Джой Филдинг
Вече я виждаш (1)

1.

— Добре, ако обичате, елате насам за няколко секунди, ще ви разкажа нещичко за прочутата сграда пред вас. — Екскурзоводът окуражително се усмихна на групата изморени и малко поокаляни туристи, трупащи се пред шандонската църква „Св. Ана“. — Така, миличка — продължи да припява с подчертано ирландското си произношение, докато изумруденозеленият шал в ръката му описваше нетърпеливи кръгове около едрата му фигура. — Приближи се още малко, девойко. Няма да те ухапя. — Усмихна се по-широко, разкривайки ред забележително шарени и криви зъби.

Добре че в крайна сметка мъжът ми не дойде на екскурзията в Ирландия, помисли си Марси Тагарт и неохотно се придвижи с няколко стъпки напред. Той щеше да възприеме липсата на перфектна усмивка у нещастника като лично оскърбление. „Хората прахосват толкова пари за пластични операции и дизайнерски дрехи, а забравят най-важното нещо — зъбите си“ — гневеше се често. Питър бе ортодонт и затова имаше слабост към такива оценки. Нали веднъж й бе признал, че първото нещо, което го привлякло към нея, не било нито стройната й фигура, нито големите й тъмнокафяви очи, а най-вече очевидно високата устна хигиена, видима от правилните й равни и бели зъби? И като си помислиш, че едно време подобни изявления ми се струваха ласкателни, дори романтични, дивеше се сега Марси.

— Моля изцяло за вашето внимание — с едва доловим укор в гласа изрече екскурзоводът. Явно бе свикнал с непреднамерената грубост на поверените му хора и бе престанал да се обижда. Въпреки че групата от двайсет и четирима мъже и жени, предимно на средна възраст, бе платила доста пари за еднодневната екскурзия до Корк, втория по големина град в Република Ирландия, с население от около 120 000 души, малцина от посетителите обръщаха внимание на онова, което им говореше, откакто бяха напуснали Дъблин.

Марси бе положила усилия, наистина. Постоянно си напомняше, че трябва да се съсредоточи, докато екскурзоводът им преподаваше историята на Корк по време на като че ли безконечното пътуване с автобуса в продължение на 270 километра по жестоко натоварената магистрала и тесните провинциални пътища. Бе узнала, че името Корк произлиза от ирландската дума „corcach“, произнасяна като „каркакс“ и означаваща „блатисто място“, поради разположението му до река Лий; че е основан през шести век от н.е., а сега служи като административен център на графство Корк и е най-големият град в провинция Манстър. Коркиранците, както се наричаха, често говореха за Корк като за „истинската столица на Ирландия“. Прякорът му беше „Бунтовническото графство“ и тази му репутация бе свързана с подкрепата на английския претендент Пъркин Уорбек през 1491 година по време на войната на Розите. Днес бе по-известен като сърцето на индустрията в южна Ирландия, като главната му индустрия беше фармацевтиката, чийто най-известен продукт пък не бе нещо друго, а Виаграта.

Поне така й се стори на Марси, че казва екскурзоводът. Не беше сигурна. Напоследък въображението й проявяваше печална тенденция да я завладява и на петдесет години удивителната й памет за щяло и нещяло вече не бе същата. Но пък кое ли беше същото, помисли си тя и крадешком огледа с напрашените си очи безжизнените лица на своите спътници, всички очевидно отдавна преминали срока си на годност.

— Както можете да видите, благодарение на завидното си разположение на върха на хълма, кулата на шандонската църква „Св. Ана“ преобладава над цялата северна страна на града — говореше екскурзоводът, повишил глас, за да надвика другите туристически групи, които внезапно се бяха материализирали и се мъчеха да заемат удобни позиции по натоварената улица. — „Св. Ана“ е главната забележителност, а камбанарията й с форма на гигантска солница, построена през 1722 година, е широко приета за символ на града. Където и да се намирате из центъра, можете да видите възхитителната каменна кула, на върха на която има позлатена топка и уникален ветропоказател с формата на риба. Две от страните на кулата са покрити с червен пясъчник, а другите две с бял варовик, откъдето са взети и цветовете на местните отбори по хокей на трева и футбол. — Той посочи огромния кръгъл часовник в черно и златно по средата на най-долната от четирите тераси на камбанарията. — Жителите на Корк си сверяват часа с този шандонски часовник и предсказват времето по ветропоказателя. — Внезапно нежен хор от камбанен звън пое надолу по хълма, изтръгвайки възклицания от близкостоящите. — Това е нашият прочут осемкамбанен звън — гордо обяви екскурзоводът. — Както навярно вече сте забелязали, можете да го чуете из целия град през целия ден. А ако решите да се изкачите по кулата, бихте могли дори сами да ги биете. В каквато мелодия си изберете, макар че повечето хора като че ли предпочитат „Дани бой“ и „Аве Мария“. — Той си пое дълбоко дъх. — Добре, имате трийсет минути да разгледате църквата отвътре, после ще поемем нагоре по хълма Патрик, за да добиете впечатление колко е стръмен. Американците казват, че се конкурирал с прословутите улици на Сан Франциско.

