Джой Филдинг
Вече я виждаш (11)

11.

На следващата сутрин Марси се върна при къщата на „Адълейд роуд“.

Пристигна преди осем часа, след като погълна набързо огромната закуска, която Сади Доил приготвяше ежедневно. Състоеше се от бекон с две яйца, по-големи от средното, купа с овесена каша, стафиди и кафява захар, две препечени филии, домашен мармалад и консервирани ягоди. Джудит направо би се ужасила, мислеше си Марси, докато се хранеше. Сестра й би си поръчала само една малка купичка с пресни плодове и поне три чаши черно кафе. Марси напълно се бе ограничила откъм течности. Кафето имаше навика да минава бързо през нея, а тя не знаеше кога ще има възможност да иде до тоалетна.

Може да се окаже твърде дълъг ден, мислеше си тя сега и за трети път от няколко минути насам си погледна часовника. Вече десет и половина, а нищо не се бе случило, откакто господин О’Конър бе тръгнал за работа два часа по-рано. Марси поне успя да си намери доста уединено местенце до една съседска къща отсреща, откъдето можеше да наблюдава.

До момента обаче нямаше нищо за гледане.

Поне слънцето пече, помисли си и нарочно не обърна внимание на огромния куп заплашително събиращи се на хоризонта облаци. Слава богу, не беше толкова студено, както през последните няколко дни. Можеше дори да си махне шлифера, който й бе станал нещо като униформа, откакто бе пристигнала в Ирландия.

— Ще се покачи почти до двайсет и един градуса — бе съобщила Сади Дойл на един от своите гости на закуска сутринта. Марси изчисли температурата във Фаренхайт: седемдесет градуса. — Със сигурност ще се покачи леко.

— Леко със сигурност, правилно — повтори Марси сега и реши, че това някак си обобщава поведението й напоследък. „Луда, та дрънкаш по-силно от буркан с ядки“, бе казала Джудит. А не знаеше и половината от нещата. Не знаеше нито за Вик, нито за Лиъм, това, че Марси бе спала с първия и сериозно обмисляше дали да не скочи и в леглото на втория. Какво й ставаше, за бога? Напълно ли си бе загубила ума? Наистина ли смяташе да се съблече гола пред мъж, повече от петнайсет години по-млад от нея?

Защо не, запита се тутакси тя. Мъжете го правеха през цялото време. Те като че ли никога не се притесняваха от разликата във възрастта между тях и партньорките им. Като че ли не ги спираха нито солидно увисналите задници, нито меките нетренирани мускули. Въпреки оредяващата коса и опънатите колани, те обикновено се чувстваха удобно в собствената си кожа и уверени, макар и неоправдано, в своята привлекателност. Нима Питър не беше нагледен пример за това?

Не че Питър не изглеждаше добре, помисли си Марси. Той бе висок, слаб и взискателен към външността си. Бе също „щедро надарен“, както обичаше да казва Джудит, когато говореше за съпрузи номер едно и три. Затова не бе кой знае колко учудващо, че жена като Сара, съвсем малко по-стара от Лиъм, го бе намерила за привлекателен. Въпреки че, когато не беше толкова снизходителна, Марси се чудеше дали Сара щеше да го заобича, ако той не бе и финансово надарен.

Не трябваше да ям толкова, помисли си тя, усещайки корема си притиснат към горното копче на дънките. Ако продължеше да яде — и да пие — както правеше последните няколко дни, щеше да качи толкова килограми, че Девън можеше и да не я познае.

При положение че я намеря, напомни си тутакси Марси. И веднага след това: разбира се, че ще я намеря.

Беше само въпрос на време.

Може би дори днес.

— Извинете, имате ли нещо против да ми кажете какво правите тук?

Гласът съдържаше равни дози любопитство и негодувание. Марси се извърна бавно и видя жена на средна възраст в пеньоар на цветя, застанала на стълбите на съседната къща. Косата й бе навита на ролки, дланите й бяха поставени на едрите бедра. Липсва й само точилка, помисли си Марси и се усмихна, като същевременно се чудеше дали да не хукне. Тя пристъпи неуверено към жената.

— Съжалявам — започна, но млъкна, понеже не се сети какво да добави.

— Какво правите тук? — повтори жената.

— Мисля, че се изгубих — тихо отговори Марси.

— Изгубили сте се?

— Излязох да се поразходя…

— Американка ли сте? — прекъсна я жената.

— Канадка. Майката на съпруга ми беше от Лимърик — добави с надежда, сякаш това имаше някакво значение.

Жената определено не бе впечатлена от потеклото на Питър.

— И какво точно правите като дебнете около къщата на Мъри?

