Джой Филдинг
Вече я виждаш (22)

22.

Чак към единайсет часа Марси успя да стигне до центъра на града. Беше изтощена, дрехите й воняха от разлятата бира, на ръкава й имаше кърваво петно, за което се съмняваше, че ще се изпере, краката я боляха, а главата още повече. Какво, по дяволите, ми става, смъмри сама себе си тя, махна едно парченце стъкло от счупената бутилка, оплело се в сребърните нишки на пуловера й и го хвърли на земята. Дали полицаят го е забелязал, запита се. Вероятно не, реши тутакси. Ако беше го видял, никога нямаше да я пусне да си върви.

— Кога станах толкова глупава? — попита на глас.

Винаги си била наивна, чу Джудит да казва.

— Не съм аз тази, която се е женила пет пъти — напомни й Марси. После: — Страхотно. Сега пък сама си говоря. — Тя поклати глава. Надминава дори и това да си говоря с полицията, помисли си, благодарна, че вече не е в патрулката и още по-благодарна, задето той не я бе замъкнал в управлението за допълнителни разпити. Какво й ставаше на ирландската полиция, все пак? Нямаха ли си друга работа, та преследваха невинни туристи?

Добре де, може би не чак толкова невинни. Пък и младият полицай изглеждаше искрено загрижен за нейното добро. Внимателно я бе попитал дали има някакъв проблем. Дали не е наранена? Дали не са я закачали? Защо се скиташе по улиците на Корк сама по тъмно и в дъжда? Колко точно алкохол е консумирала?

Беше я накарал да седи на предната седалка на колата му почти цял час и си говориха любезно, докато дъждът продължаваше да се излива, учтиво я бе попитал може ли да види паспорта й и подробно го бе разгледал, докато обясняваше, че имал братовчед в Хамилтън, на име Долтън О’Мали и дали случайно тя не го познава?

Марси обясни, че Хамилтън се намира на приблизително един час път с кола от Торонто и не, не познава братовчед му, макар да била сигурна, че той е много мил човек и би ли могла, моля, да си тръгва вече? Дъждът бе понамалял, тя бе поизтрезняла и нямаше търпение да се върне в хотела.

— Кой хотел? — поинтересува се той.

— „Хейфилд Мейнър“.

— Хубав хотел — отбеляза полицаят, видимо впечатлен. — Ще ви закарам дотам. — Само че няколко секунди след като включи двигателя, му се обадиха за подозрение за взлом в района.

— Вървете — каза му Марси, сякаш й бе искал разрешение. — Аз ще се оправя.

Той продължаваше да се колебае.

— Ще се върнете ли направо в хотела?

— Бог ми е свидетел — отговори тя, а веднага щом той си тръгна: — Дявол да го вземе. — Сви рамене. — Е, светотатствам — каза, докато го гледаше как се отдалечава. После, с бебешки стъпки, набивайки пети в земята, тя приближи стръмния хълм „Св. Патрик“. На слизане чувстваше напрежение в задната част на прасците си и си спомни думите на екскурзовода: „Американците казват, че се конкурирал с улиците на Сан Франциско“.

— Прави са — каза тя сега и в същия миг се подхлъзна на едно влажно парче бетон, залитна напред и размаха инстинктивно ръце, за да не падне по лице. Продължи да върви със същата стойка, повдигнала треперещи ръце, сякаш ходеше по опънато въже. И може би е така, помисли си, когато видя моста „Св. Патрик“ наблизо. Продължи решително напред с мисълта, че никога в живота си не е била толкова щастлива да види някакъв си проклет мост.

Джудит някога се боеше от мостове, припомни си внезапно. В продължение на години сестра й отказваше да кара по тях, вследствие на което, да стигне до дадено място се оказваше трудно начинание, отнемащо доста време. Не можеше да си спомни кога и дали този проблем бе изчезнал. За късмет на Джудит, в Торонто нямаше толкова много мостове.

„Гроганс хаус“ бе само на няколко пресечки и Марси трябваше да се пребори с почти неустоимото желание да се отправи натам, но все пак продължи по улица „Св. Патрик“ към „Корн маркет“. Какви ги върша пък сега, запита се тя. Наистина съм луда.

