изобщо му се бе обадила, за бога? Той й беше казал да му се обажда периодично, но не и рано на следващата сутрин. Какви ги вършеше тогава? Само защото бе поседял с нея почти двайсет минути вчера следобед, не означаваше, че наистина го е грижа за проблемите й. Той по природа си бе сваляч и само й се подиграваше с вниманието си. Всъщност изобщо не го бе грижа нито за нея, нито за дъщеря й. Просто я съжаляваше.

— Много съжалявам, че те обезпокоих.

— Случило ли се е нещо? Намери ли Одри?

— Не. Аз… аз… си купих мобилен телефон — изломоти тя и набързо му издиктува номера. — Много съжалявам за безпокойството. Просто си помислих, че така ще можеш ти да ми се обадиш…

— Веднага щом я видя — довърши изречението й Лиъм. — Обещавам — добави той, сякаш разбираше нуждата на Марси от окуражаване. — Е, какви са плановете ти за днес?

Марси му разказа за намерението си да провери в университета.

— Късмет — каза той и затвори, преди тя да успее да се извини отново.

Ще имам нужда от него, помисли си Марси, пусна телефона в чантата си и се отправи към кампуса на университета.

 

 

Според брошурата, осигурена от Туристическия център, Университетът на Корк е основан през 1845 година и понастоящем е един от водещите ирландски изследователски институти. Разположен на хълм с изглед към долината на лека Лий, кампусът представляваше приятна смесица от старото и новото, привлекателен четириъгълник с пъстроцветни градини и горички, сред които бяха разпръснати стари сгради с готическа ренесансова архитектура, както и модерни постройки от бетон и стъкло. Повече от седемнайсет хиляди студенти посещаваха четирите основни колежа: един по изкуства, келтски изследвания и обществени науки; един по бизнес и право; един по медицина и здравеопазване; и един по инженерство, естествени и хранително-вкусови науки. Университетът приютяваше също и Ирландския институт по китайски изследвания, което според Марси навярно обясняваше големия брой азиатски студенти, които виждаше постоянно, откакто бе влязла в кампуса.

Знаеше, че бе малко вероятно Девън да се запише в нещо, свързано с медицина, бизнес, инженерство или право и затова Марси реши да се съсредоточи върху изкуствата. Дъщеря й винаги си бе падала по театъра. Още от малка мечтата й бе да стане актриса. Като тийнейджърка често говореше, че ще отиде в Холивуд. Марси се бе опитала да я разубеди: „Цял живот ще те отхвърлят“ — бе заявила тя.

Трябваше повече да я подкрепям, помисли си тя сега, крачейки по пешеходната алея от тухли и бетон, пресичаща кампуса. Оглеждаше студентите, скупчени по белите бетонни пейки покрай пътеката. Какво толкова й струваше да я окуражи?

— Трябва ли винаги да си толкова отрицателно настроена? — сърдеше се Девън.

— Опитвам се само да те предпазя.

— Не ми е нужно да ме предпазваш. Нужно ми е да ме подкрепяш.

— Извинете — каза Марси сега, заглушавайки гневния глас на Девън със своя. Тя показа снимката й на група млади жени, минаващи наблизо. — Някоя от вас познава ли това момиче?

Трите момичета я разгледаха поред.

— Не — каза първата, а двете й приятелки потвърдиха същото с кимване на глава.

— Не я познаваме — изрекоха почти едновременно.

— Благодаря. Извинете — продължи на един дъх тя и бързо се приближи до младеж, крепящ цяла купчина книги в ръцете си. — Виждали ли сте това момиче? Казва се Девън…

— Не, съжалявам.

— Може да я знаете като Одри.

— Съжалявам, не.

Същото беше и с всички останали.

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Боя се, че не.

— Не я познавам.

— Не, съжалявам.

От време на време Марси настояваше:

— Бихте ли погледнали снимката отново? Може би посещавате заедно часовете по английски?

— Не мисля.

— Не бих казал.

— Не, съжалявам.

— Опитахте ли в канцеларията? — предложи някой.

Минути по-късно Марси бе вече в канцеларията по записванията.

— Изобщо ли не ви се струва позната? — попита тя жената зад рецепцията.

— Не, не мога да кажа, че я познавам. Сигурна ли сте, че е студентка тук?

Марси призна, че в нищо такова не е сигурна.

Жената написа нещо на компютъра си.

— Одри, така ли казахте, че се казва?

— Да, точно така.