— Не съм… дебнела.

— На мен ми се видя, че дебнете.

— Не. Просто излязох да се поразходя…

— Това място не е особено популярно сред туристите.

Марси импровизира.

— Именно. По принцип се опитвам да избегна обичайните туристически маршрути.

Рунтавите вежди на жената се сбърчиха недоверчиво.

— Така пропускате доста добри неща.

— Да, навярно е така.

Жената наклони глава на една страна, сякаш очакваше още обяснения. А може би просто чакаше Марси да заговори по-логично.

В такъв случай, ще си стоим тук доста дълго време, помисли си Марси.

— Просто обичам наистина да разглеждам градовете, които посещавам, да видя как в действителност живеят хората. Разбирате ли какво казвам?

— Не, не мисля. На мен ми изглеждаше, че дебнете наоколо.

— Не, честна дума, само си почивах. Този хълм е наистина убийствен.

— Знаете ли какво си мисля? — риторично попита жената. — Мисля, че оглеждахте наоколо. Мисля, че трябва да се обадя в полицията.

— Моля ви, не правете това — бързо изрече Марси. — Наистина няма нужда да се обаждате на никого. Веднага си тръгвам. — Тя заотстъпва. В следващия миг вече тичаше надолу по хълма.

— И никога вече да не съм ви хванала в този квартал — провикна се след нея жената. — Чухте ли ме? Ще се обадя в полицията, само да видя и една къдрица от главата ви.

— Мамка му — възкликна Марси и се преви на две, щом стигна най-долу по стръмния хълм. Дъхът й излизаше на остри болезнени спазми. — Проклета коса — измърмори тя и отметна няколко потни кичура от челото си. — Какво ще правя сега? — запита земята под краката си.

Махай се оттук, по дяволите, чу Джудит да казва. Връщай се вкъщи веднага. Преди да са те арестували.

— Няма начин — отсече Марси и се завъртя безпомощно в кръг като куче, което търси удобно място да се настани. Спомни си, че бе зърнала малък парк на няколко пресечки оттам. Сигурно в този тесен квадрат ще се намери някоя пейка, на която да приседне, да се посъвземе, да премисли стратегията си.

Ще те претрепят някъде, предупреди я гласът на Джудит, докато крачеше към внушителния жив плет от кървавочервени фуксии в далечината.

Марси тръсна глава да прогони заядливия глас на сестра си и нарочно ускори крачка. След няколко минути вече седеше на една зелена дървена пейка, заобиколена от розови и сини хортензии, широки петна от дантелено бял бучиниш и редици морави напръстничета. Наистина е красива страна, помисли си тя, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Може би, щом веднъж намери Девън, те двете щяха да обиколят заедно останалата част на Ирландия, да предприемат екскурзията, на която Девън винаги бе мечтала да отиде с баща си, ще посетят Лимърик, може даже да намерят къщата, в която е отрасла баба й. Можеха да отидат до Киларни и Килкъни, дори да посетят известните варовикови Скали на Мохер в далечното графство Клер. Където Девън пожелаеше. Каквото поискаше да прави. Каквото Девън пожелае, повтори си Марси и в същия момент дочу далечен бебешки плач да се примесва с шума на уличното движение.

Тя отвори очи и видя слабичка млада жена със светла кожа и медноруса коса да бута количка в нейната посока. Момичето бе обуто в тесни сини дънки и широка бяла тениска. Докато вървеше, опашката й се мяташе насам-натам. Шанън, тутакси осъзна Марси и веднага след това: Не, не може да бъде. Трябва да бе заспала. Само сънуваше, че това се случва.

— Имате ли нещо против да седна? — срамежливо попита младата жена и почака Марси да кимне, преди да седне на другия край на пейката.

Марси положи максимални усилия да не се втренчва в нея. Наистина ли беше Шанън?

Момичето бързо махна ластика от опашката си и разпусна гъстата си коса върху раменете.

— Ето. Така е много по-добре. Бях я вързала прекалено стегнато. Чак главата ме заболя — каза тя с нотка на извинение в гласа, сякаш се боеше да не обиди Марси с ненужните си обяснения. Изчерви се по един изненадващо деликатен начин. — Извинете. Не исках да ви безпокоя.

— В никакъв случай. Чудесна коса. — Марси разгледа лицето й, забеляза почти прозрачната кожа, тесните зелени очи и дългия тънък нос. Едно от онези момичета, които си нямат представа колко са хубави, навярно защото майките им никога не са им го казвали.

Марси тутакси си представи Девън, която упорито държеше да крие естествената си красота зад тонове фон дьо тен и тежки черни сенки за очи.

