Джой Филдинг
Вече я виждаш (24)

24.

— Наистина, госпожо Тагарт — каза Кристофър Мърфи, облегнат назад, обхванал тила си с длани. — Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

Марси се усмихна, оценявайки чувството му за хумор, колкото и измъчено да беше. Даваше си сметка, че той навярно би предпочел да я заключи в някоя килия, докато дойде време да си тръгне от Ирландия или още по-добре, лично да я ескортира до летището и да закопчае колана на седалката й на самолета на „Еър Канада“ за Торонто. Въпреки привидно спокойното му поведение, тя долови сдържаната ярост в погледа, който подсказваше, че е на косъм да скочи през бюрото си и да я хване за гушата. Беше виждала този поглед в очите на Питър много пъти през месеците, предшестващи неговото напускане.

— Наистина много съжалявам за всички неприятности, които ви създадох — каза Марси.

Мърфи почака, сякаш вече беше чул онова „но“, което трябваше да последва.

— Но не съм направила нищо лошо — добави тя чинно.

— Но и нищо добро не сте направили — бе незабавният отговор на Мърфи.

— Така е — бе принудена да признае Марси. — Все пак, не съм нарушила никакви закони, доколкото ми е известно.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че като нищо мога да ви обвиня в нарушение на обществения ред.

— Нарушение на обществения ред? Нелепо.

— Това е третото ви посещение тук за няколко дни — каза той. — Да не говорим за изпълнението ви снощи.

— Изпълнение…? — Мили боже, да не би онова копеле Кийран да е подало официално оплакване?

— Чух, че сте прекарала известно време с едно от нашите момчета на предната седалка на патрулката му. — Кристофър Мърфи кимна към отворената папка на бюрото си.

Раменете на Марси рухнаха.

— Вие сте уведомен за това — не попита, а по-скоро констатира тя.

— Марси Тагарт, канадска гражданка, намерена да се скита из хълмовете на Корк към десет часа през нощта — изрецитира той по памет, — леко залитаща, мирише на алкохол, прилича на пияна…

— Не бях пияна.

— Не? А каква бяхте?

— Просто имах нужда от малко въздух.

— В десет часа през нощта? В проливния дъжд? Далеч от вашия хотел? — Мърфи кимна, после поклати глава, сякаш спореше сам със себе си как да продължи. — В такъв случай, тази сутрин същото ли правехте? Просто дишахте въздух? — Марси не отговори и той отново отегчено поклати глава. — Госпожа Лиъри каза, че не било за първи път да ви хваща да дебнете около къщата на семейство О’Конър.

— Не съм дебнела — натърти Марси, но тутакси съжали. Кристофър Мърфи не беше врагът. Какъв смисъл имаше да се кара с него? — Ако някой тук дебне, това е тази проклета госпожа Лиъри.

— Видяла ви е да надничате през прозорците на съседите, да заобикаляте на пръсти къщата им, да надзъртате в гаража им — изреди Мърфи, акцентирайки върху глаголите.

— Просто се опитвах да разбера дали семейство О’Конър са все още в къщата.

Мърфи кимна.

— Фактът, че никой не е отворил, когато сте чукали или звънели, не ви ли беше достатъчен?

— Вече казах на другите полицаи…

— Опитвала сте се да ги предупредите — довърши полицаят, а в това време вратата на кабинета му се отвори и вътре влезе полицай Суини. Той заобиколи бюрото и прошепна нещо в ухото на по-старшия. Изпъкналото му шкембе се опря в ръкава на униформата на Мърфи, който кимна няколко пъти, после Суини излезе, отправяйки многозначителна усмивка по посока на Колийн Донъли. Полицайката стоеше в далечния ъгъл на стаята, преметнала единия си тънък глезен върху другия, опряла рамо в светлосивата стена, толкова тиха, че Марси напълно бе забравила за присъствието й.

— Да, точно така — каза Марси.

— За някакъв заговор, който бил в ход, касаещ отвличането на бебето им.

— Точно така. — Марси се мъчеше да не обръща внимание на скептичната нотка в гласа му.

— И смятате така, понеже…?

— Вече обясних.

— Обяснете отново.

Тя въздъхна, схванала упражнението. Защо да не сътрудничи, като знае, че няма смисъл да спори? Нямаше да излезе оттук, докато не повтори и последната подробност от историята си. А най-вероятно и да я потрети.