— Ами ако не искаме да се катерим? — попита една възрастна жена в края на тълпата.

— Струва ми се, че се изчерпах откъм църкви — промърмори мъжът до нея. — Не зная за вас, но аз бих пийнал една халба „Гинес“.

— За онези от вас, които са видели достатъчно и биха предпочели малко почивка и разпускане преди да се завърнем в автобуса, наоколо не липсват кръчми. Макар че е по-вероятно да видите местните да пият „Мърфис“ или „Биймиш“, две марки бира, които се произвеждат точно тук, в Корк.

— На мен ми звучи добре — каза някой.

— Ще се срещнем отново на автогарата на „Парнел плейс“ след един час — обяви екскурзоводът. — Моля ви да бъдете точни, защото иначе може да не ни стигне времето да посетим прочутия замък „Бларни“ на връщане към Дъблин. А не бихте желали да пропуснете да целунете легендарния камък „Бларни“, нали?

Не, със сигурност не бихме желали да пропуснем това, помисли си Марси, припомняйки си отвращението на Питър от идеята да бъде провесен за краката с главата надолу като прилеп, само за да целуне „някакъв мръсен и пропит с бактерии сив камък, покрит с чужда слюнка“, както забележително се бе изразил, когато му показа брошурата за първи път.

— Кой, ако е с всичкия си, ще иска да направи подобно нещо? — бе попитал раздразнено той.

Марси се бе засмяла, без да отговори нищо. От известно време Питър бе престанал да вярва, че тя е с всичкия си.

Дали тъкмо това не беше основната причина тя да се съгласи да тръгне на тази екскурзия? Нима не й повтаряха всички, че е важно — някои казваха решаващо — както за духовното й здраве, така и за брака й, двамата с Питър да прекарват повече време заедно, за да могат да приемат случилото се като едно цяло. Нима психиатърът й не бе използвал точно този термин?

Така че, когато сестра й за първи път подхвърли идеята за втори меден месец в чест на тяхната двайсет и пета годишнина, Марси се хвърли в планирането му с всяка фибра на своето същество. Предложението да идат в Ирландия бе на Питър, понеже майка му бе родена в Лимърик. От години говореше, че ще отиде на поклонение в земите на своите деди. Първоначално Марси възразяваше в полза на някое по-екзотично място като Таити или Бали, някъде, където средните юлски температури значително надхвърляха двайсет градуса, където би могла да отпива коктейли „Май-тай“ на плажа и да втъква цветя в косата си, вместо да иде на място, където специалитетът на деня бе „Гинес“, а влажността ще има грижата тя през цялото време да изглежда така, сякаш на главата й е поставена топка прораснал мъх. Но какво значение имаше къде ще отидат, бе разсъдила после, щом щяха да отидат там като едно цяло?

И така, приет бе изборът на Питър.

А в крайна сметка Питър бе избрал някого другиго.

Дали един човек също може да се брои за едно цяло, запита се Марси сега, давайки си сметка, че колкото и да й харесваше внушителния пейзаж и прехвалените четирийсет нюанса на зеленото в ирландската провинция, тя ненавиждаше еднообразното, надвиснало от дъжд небе и всепроникващата влага, която лепнеше по нея като втора кожа.

Не можел да понесе повече драми, бе заявил, когато й съобщи, че я напуска. Така е по-добре. И двамата ще сме по-добре. Ще видиш, че ще си много по-щастлива. Да се надяваме, че в крайна сметка ще можем да си останем приятели. Страхливите клишета на дезертьорите.

— Все още имаме своя син — бе й казал, сякаш трябваше да й се напомня.

И нито думичка за дъщеря им.

 

 

Марси потръпна, загърна двете страни на шлифера си и реши да се присъедини към редиците на онези, които бяха предпочели краткия отдих и халбата бира. Откакто автобусът им бе потеглил от Дъблин в осем и половина сутринта, те се намираха в непрекъснато движение. Бързият обяд в традиционна ирландска кръчма при пристигането им в Корк бе последван от тричасова обиколка на града пеша — обиколка, която включваше забележителности като градския затвор (думата затвор, произнесена със специфичния ирландски акцент), пристанищния пазар („пристанище“ произнесено по същия начин), операта, катедралата „Св. Фин Бар“, разходиха се по улица „Св. Патрик“, главната търговска улица на града. Сега приключваха с посещението на църквата „Св. Ана“ и предложението за катерене на стръмния склон на хълма „Патрик“. Понеже центърът на Корк се намираше върху остров, ограден от два притока на река Лий, градът бе естествено разделен на три части: центърът, известен като „градската равнина“, северния бряг и южния бряг. Марси бе прекарала целия следобед в пресичане на мост след мост. Време беше да поседне.