— Благодаря — каза момичето и стеснително втъкна косата си зад едното ухо. Бебето продължаваше да плаче в количката. — Извинявайте за врявата. Ако не се успокои скоро, отново ще тръгна. — Тя се пресегна и почна да бута количката напред-назад, напред-назад.

— Всичко е наред. Не ми пречи. — Марси се изправи и погледна в количката. — Момиченце, нали?

— Момиченце с тежки колики, боя се. Плаче от полунощ. Направо сме си изкарали умовете с нея.

— Първото ли ви е? — попита Марси, надявайки се лекото потрепване на гласа й да не я издаде.

— О, тя не е мое бебе. — Руменината на момичето се засили. — Аз съм само детегледачката.

Марси си пое дълбоко дъх, мъчейки се да потисне силното си вълнение.

— Как се казва?

— Кейтлин. Кейтлин Даниел О’Конър.

Въздухът в гърдите на Марси се сви като юмрук и почна да я удря по ребрата.

— Хубаво име.

— Нали?

— На колко е?

— Почти на пет месеца.

— Красавица.

— Да. Още по-красива е като не плаче.

Марси протегна ръка.

— Аз съм Мерилин. — Не знаеше дали е нужно да лъже, но не бе уверена, че може да довери на Шанън истината.

— Шанън — представи се момичето, стисна ръката на Марси и се облегна назад. — Американка ли сте?

Марси кимна. Понякога просто бе по-лесно да се излъже.

Плачът на Кейтлин се засили, сякаш се възмущаваше от измамата.

— О, боже. — Шанън въздъхна, победена.

— Мога да я подържа за няколко минути, ако не възразявате — предложи Марси.

— Изобщо не възразявам — каза Шанън и Марси внимателно вдигна пищящото бебе от количката. — Горката госпожа О’Конър стоя будна половината нощ и я носи на ръце. На сутринта направо щеше да падне от изтощение. Опитах се да я нахраня, преоблякох я, люлях я. Нищо не помогна, затова реших да я изведа на разходка, поне да дам възможност на госпожа О’Конър да поспи.

— Сигурна съм, че тя оценява това. — Марси държеше бебето плътно притиснато до гърдите си и целуваше върха на меката му главичка през розовата шапчица, полюшвайки го леко. Само след секунди плачът секна.

— Господи, вижте само — възхитено възкликна Шанън. — Май имаш магическо докосване, Мерилин. Как, за бога, успя?

— Практика — отговори Марси и изпита прилив на гордост. Винаги бе имала подход към малките деца. Когато някое от децата й плачеше, тя трябваше само да го вдигне и да го притисне до себе си.

Защо същата магия не проработи и когато Девън порасна? Кога Марси бе изгубила способността си да утешава и предразполага детето, което обичаше повече от живота си?

— Колко деца имаш? — попита Шанън.

— Три. — Всяка следваща лъжа става все по-лесна, даде си сметка Марси. — Две момчета и едно момиче.

— Обзалагам се, че с момичето е било най-трудно.

— Да — потвърди Марси и си помисли: Истината, най-накрая. — Откъде знаеш?

— Аз имам пет братя и две сестри. Майка ми казваше, че момчетата били лесна работа, но момичетата направо я убивали.

— Оттук ли си?

— О, не. Аз съм от Гленгариф. На залива Бантри. Това е на западния бряг. Близо до планината Каха. Знаете ли го?

— Не. Боя се, че не.

— Не се учудвам. Не може да се нарече туристически град. Нямах търпение да се махна оттам — призна тя и гузно погледна през рамо, като че ли някой би могъл да подслуша. — Нямах търпение да дойда в големия град. Заминах, още щом навърших осемнайсет.

— Не изглеждаш много по-стара и сега.

— Следващият месец ставам на деветнайсет — каза Шанън и така силно поруменя, че цялото й лице стана червено.

— Значи си тук почти от година?

— Ами, първо почнах в Дъблин. Но градът ми се видя малко плашещ. — Изчерви се още повече. — Толкова е голям. Никога нямаше да се почувствам удобно. Едва не се върнах вкъщи. После обаче дойдох тук. — Тя въздъхна доволно. — Много по-добре е.

— Корк е с приятни размери — съгласи се Марси. — Доста практичен.

— Да, така е.

— Тук е много по-лесно да си намериш приятели, струва ми се — каза тя, решена внимателно да зачекне темата.

Шанън кимна. Червенината, която бе почнала да се отдръпва от лицето й, се завърна с пълна сила.

— Винаги ми е било трудно да си намирам приятели. Малко съм срамежлива, дори да не ви се вярва.