— Подслушах един телефонен разговор — каза тя, скръсти ръце пред гърдите си и заби поглед в пода.

— Чакайте малко — излая Мърфи. Тонът му я принуди да вдигне очи към него. — Къде стана това?

— Пред „Мълкахи“. — Марси погледна временната черна татуировка върху опакото на дланта си. Съвсем леко бе избледняла от предишната нощ, въпреки неколкократните й опити да я изтрие.

— И кажете, какво, за бога, ви накара да идете на място като „Мълкахи“?

— Търсех дъщеря ми…

— Одри ли да разбирам?

— Девън — поправи го Марси.

— Да, вярно. Просто тя напоследък се нарича Одри. Кой ви каза за „Мълкахи“?

— Попитах една от камериерките в хотела дали знае някое популярно сред младежите място…

— И тя е споменала „Мълкахи“.

— Да.

— И вие сте отишла?

— Да.

— Сама?

— Да.

— По кое време?

— Не съм сигурна. Около седем, мисля.

— „Мълкахи“ е нощен клуб. Не отваря преди десет.

— И аз това установих.

— И така, вие сте решила да предприемете дълга разходка — подсказа й той.

— Не. Първо отидох в едно заведение.

— Кое?

— Не помня.

— Не помните?

— Намира се на Северния канал. Вътре имаше бенд, който свиреше ирландска музика. Не зная името. Защо? Какво е значението? Беше просто една кръчма наблизо.

— Какво ядохте?

— Не разбирам. Защо ме питате това? — Очите й потърсиха помощ от Колийн Донъли. Нейните очи обаче останаха упорито безизразни и студени.

— Само се опитвам да придобия впечатление, госпожо Тагарт. Не може да не си спомняте какво сте вечеряла снощи.

— Сандвич с шунка и сирене. — Марси си спомни сандвича, който така и не опита.

— И как беше?

— Добре.

— Радвам се да го чуя. Пихте ли и бира с него?

— Да.

— Колко?

— Само една.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Мърфи протегна ръце високо над главата си, после се приведе напред и положи лакти на бюрото, подпрял брадичка върху опакото на дланите си.

— Добре, и колко време, според вас, сте останали в заведението? Час? Два, може би? Просто се опитвам да подредя нещата във времето — обясни, преди Марси да е възразила.

Тя се покашля. Наистина ли онзи идиот Кийран бе имал наглостта да я докладва в полицията? Да не би Мърфи да се опитваше да я подведе с привидно невинните си въпроси?

— Не мисля, че останах толкова дълго — отговори тя. — Изядох си сандвича, изпих си бирата и си тръгнах.

— После какво направихте?

— Нищо. Просто се разхождах.

— В дъжда?

— То все вали — отбеляза тя.

— Да, за жалост, това е вярно — засмя се Мърфи.

Марси се облегна назад, придавайки си отпуснат вид, мъчейки се да смекчи стегнатите си устни, така че усмивката й да не изглежда толкова изкуствена, колкото предполагаше. Кръстоса крака и вдигна ръка да втъкне косата си зад ухото.

— Какво е това на ръкава ви? — незабавно попита Мърфи.

— Какво? — Марси побърза да свали ръка, хвърляйки само за миг око на засъхналата кръв върху пуловера си.

— Прилича на кръв.

— Кръв? — Марси се престори, че оглежда петното по-отблизо. — Не. Разбира се, че не. Кетчуп, това е всичко.

— Слагате си кетчуп на сандвича с шунка и сирене, така ли?

— Не е кръв — изрече по-високо, отколкото възнамеряваше, Марси.

— Кетчуп, така да бъде. Добре. — Той се върна към първоначалния разпит. — Значи сте се разхождали няколко часа под дъжда, докато не сте била спряна от полицай Рийган…

— Да.

— И сте седнали и сте разговаряли с него известно време, докато той не е получил повикване за взлом…

— Да.

— Тогава, вместо да се върнете в хотела си, както разбирам, че сте му обещали, вие сте се насочили право към „Мълкахи“.

— Да — гузно призна Марси. Да не би ирландците да смятат за престъпление нарушеното обещание?

— А в „Мълкахи“ съвсем случайно сте видели момъка, за когото твърдите, че ви е блъснал с колелото си няколко дни по-рано.

— Да.

— И той е бил с Шанън, момичето, с което сте се скарали онзи ден в „Гроганс хаус“.

