Джой Филдинг
Вече я виждаш (18)

18.

— Е, от колко време живеете в Югал? — попита Лиъм, докато отпиваха от чая.

Той седеше на дивана до Марси. Блондинката, която бе около трийсетинагодишна, на име Клеър, бе придърпала оранжевия стол по-близо до масичката и се бе свила на него. Одри седеше на пода в краката й.

— Едва от няколко месеца — отвърна Клеър. — Много неща бихме желали да направим с това място — да се отървем от ужасните тапети, като начало — но ще трябва да действаме едно по едно. Как са мъфините? Стават ли?

— Вкусни са — каза Лиъм.

— Още не сме й свикнали съвсем на фурната. Доста е своенравна. Нали, Одри?

Одри кимна.

— Жива мъка е — потвърди тя и втъкна няколко кичура зад дясното си ухо, вторачена в Марси. — Не сте докоснали нищо.

— Извинете — каза Марси, неохотно изтиквайки думата от устата си. Гърлото й беше толкова сухо, че я болеше като говори, камо ли да яде.

— Не обичате ли боровинки? — попита Клеър.

— Не, обичам боровинки.

— ’Щото са замразени. Но нищо. Не може всичко да е прясно. Особено в тази част на света. — Клеър си отхапа голяма хапка и отпи чай. — Как е чаят? — попита тя.

— Идеален — каза Лиъм.

Наистина ли си говореха за чай и боровинки, зачуди се Марси, повдигна димящата чаша до устните си и отпи насила. Горещата течност се плъзна по гърлото й така, сякаш някой бе поднесъл клечка кибрит към фитил. Горя, помисли си тя. Всяка секунда ще експлодирам.

— Значи обичате да готвите, така ли? — попита Лиъм, очевидно решен да поддържа безсмисления разговор.

— Ами, аз обичам — отговори Клеър и обичливо потупа Одри по главата. — Не мога да кажа същото за тази тук.

— Хей, я внимавай — каза Одри, хвана ръката на Клеър и я задържа.

Марси усети как очите й се разширяват и се опита да отклони поглед. Но беше твърде късно. Одри вече бе забелязала реакцията й.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Марси сви рамене, сякаш да каже: Не, разбира се, че не. Както предпочитате, нямам нищо против.

— Няколко съседи излязоха от кожата си, когато се нанесохме — каза през смях Одри. — Уплашиха се да не превърнем всичките им дъщери в разбеснели се лесбийки.

— Да, но всичките малко или много омекнаха.

— Клеър ги спечели със своите мъфини — радостно сподели Одри.

— Предполагам, че нещо такова трябва да се очаква в град с големината на Югал — каза Клеър.

— Кое ви накара да се заселите тук? — попита Лиъм.

Двете жени въздъхнаха.

— Не зная действително — отговори и за двете Клеър. — Аз работех в една пекарна в Дъблин. Одри беше касиерка в банка.

— Което мразех — намеси се Одри.

— Дойдохме тук на почивка преди около година, мястото ни хареса и решихме да се пробваме тук.

— Мислехме, че можем да спестим малко пари и един ден да си отворим своя пекарна. — Одри изви глава и се усмихна на Клеър.

— Ще стане — заяви Клеър. — Ще видиш.

— Е, мъфините ти наистина са вкусни. — Лиъм посочи подноса на масичката. — Имате ли нещо против да си взема още един?

— Моля, заповядай.

Какво прави, запита се Марси. Защо удължаваме тази агония? Не проведохме ли достатъчно любезни разговори за един следобед? Не можем ли просто да се махнем оттук?

— Е, какво ви накара да си помислите, че моята Одри може да е вашата дъщеря? — попита Клеър, сякаш усетила безпокойството на Марси.

Очите й моментално се напълниха със сълзи и тя захапа мъфина, за да потисне хлипа, надигащ се в гърлото й.

— Боя се, че това бе по моя вина — отговори Лиъм.

— Никой не е виновен — възрази Марси.

— Действахме според моя информация.