Десет минути по-късно тя се озова сама до миниатюрна маса за двама в друга традиционна ирландска кръчма с изглед към река Лий. Вътре беше тъмно, което подхождаше на бързо завладяващото я настроение. Трябва да съм била луда да дойда в Ирландия, помисли си тя. Само една луда жена би отишла сама на втори меден месец, без значение, че екскурзията е била предварително платена и въпреки че повечето пари не можеха да се върнат. Не че не можеше да си позволи да загуби няколко хиляди долара. Питър бе повече от щедър при развода. Очевидно му се искаше да се махне от нея колкото се може по-бързо и без излишни усилия. Марси неволно се закиска. Защо да влага в развода им повече усилия, отколкото в брака им?

— Нещо ти е забавно, така ли? — чу се глас над главата й.

Марси вдигна поглед и видя дяволит красив млад мъж със завидно права черна коса, падаща в блестящи тъмнозелени очи. Помисли си, че той има най-дългите мигли, които някога бе виждала.

— Какво да ти донеса, скъпа? — попита младежът, с тефтер и молив, готов да вземе поръчката й.

— Прекалено нелепо ли би било да си поръчам чаша чай? — Марси сама се изненада на въпроса си. Възнамеряваше да пие „Биймиш“, както бе предложил екскурзоводът. Почти чуваше как Питър й натяква: типично в твой стил да си толкова опака.

— Изобщо не е нелепо — заяви сервитьорът и успя да прозвучи искрено.

— Чай звучи чудесно — чу да казва още някой. — Може ли да са два? — Зад нея проскърца стол по дървения под. — Имате ли нещо против да се присъединя? — Мъжът седна, преди Марси да успее да отговори.

Сети се, че е един от участниците в туристическата група, но не можа да си спомни името му. Нещо италианско, помисли си и си го представи на седалката до прозореца на третата редица в автобуса. Беше й се усмихнал, докато тя си проправяше път към дъното. Хубави зъби, би прошепнал в ухото й Питър.

— Вик Сорвино — представи се сега той и протегна ръка.

— Марси Тагарт — каза тя, без да я поеме. Вместо това помаха леко с пръсти, надявайки се това да го удовлетвори. Защо беше тук? Имаше други маси, които можеше да избере.

— Тагарт? Значи си ирландка?

— Съпругът ми е.

Вик погледна към дългия бар, прострян по цялата дължина на помещението.

— Съжалявам, не бях разбрал, че си с някого — каза той, но не направи никакъв опит да освободи стола.

— Той не е тук.

— Не харесва екскурзии с автобус?

— Не харесва да е женен — чу се да казва Марси. — Поне не и за мен.

Вик доби леко изумено изражение.

— Не те бива много в леките разговори, нали?

Марси се засмя, въпреки нежеланието си и отмахна топката къдрици, падащи върху тясното й лице.

Толкова много коса, помисли си с гласа на майка си, за такова мъничко личице.

— Съжалявам — каза тя. — Предполагам, че това попада в категорията прекалено много информация.

— Глупости. Аз съм от школата, която вярва, че информацията винаги е полезна.

— Тогава стой наблизо — отбеляза Марси и тутакси съжали за избора си на думи. Последното нещо, което й се искаше, бе да го окуражава.

Сервитьорът се приближи с чая.

— Сигурно си мисли, че сме луди да поръчваме чай в кръчма — каза Марси и проследи с очи красивия младеж, докато се връщаше към бара, видя как флиртува с няколко от жените, насядали по високите столчета около него. После напълни пет-шест халби с наливна бира и ги плъзна със замах на китката си по тъмното полирано дърво на тезгяха към група шумни младежи в далечния край. Обожателките му избухнаха във възторжени аплодисменти. Може да има която си жена поиска, разсеяно си помисли тя, определяйки възрастта му на двайсет и няколко и се зачуди дали дъщеря й би го намерила за привлекателен.

— Всъщност американците имат погрешна представа за ирландските кръчми — каза Вик и непринуденият му баритон я върна към разговора. — Не са барове и предназначението им е колкото за пиене, толкова и за социализиране. Хората идват тук да се видят с приятелите и съседите си и мнозина от тях предпочитат чай или безалкохолни напитки пред алкохол. Чел съм пътеводителите — призна глуповато и, след като Марси не каза нищо, добави: — Откъде си?

— Торонто — чинно отговори тя.

— Торонто е чудесен град — тутакси заяви той. — Бил съм там няколко пъти по работа. — Млъкна, очевидно очаквайки я да попита: Кога? По каква работа? И въпреки че тя не го направи, той все пак й каза. — Беше преди няколко години. Имах производствен бизнес. Джвъчки.