— Вие изопачавате случилото се…

— И сте подслушали как те подготвят заговор да отвлекат…

— Не — прекъсна го Марси, осъзнавайки, че това не бе неволна грешка от негова страна. — Чух Джакс да говори по мобилния си телефон.

— Когато сте го последвали навън — отбеляза Мърфи.

— Да.

— И той е говорил за отвличането на бебето на семейство О’Конър?

— Не точно.

— А какво точно?

— Той каза, че всичко се движело по плана — съобщи Марси. — Пошегува се за някаква „Операция бебешка торта“…

— „Операция бебешка торта“ — невярващо повтори полицаят.

— Зная, че звучи нелепо.

— Затова естествено сте допуснали, че той говори за бебето на О’Конър.

Марси реши да не обръща внимание на преднамерения сарказъм в думата „естествено“.

— Не веднага, не. В онзи момент нямах представа какво говори.

Марси се поколеба. Тази част мразеше най-много, моментът, в който от глупости преминаваше към лудост.

— По-късно.

— По-късно? А какво се случи… по-късно?

— Сънувах нещо — призна неохотно, представяйки си ироничните погледи на двамата полицаи.

— Значи това прозрение ви се яви насън, така ли? — попита Кристофър Мърфи, а Колийн Донъли се оттласна от стената, прикривайки с лявата си ръка широката си усмивка.

— Не казах това.

— Извинете. Така ми се стори.

— Сънят само ми помогна да подредя парчетата.

— Дали ще сте достатъчно добра да ни обясните как?

— Джакс каза, че всичко се движело по плана — повтори Марси, повишавайки тон. — Каза, че почвал да се чувства като Джеймс Бонд и че навярно трябвало да нарекат плана си…

— Операция бебешка торта — продължиха едновременно двамата полицаи.

— Да. Точно така. Но сега всичко трябвало да се отложи, защото семейство О’Конър щели да заминат за няколко дни и той се ядосваше, понеже вече предвкусвал парите.

— Парите, които са щели да вземат като откуп?

— Да.

— Той използва ли действително думата „откуп“?

Марси поклати глава.

— Не.

— Вие просто сте предположили, че това е имал предвид?

— Малко прибързано, не мислите ли? — намеси се Колийн Донъли.

Марси погледна към нея.

— Какво друго би могло да означава?

— Ако сте мислели, че има заговор за отвличането на бебето на О’Конър — логично попита Мърфи, — защо не ни се обадихте?

Марси си пое дълбоко дъх и помълча няколко секунди, преди да отговори.

— Защото се боях, че Девън може да е замесена. Не исках да й навличам неприятности и си помислих, че ако просто поговоря със семейство О’Конър…

— И сте хукнали право към къщата им, за да ги предупредите? — изпитателно я погледна Мърфи, но тонът му подсказваше, че вече знае отговора на този въпрос.

Мамка му, помисли си Марси. Мамка му. Мамка му, мамка му.

— Не.

— Не сте се опитвали да ги предупредите?

— Не веднага, не.

— Почакали сте до сутринта?

Марси кимна.

— И защо така, госпожо Тагарт?

— Казах ви вече. Трябваше ми време, за да проумея всичко.

— Защото не сте била сигурна.

— Бях изморена…

— Изморена и объркана — добави Мърфи.

— Просто имах нужда от малко време…

— Да преспите.

— Да.

— Така че сте заспали и сте сънували…

— Не е толкова елементарно, колкото го изкарвате — настоя Марси. — Очевидно подсъзнанието ми се е опитвало да подреди нещата.

— Значи подсъзнанието ви е казало, че тази личност Джакс навярно съзаклятничи с вашата дъщеря, Девън, Одри, или както там се нарича напоследък, същата, която всички останали, включително и бившият ви съпруг, твърдят, че е мъртва, че тези двама души кроят план да съблазнят детегледачката на О’Конър, за да им отвлекат бебето…

— Повярвайте ми, наясно съм колко налудничаво звучи навярно — увери го Марси.

— Звучи малко изсмукано от пръстите — обади се Колийн Донъли.

— Не съм луда — заяви Марси.

Луда кучка, чу Кийран да крещи.

Това е налудничаво, измърмори Джудит.

— Не съм луда — повтори Марси и по страните й потекоха сълзи.

Кристофър Мърфи заобиколи бюрото си, подпря се странично на него и се наведе към нея.