— Казали са ти, че млада жена, съответстваща на описанието на Девън, живее тук и се казва Одри. — Марси си пое дълбоко дъх и отново насочи вниманието си към двете жени, които наблюдаваха размяната на реплики с нескрито любопитство. — Дъщеря ми изчезна преди около две години — обясни тя. — Лиъм е достатъчно любезен да ми помага да я търся. Помислихме си, че може би сме я открили.

— Затова ли припадна, когато ме видя? — попита Одри.

— Лиъм ме предупреди да не се обнадеждавам прекомерно — призна Марси. — Каза, че трябва да съм подготвена, че ти може да не си Девън, но аз…

— Не си могла другояче — с видимо съчувствие каза Клеър.

— Не можех — съгласи се Марси. За толкова неща можех другояче, помисли си тя.

— Приличам ли изобщо на нея? — попита Одри.

— Съвсем бегло да, предполагам. На същата възраст си горе-долу, същата височина, същата дълга кестенява коса.

— Има много момичета с дълга кестенява коса.

— Да, има.

— Но не всички се казват Одри, все пак — намеси се Лиъм.

— Сигурно си ужасно разочарована — вметна Клеър.

— Почвам да свиквам — призна Марси.

— Какво се случи с нея? — попита Одри. — С дъщеря ти, имам предвид. Просто така си тръгна един ден?

— Горе-долу. — Марси не искаше да навлиза в подробности.

— Сигурно сте се скарали или нещо такова? — настоя Одри, явно не искаше да остави нещата просто така.

— Нещо такова — прошепна Марси.

— Одри — смъмри я Клеър, — това изобщо не е наша работа.

— Съжалявам. Просто малко прилича на онова, което стана с мен и майка ми, нали?

— Ти не си тръгна просто така — възрази Клеър.

— Не, но от шест месеца не съм говорила с нея.

— Родителите на Одри не бяха най-големите ми почитатели — обясни Клеър.

— Не беше заради теб. Можеше да е с всеки.

— Те не можеха да приемат факта, че дъщеря им…

— Произхождам от твърде традиционно католическо семейство — поясни Одри. — Имам четири братя, всичките големи, здрави мъже… — Тя се изкиска. — Непрекъснато се опитваха да ме сватосат за своите приятели, но аз просто не проявявах интерес. Естествено, предположих, че нещо не ми е наред.

— И тогава се запозна с мен — гордо заяви Клеър.

— Е, не. Първо се запознах с Джанис.

Клеър направи гримаса.

— О, да, Джанис. Но това не беше сериозно.

— Не, но ми отвори очите. Опитах се да кажа на родителите ми, но на тях такива не им минаваха. Казаха, че било само фаза, че ще ми мине, че трябва да ида на църква и да моля Бог за прошка, да Го помоля за напътствие.

— И Той я напъти право към мен — изсмя се Клеър.

— Да. — Одри се ухили до ушите. — Мама ме бе помолила да купя сладкиши на път за вкъщи от работа. Някой в банката беше препоръчал тази страхотна малка пекарна, открита току-що на ъгъла…

Лицето й е по-широко от това на Девън, челюстта по-силно изразена, мислеше си Марси, докато Одри говореше. На секундата, в която я видя, разбра, че Одри не е нейното дете.

— Родителите й бяха бесни — каза Клеър.

— Отказаха дори да се срещнат с Клеър.

— Затваряха телефона, когато се обаждах.

— Заявиха ми, че ще ида направо в ада.

— Но вместо това дойдохме в Югал — щастливо заключи Клеър.

— Майка ти знае ли къде си? — попита Марси.

Лицето на Одри тутакси помръкна.

— Казах й, че напускаме града и ще й се обадя щом се установим.

— А направи ли го?

Одри поклати глава, косата й се отпусна от ухото и закри цялата долна половина на лицето.

— В действителност не виждам голям смисъл в това — измърмори тя. — Те никога няма да се променят.

— Когато каза, че си майката на Одри, едва не се подмокрих — каза Клеър.