— От колко време си тук? — попита Марси.

— Малко повече от половин година. От четири месеца работя за семейство О’Конър.

— Сигурна съм, че си се сприятелила поне с един човек през това време — настоя Марси, опитвайки се да звучи небрежно и леко.

— Предполагам, че да.

— Е, така е добре.

— Да.

Това до абсолютно никъде не води, помисли си Марси, продължавайки да люлее вече спящото бебе в ръцете си.

— Някъде наблизо ли работиш? — попита тя. Реши да отклони леко темата, преди отново да се върне на въпроса за приятелите на Шанън.

— Малко по-нагоре по улицата.

— Изглежда хубав квартал.

— О, чудесен е. Определено първокласен във всяко отношение. А къщата на семейство О’Конър е най-голямата на улицата. Почти на върха на хълма. — Тя посочи натам. — Не можете да я пропуснете. Грамадна е. Дори моята стая е огромна. Почти колкото къщата, в която съм отрасла. Имам си даже собствен телевизор и всичко останало.

— Звучи чудесно.

Тя кимна ентусиазирано.

— Имах голям късмет да си намеря тази работа.

— Някоя приятелка ли ти я препоръча? — Марси си прехапа езика. Можеше ли да се издаде повече от това?

Шанън обаче като че ли не забеляза.

— Не, чрез една агенция. Семейство О’Конър току-що бяха уволнили първата си детегледачка, защото не се справяла и се нуждаеха от нова. Казаха ми да се облека консервативно и да говоря само когато ме питат. Явно госпожа О’Конър не бе харесала първото момиче, защото то имало голяма уста и ходело с твърде къси поли.

Марси си представи обявата, дадена от семейство О’Конър:

ТЪРСИ СЕ. Детегледачка, която да живее в дома. Да е срамежлива и свита.

Привлекателна, но да не е заплаха.

Без социален живот.

Шанън определено отговаряше на изискванията.

— С какво се занимава господин О’Конър? — попита Марси.

— Със строителство. Кварталът, в който живеем, е един от неговите проекти.

Марси кимна, чудейки се как да насочи разговора към Одри.

Шанън обаче продължи без подкана:

— Баща му е бил някакъв дипломат. Бил убит от ИРА преди около двайсет години, когато господин О’Конър е бил тийнейджър.

— Това е ужасно.

— Ужасни времена са били — заключи Шанън.

Марси кимна в потвърждение.

— Е, какво правиш в свободните си дни? — попита след малко.

— Нищо кой знае какво. Чета, ходя по магазините, на кино.

— Какви филми харесвате ти и приятелките ти?

— Всякакви.

Страхотно, помисли си Марси. Друга задънена улица. А сега какво? Въпросите й почнаха да се изчерпват. Да не говорим за търпението. И бебето вече й тежеше.

— А имаш ли си приятел? — попита тя с последна надежда.

Шанън поклати глава. Сякаш от движението червенината й се разпростря от ухо до ухо.

— Одри казва, че имам късмет. Според нея, момчетата носят само неприятности.

Дъхът на Марси заседна в гърлото й при споменаването на Одри.

— Одри? — повтори тя шепнешком. Дали правилно бе чула Шанън?

— Приятелката ми. Е, нещо такова. Всъщност, по-скоро позната.

— Как така?

— Ами, аз фактически не я познавам от много отдавна. Само от няколко месеца. А и не се срещаме често. Работата ми доста ме ангажира.

— Одри също ли е детегледачка?

Шанън се засмя.

— О, не. Не мога да си представя Одри като детегледачка.

— Защо така?

— Не мисля, че изобщо харесва деца, честно казано. Макар че винаги когато види Кейтлин, се захласва по нея. И все пак…

— Все пак?

— Не зная. Просто имам такова усещане. — Шанън си погледна часовника.

— И какво работи Одри?

— Каквото й падне, стига да не е много. — Руменината на Шанън стана доматеночервена, сякаш току-що бе казала най-ужасното нещо на света. — Работи временно. Нещо такова. Боже мили, виждаш ли кое време е? Наистина трябва да вървя.

Марси върна Кейтлин в количката и нежно положи спящото бебе по гръб. Още толкова много въпроси искаше да зададе на Шанън: Къде живее Одри? Откъде е? Споменавала ли е нещо за миналото си, за майка си? Къде мога да я намеря?

— Много ти благодаря за помощта с Кейтлин — каза Шанън. — Наистина се радвам, че си поговорихме. Може отново да се засечем някой път.

Марси проследи тънката фигура на Шанън, която излезе с количката от парка, после пое нагоре по хълма и се изгуби от поглед.

— Разчитай на това — каза тя.