— Госпожо Тагарт, не се съмнявам и за минута, че вие си вярвате на всичко, което ни казахте. Убеден съм също, че намеренията ви са достойни и чисти.

— Просто не мислите, че нещо от това, което казвам, струва и пукната пара — констатира Марси.

— Можете ли да се опитате да погледнете от нашата гледна точка? — Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — За броени години сте претърпели две големи загуби. Преди почти две години дъщеря ви изглежда се е удавила при трагичен инцидент, а съпругът ви ви е напуснал. Сама сте в чужда страна; въображението ви се вихри; дори и вие трябва да признаете, че се държите ирационално. Вече два пъти ви задържаха тук за обществени нарушения; изхвърлиха ви от хотела ви и ви спряха за скитане по улиците; спите буквално с непознати…

— Моля?

— Извинете. Не исках да прозвучи осъдително. Естествено, имате право да спите с когото си пожелаете.

— Спала съм с точно двама мъже през последния четвърт век — заяви Марси. — Съпругът ми и…

— Мъж, с когото сте се запознали в автобус — довърши вместо нея Мърфи. — Говорихме с Вик Сорвино — добави, преди Марси да продължи с възраженията си.

— Така ли? Кога?

— Засякохме го на летището вчера следобед, докато се канеше да се качи на самолет за Рим. Той отрече да е нахлувал в хотелската ви стая, каза, че когато си е тръгнал, всичко било наред. Нямаше възражения да претърсим багажа и джобовете му за обеците ви. Претърсването не откри нищо.

— О, господи. Горкият Вик. — Разбира се, че той нямаше нищо общо с нахлуването в стаята й. Бил е Джакс. Той е откраднеш обеците й и ги е дал на Шанън.

— А Лиъм Флахърти? — попита Колийн Донъли.

— Лиъм? — Внезапното споменаване на името му — фамилията му била Флахърти — стресна Марси. — Не съм спала с Лиъм.

— А каква точно е връзката ви с господин Флахърти? — попита Мърфи.

Беше странно да чува полицаите да наричат Лиъм господин Флахърти. Това му придаде тежест, значимост, които преди това тя не чувстваше.

— Приятел. Казах ви, той ми помогна да търся Девън. Можете да го попитате, ако искате.

— Мисля да направя точно това. Той чака в съседното помещение.

— Какво?

— Суини каза, че се появил преди половин час, твърде загрижен за вас.

— Той ме умоляваше да ви се обадя — каза Марси.

— Трябвало е да го послушате.

За доста неща, помисли си тя.

— Извинете ме за минутка — каза Мърфи преди Марси да се сети какво да възрази.

— Той е много красив мъж — отбеляза Колийн Донъли, след като Кристофър Мърфи затвори вратата.

— Полицай Мърфи ли?

Колийн се разсмя.

— Лиъм Флахърти.

— О. Да, предполагам, че е.

— Този приятел Сорвино, и той не е лош. И на много по-подходяща възраст, ако питате мен.

Марси сви рамене, изключи Колийн Донъли от съзнанието си и се замисли колко ли унизен се бе почувствал Вик, да бъде „засечен“ на летището от полицията, да го разпитват и претърсват. Сигурно ме мрази, каза си тя.

— … Не мога да си представя какво е да си женен за един и същи мъж в продължение на години — говореше Колийн, когато Марси се заслуша отново.

Тя се съгласи.

— Много време е.

— Родителите ми се разведоха, когато бях на две години. Може да се каже, че не познавам баща си. Майка ми изгори всичките му снимки, така че дори не зная как изглежда. Обичах да си го представям висок, едър, красив мъж с червена коса и гъста брада. Понякога виждам някой непознат да върви по улицата и си представям, че е той, тръгвам след него и вървя така с часове. Един път бях абсолютно убедена…

Марси въздъхна, разбрала, че Колийн се опитва да спечели доверието й с навярно измислената си история.

— Това ли мислите, че правя и аз?

— Понякога толкова силно ни се иска нещо…

— Смятате, че искам дъщеря ми да е замесена в заговор за отвличане?

— Мисля, че искате дъщеря си обратно — простичко каза Колийн.

— А аз мисля, че приключихме този разговор — остро я прекъсна Марси. Отпусна се назад и затвори очи. Не ги отвори, докато не чу вратата да се отваря и Кристофър Мърфи да съобщава, че е свободна да си върви.