— Те така и не са се запознавали — обясни Одри.

— Толкова е странно, начина, по който се слагат нещата, нали? — коментира Клеър.

— Така е — каза Лиъм и се изправи. — А сега, мисля, че навярно трябва да си вървим, да оставим тези две очарователни дами да си гледат работата…

— Смятам, че трябва да й се обадиш — прекъсна го Марси, без да помръдне от мястото си. — Да й кажеш къде си. Поне да знае, че си добре.

— Нея не я интересува.

— Тя ти е майка — с усилие произнесе Марси. — Интересува я.

Настана тишина.

— Наистина трябва да вървим — настоя Лиъм.

Марси се изправи на крака.

— Благодаря ви за любезността.

— Да не говорим за вълшебните мъфини.

— Чакайте. Нека ви завия няколко за вкъщи. — Клеър изтича в кухнята в дъното на къщата.

— Не, наистина, не е необходимо. И бездруго направихте повече от достатъчно.

— Съжалявам, че не се оказа каквото сте се надявали — каза Одри, когато Клеър се появи с плик с мъфини и го подаде на Лиъм.

— Обади се на майка си — каза Марси и последва Лиъм през вратата.

 

 

— Когато Девън беше малка, на около две, може би три години — разказваше Марси на Лиъм, докато наближаваха предградията на Корк, — тя надраска целите стени на всекидневната с „вълшебните“ си маркери. Наложи се да ги пребоядисаме. Искам да кажа, работниците буквално бяха приключили предния ден. Аз говорех по телефона с Джудит. По онова време тя май беше в промеждутъка между двама съпрузи. Във всеки случай животът й бе разтърсен от някаква жестока травма, аз се опитвах да я успокоя, да я накарам да проумее, че това не е краят на света. Както и да е. Няма значение. Важното е, че аз говорех по телефона и не обръщах достатъчно внимание на Девън, която кротко си рисуваше в кухнята с вълшебните си маркери и по едно време станала и отишла във всекидневната, без да я видя. После внезапно се върна, ухилена до ушите. И каза: „Майче, ела да видиш какво направих“. Винаги ме наричаше „майче“. Дори когато порасна. Страшно обичах това. — Очите й се наляха със сълзи. — Както и да е, сграбчи ръката ми, въведе ме в прясно боядисаната ми всекидневна и ми показа с много гордост — о, толкова горда беше — какво бе направила. — Марси си пое дълбоко дъх, не знаеше дали е в състояние да продължи. Никога не бе разказвала тази история на никого. Прекалено много се срамуваше. — И видях всички тези черни, червени и зелени драскулки навсякъде по прясно боядисаните в млечнобяло стени. Искам да кажа, бе надраскала всяко кътче от стените, до което е могла да стигне. А аз местя поглед от щастливото малко личице към надрасканите стени и си мисля за всичките похарчени пари, и чувствам вътре в мен да се надига гняв като лава от вулкан, и едно тъничко гласче ми казва да запазя спокойствие, да не прекалявам, че може би ще успея да ги измия, а дори и да не мога, ще извикам бояджиите да ги направят отново, че това не е краят на света, всички онези неща, които говорих на Джудит. И виждах колко развълнувана е Девън, как чака да й кажа, че рисунките й са прекрасни и знаех, знаех, че това трябва да направя, че мога по-късно да й обясня, че по стените не бива да се драска, такива неща, каквито ти казват всички книги със съвети. Но още докато си мислех тези неща, чувствах как гневът ми нараства, мускулите на лицето ми се изкривяват от ярост и видях как лицето на Девън, това красиво малко личице, изпълнено с толкова гордост и щастие, видях как буквално се разгражда пред очите ми, сякаш се стопява. Тогава чух някакъв ужасен глас, моят глас, да крещи: „Какво си направила? Боже мой, какво си направила?“. И Девън се разплака, умоляваше ме да престана да крещя. Но аз не можех. Втурнах се към трапезарията и видях, че тя и там е направила същото, от което отново побеснях. Крещя и не спирам. И изведнъж тя се закова на място и се хвана за корема, сякаш й бяха забили юмрук в него, после се извърна с гръб към мен, преви се на две, сякаш физически я бях смазала и нададе вой. Господи, този страшен вой никога няма да го забравя, като ранено животно. Беше ужасяващо. Беше толкова ужасяващо.