— Произвеждаш пръчки?

Вик се разсмя и внимателно я поправи.

— Джвъчки. Малки механизирани устройства, чиито имена човек обикновено не помни. Уреди — поясни той.

Марси отпи от чая си и не каза нищо. Аз съм идиотка, помисли си тя.

— Продадох бизнеса и се пенсионирах миналата година — продължи той. И, след като не му бяха отправени нови въпроси, заяви: — Аз съм от Чикаго.

Марси успя да изобрази топла усмивка. Винаги бе харесвала Чикаго. Трябваше там да отида, помисли си и в същото време мобилният телефон в чантата й почна да звъни. Чикаго имаше чудесна архитектура и интересни квартали. Там не валеше през ден.

— Това твоят телефон ли е? — попита Вик.

— М-м? О. О — възкликна тя, намери го на дъното на чантата си и го вдигна до ухото си. — Ало?

— Къде си, по дяволите? — гневно викна сестра й.

— Джудит?

— Къде беше? Не съм те чувала повече от седмица. Какво става?

— Всичко наред ли е? Да не се е случило нещо с Дарън?

— Синът ти е добре, Марси — каза сестра й, без да си дава труда да прикрива раздразнението си. — Ти си тази, за която се тревожа. Защо не отговори на никое от обажданията ми?

— Не съм си проверявала съобщенията.

— И защо не, по дяволите?

Защото не исках да говоря с теб, помисли си Марси, но реши да не го казва. Джудит явно вече беше достатъчно разстроена. Марси си представи сестра си, по-голяма с две години от нея, как крачи по мраморния под на новия си луксозен апартамент. Несъмнено бе облечена в стандартната си униформа от черни панталони за йога и подходящ потник, тъй като или току-що бе приключила тренировката си или тъкмо се канеше да почва. Джудит тренираше поне по половин ден — първото нещо, което правеше сутрин бе трийсетминутно плуване, последвано от час или два на велоергометъра, после час и половина „гореща йога“ следобед. Понякога, ако имаше време и настроение, се включваше още и в клас по пилатес, „за коремната мускулатура“, както твърдеше, въпреки че коремът й вече бе плосък и твърд като стомана. Навярно дъвчи суров морков, помисли си Марси; менюто на сестра й се състоеше единствено от суши, сурови зеленчуци и по някоя и друга лъжица фъстъчено масло от време на време. Джудит бе със съпруг номер пет. Тръбите й бяха вързани на осемнайсет години, понеже още докато двете с Марси бяха деца, бе решила никога да няма свои собствени.

— Ти наистина ли искаш да поемеш този риск? — питаше я Джудит тогава.

— Нещо не е наред — каза сега. — Идвам при теб.

— Не можеш. — Марси отмести поглед към широкия преден прозорец на кръчмата.

— Защо не?

— Защото не съм там.

— А къде си?

Дълга пауза.

— Ирландия.

— Какво?

— Аз съм в Ирландия — повтори Марси, като много добре знаеше, че Джудит я бе чула още първия път. Отдръпна телефона от ухото си в очакване на крясъците й.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Не се шегувам.

— Има ли някой с теб?

— Добре съм, Джудит. — Марси видя една сянка да пада на прозореца. Сянката спря и помаха на бармана. Той отвърна с лека усмивка.

— Не си добре. Чалната си. Настоявам да се върнеш вкъщи незабавно.

— Не мога да направя това. — Сянката попадна в сноп светлина, обърна се и изчезна. — О, боже мой — ахна Марси и скочи на крака.

— Какво има? — Вик и Джудит попитаха едновременно.

— Какво става? — повтори сестра й.

— Боже мой, това е Девън! — викна Марси и хукна към вратата, удряйки бедрото си в съседната маса.

— Какво?

— Току-що я видях. Тя е тук.

— Марси, успокой се. Говориш налудничаво.

— Не съм луда. — Блъсна тежката входна врата на кръчмата и се заозърта нагоре-надолу с натежали от сълзи очи по пълната с туристи улица. Бе почнало да ръми. — Девън! — провикна се тя и затича на изток покрай реката. — Къде си? Върни се. Моля те, върни се.

— Марси, моля те — настояваше Джудит в ухото й. — Не е Девън. Знаеш, че не е тя.

— Зная какво видях. — Марс и спря при моста „Св. Патрик“, колебаейки се дали да го премине. — Казвам ти. Тя е тук. Видях я.

— Не, не си — нежно произнесе Джудит. — Девън е мъртва, Марси.

— Грешиш. Тя е тук.

— Дъщеря ти е мъртва — повтори Джудит. Всяка нейна дума бе натежала от сълзи.

— Върви по дяволите — проплака Марси. После хвърли телефона в реката и мина по моста.