— Фамилия?

Марси се поколеба. Кое ли име би използвала дъщеря й?

— Не зная.

Жената поклати глава, очите й бяха вперени в една точка вляво от носа на Марси.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна без да зная фамилията.

— Опитайте с Тагарт. — Марси го произнесе буква по буква. — И ако няма Одри Тагарт, пробвайте с Девън.

— Одри и Девън Тагарт. — Жената въздъхна и вкара и двете имена. — Не, нищо и за двете. Съжалявам. Проверихте ли в другите колежи?

До четири часа Марси бе проверила буквално всеки отдел в кампуса. Навираше глава във всяка канцелария и аудитория, посети всяка галерия, мина по всеки коридор, проучи всяко кътче на всяка сграда, надзърна зад всяко дърво, попита всеки студент, когото успя да хване.

— Мен вече ме питахте — измърмори един и я заобиколи, сякаш беше просякиня.

Марси тъкмо си тръгваше, когато я видя.

Момичето бе застанало на пешеходния надлез между „Бачълърс кей“ и „Норт мол“ и се взираше във водата отдолу, очевидно погълнато от мисли. Вятърът разпиляваше дългата й коса по лицето и на всеки няколко секунди тя отмахваше с ръка кичурите от устата си.

— Девън! — извика Марси, но гласът й бе заглушен от колелата на преминаваща кола. Тя хукна по улицата към надлеза. Всяка крачка я приближаваше към дъщерята, която смяташе, че е изгубила завинаги. — О, боже мой, боже мой. — Моля те, нека се зарадва да ме види, молеше се, докато тичаше. Моля те, нека не се ядоса. Моля те, позволи ми отново да я прегърна.

Точно в този момент чу вик и се обърна към появилото се изневиделица колело. Ужас бе изписан на лицето на велосипедиста, който се мъчеше да избегне сблъсъка с нея. Той обаче се движеше твърде бързо, а нейните рефлекси бяха прекалено бавни. Предното му колело я закачи отзад по краката, завъртя я и я вдигна във въздуха.

В следващия миг Марси се просна на паважа като парцалена кукла, а наоколо взе да се събира малка тълпа.

— Добре ли сте? — питаше я някой. — Имате ли нещо счупено?

— Можете ли да се изправите?

Марси усети как нечии ръце я подхванаха под мишниците, издърпаха я на крака и я задържаха права.

— Добре съм — каза тя, едва разпознавайки собствения си глас. Какво, по дяволите, се бе случило току-що?

— Сигурна ли сте? Имате ли нужда да отидете в болница? — попита един младеж, който се провря напред в тълпата.

— Не ми трябва болница. — Имам нужда да намеря дъщеря си, мислеше си Марси, докато възстановяваше равновесието си. От бледото лице на момчето тя заключи, че той трябва да бе онзи, който я беше блъснал. Тя трескаво обърна поглед към надлеза, но нищо не можеше да види над главите на насъбралите се. — Моля ви. Трябва да вървя.

— Не — настоя младежът и силната му ръка хвана нейната, пречейки й да продължи. — Не трябва да мърдате няколко минути. Може да имате сътресение на мозъка.

— Не си ударих главата. Нямам сътресение. Моля ви, просто се отдръпнете от пътя ми…

— Чухте дамата — сопна се младежът на тълпата. — Настрани. Тя се нуждае от малко въздух. — Хората тутакси почнаха да се разпръскват, докато накрая останаха само Марси и младежът. — Много съжалявам — каза той. Къдравата му кестенява коса обрамчваше лице, което бе по-скоро грубовато, отколкото красиво. Малките му тъмни очички нервно шареха по лицето й, сякаш проверяваше за знаци, предвещаващи припадък.

Изглежда двайсетинагодишен, помисли си Марси и се втренчи покрай него към надлеза. На същата възраст като Девън.

— Няма нищо — с равен тон произнесе тя. — Стана случайно.

— Аз тъкмо си карам, гле’ам си моите си неща и май не внима’ам как си трябва. Изведнъж — ей ви вас — заобяснява момчето със силен ирландски акцент. — Помъчих да врътна кормилото…

— Вината не беше твоя — увери го Марси, а в същото време умът й осмисляше онова, което очите й вече бяха регистрирали: Девън не стоеше вече на моста, разсеяно загледана във водата долу, докато бризът разпилява кичури коса по тъжното й лице.

Дъщеря й си бе отишла.

Беше я загубила отново.