— Марси — меко се обади Лиъм и се пресегна за ръката й. — Девън не е избягала, защото си й викала, когато е била двегодишна задето е надраскала стените.

— Тя беше още бебе. Аз бях възрастната. Не трябваше да крещя…

— Не, не е трябвало. Но си го направила. И какво? Станало е преди две десетилетия. Девън сигурно даже не си го спомня.

— Имаше и други случаи.

— Какви — да й крещиш? Това, че не си била идеална? Ти си човек, за бога. Хората правят грешки. Крещим, когато не бива, и навярно не крещим, когато би трябвало. Сигурен съм, че е имало много случаи, в които си й се реванширала.

Марси не допусна думите му да я успокоят.

— Когато Девън беше на около осем годинки, реших, че може би е добра идея за нея да ходи на уроци по пиано. Имахме един мини роял, който Питър бе наследил от майка си. Той вечно събираше прах в ъгъла и само от време на време Девън отиваше и дрънкаше на него, затова реших, че може би не е зле да се научи да свири. Тя изглеждаше ентусиазирана, затова наехме този човек да идва вкъщи и да й дава уроци. Оказа се, че има дарба. Обаче, забелязах, че когато учителят й го няма, или не седи зад нея, тя е безнадеждна. Казвах й да се упражнява, а тя само седеше и блъскаше по клавиатурата. И аз толкова се ядосвах…

Лиъм я прекъсна:

— Марси, защо правиш това?

— Абсолютно същото казвах и на Девън. Защо правиш това? Знаеш нотите. Те са там, точно пред теб. Просто чети музиката. Е, оказа се, разбира се, че тя не знае нотите. Не можеше да чете музиката. Учителят й така и не й бе преподал основите, като например как да различиш една нота от следващата, затова тя само гледала как го прави той и повтаряла пръстите му. И естествено, на следващия ден не помни нищо и просто щрака…

— Когато бях на пет години, майка ми ме хвана в кухнята да ям пая, който бе изпекла за гостите същата вечер и се нахвърли върху мен със сатъра — съобщи Лиъм.

— Какво?

— Е, тя твърди, че било дървена лъжица, но аз съм убеден, че беше сатър. А един път ме напердаши, задето сложих сол в захарницата и й опропастих сутрешното кафе. Друг път пък ми се разкрещя — а трябва да ти кажа, че никой не може да крещи като майка ми — само защото й казах, че ми се ще да хвърля малкото си братче под колелата на някой автобус. Не защото съм го направил, забележи, а само защото казах, че бих искал да го направя. Що за нещастник трябва да съм? Казвам ти, наплашен съм за цял живот.

— Омаловажаваш казаното от мен — каза Марси.

— А ти преувеличаваш всичко. За бога, Марси. Как изобщо ставаш сутрин от леглото под тежестта на всичко това върху раменете си?

Не е лесно, каза си Марси.

— Имах прекалено големи очаквания за нея.

— И какво от това? Голяма работа. Имала си големи очаквания. Ами сина ти? И за него ли имаш прекалено големи очаквания?

Споменаването на сина й завари Марси неподготвена, както винаги. Девън имаше способността да ангажира всеки сантиметър от съзнанието й и да изтласква брат си.

— Дарън е различен. — Марси си представи ангелското бебешко личице на сина си, преминаващо през трудното юношество, преди да стане красив млад мъж. — Като малък винаги се усмихваше, винаги беше щастлив. Никога не ми е създавал никакви проблеми. — Ужасно го пренебрегвах, даде си сметка тя. — Девън отнемаше цялата ми енергия. — Намръщи се. — Как беше онази поговорка: „Колелото, дето най-много скърца, най-много го смазват“?

— Не зная. Зная обаче, че станалото — станало. Миналото е свършено и нищо, по дяволите, не можем да направим с него. Тогава какъв е смисълът да се тормозиш за неща, които не можеш да промениш? Освен, разбира се, ако в това не е целият смисъл.

— И какво би трябвало да означава това?

— Ами, може би, че на теб ти харесва да се въргаляш в тази вина, понеже тя ти дава възможност да се залепиш за миналото и не ти позволява да се придвижиш напред. И ти навярно искаш точно това.

Марси почувства пристъп на гняв.

— Мислиш, че искам да съм нещастна?

— Не зная — повтори той с преднамерено провокативен тон. — А ти как мислиш?

— Аз просто искам нещата да са нормални — отговори Марси и зарови лице в дланите си. Това бе искала винаги. — Може би, ако аз…

— Не — спря я Лиъм, отклони неочаквано колата встрани и изгаси двигателя. — Никакви „може би“ повече. — Целуна я, преди тя да успее да каже и дума.

Целувката беше страстна и продължителна и все по-настойчива. Марси почувства силни ръце да обвиват кръста й, да обхващат страните й, да се впиват в косата й. Толкова по-различно от начина, по който Вик я бе целувал едва предишната нощ, хвана се, че мисли тя.

Какво става, питаше се, замаяна и останала без дъх, докато се отдръпваше от прегръдката му.

Лиъм се извини незабавно.

— Защо направи това?

— Исках да те целуна от мига, в който те видях за пръв път.

— Така ли? Защо?

Лиъм изглеждаше точно толкова объркан, колкото и беше.

— Господи, Марси. Наистина ли трябва да питаш?

Главата й се въртеше. Трябваше да се взре в пустото поле край пътя, за да я стабилизира.

— Къде сме? — попита тя и си даде сметка, че няма абсолютно никаква представа.

— Точно извън пределите на града. Много съжалявам — повтори той.

— Не, вината е моя.

Лиъм се засмя.

— Не всичко е по твоя вина, Марси. — После нежно добави: — Всичко ще се оправи накрая, ще видиш.

— А ако не се оправи?

— Значи, още не е краят.

Марси се разсмя през сълзи.

— Как така си толкова умен? — Пресегна се да докосне ръката му, но се отказа. Колкото и утешително да й действаха ръцете му, колкото и вълнуваща да бе прегръдката му, Марси знаеше, че не тези ръце иска около себе си. Представи си Вик, застанал пред входа на „Дойл Корк Ин“, как проследява с наранен поглед колата на Лиъм надолу по улицата. Дали щеше да я чака, когато се върнеше?

Сякаш усетил какво си мисли тя, Лиъм пое дълбоко дъх, изправи рамене, включи двигателя и зачака за пролука в трафика, преди да се влее в главния път. Само след минути попаднаха в задръстване, а в главите им тътнеше буботенето на пневматични чукове.

— Проклето строителство — измърмори Лиъм.

— Действително е прекалено голямо.

— Баща ми работеше в строителството — каза той, явно търсейки разговор, докато пълзяха към „Уестърн роуд“. — Загина преди дванайсет години, когато върху него се срути сградата, по която работеше. Така и не разбрал какво го е споходило, както се изразиха.

— Много съжалявам.

— От компанията твърдяха, че проклетата вина била негова. Трябвало да носи каска, такива неща. Платиха погребалните разходи, но нищо повече от това. — Той поклати глава. — Е, добре. Било, каквото било. Струва ми се, че помня един много мъдър мъж как веднъж казал, че няма смисъл да се тормозиш за неща, които не можеш да промениш.

— Той е много мъдър — съгласи се Марси.

— Просто не е мъжът, когото искаш. — Лиъм спря пред „Дойл Корк Ин“.

— Лиъм…

— Няма нищо. Накрая всичко ще се оправи — каза и зелените му очи проблеснаха. — Ако ли пък не…

Марси слезе от колата. Не е краят, довърши мълком.