Луда кучка — още чуваше виковете на Кийран някъде зад себе си.

Това е лудост, обади се след него и Джудит. Не можеш да продължаваш да си причиняваш това. Трябва да приемеш реалността.

— Това е твоята реалност, не моята — възрази Марси.

Реалността е, че Девън е мъртва.

— Не е доказан факт.

Напротив, не отстъпваше Джудит. Доказан е.

Джудит през цялото време бе твърдо убедена, че Девън се е самоубила. Дали затова Марси не й показа писмото?

— Изследванията показват, че самоубийствата се предават в семействата и ако има едно, възможно е и следващо — разсъждаваше Питър, повтаряйки казаното от психиатъра, който бе посетила по негово настояване.

— Мислиш, че само защото майка ми се самоуби, това означава, че и дъщеря ни е направила същото?

— Закарала е кануто насред проклетия залив насред гадния октомври. Не е носила спасителна жилетка. Беше депресирана…

— Беше по-щастлива от месеци наред. Дори ти отбеляза, че изглежда по-спокойна, по-омиротворена…

— Изследванията показват, че хората, които са решили да сложат край на живота си, често са по-щастливи в дните непосредствено преди самоубийството — настояваше той.

— Винаги ли си бил такъв надут задник? — бе презрителният отговор на Марси.

Защо не бе показала писмото на Питър?

Тогава отговорът й беше, че то бе адресирано до нея и единствено до нея. „МАМА“ бе написала Девън най-отгоре. Но през цялото време знаеше, че това бе лъжа. Питър й бе съпруг. Заслужаваше да знае какво е написала Девън. Скриването на писмото бе последният гвоздей в ковчега на техния брак.

— Моя е вината, че той избяга с тъпата треньорка по голф — каза тя сега и внезапното разкритие я накара да се закове на място.

Не ставай смешна, чу сестра си да казва. Гласът й се разнесе откъм голия манекен на витрината на близкия магазин за дрехи. Никой не го е накарал насила да завърже авантюра.

— Аз го изолирах.

Чудо голямо. Престани да търсиш оправдания. Ти беше права още първия път — той е надут задник.

— От което вината ми не става по-малка.

О, я стига. Всичко вечно е по твоя вина. Извинявай, но мисля, че предпочитам лудата пред мъченицата.

— Извинете — повтори гласът.

— Какво? — Марси се обърна и видя двама тийнейджъри, облечени изцяло в черно. Вратът на момчето бе покрит с татуировки, които стигаха до косата във формата на гребен, а по бледата кожа на приятелката му се мъдреха разнообразни пиърсинги. Устите и на двамата се движеха интензивно, дъвчейки дъвки така, сякаш животът им зависеше от това.

— Ще влизате ли или какво? — попита момичето, премествайки тежестта на тялото си от единия крак на другия. На Марси й направи впечатление, че мрежестите й чорапогащи имаха дупки и на двете колене.

— Какво?

— Задръствате стълбището — обясни момчето.

— О, съжалявам. — Марси се отдръпна. Едва тогава забеляза металната табела с ръчно изписания надпис „Мълкахи“ и черната стрелка, сочеща към земята.

Вратата на подземието се отвори, за да пропусне младата двойка. На улицата се изля вълна от силна рап музика, която принуди Марси да отстъпи крачка назад, сякаш я бяха блъснали. От вратата изригна цигарен дим като от фурна и по стълбите се разнесе и подразни ноздрите на Марси непогрешимият мирис на марихуана. Колко нощи Девън се бе прибирала вкъщи със същия болезнено сладък мирис, носещ се от дрехите й?

Тук ли е, питаше се Марси. Дали точно в този момент дъщеря й не беше някъде в тъмното задимено подземие, подръпва от грубо свити на ръка цигари, върти се в убийствения безмилостен хип-хоп ритъм, припява на висок глас немелодичната песен и крещи омерзителни рими към усойните безучастни стени? Дали не се притискаше в обятията на нов любовник, търкайки многообещаващо бедра в неговите, с поглед, прикован във вратата, очаквайки… гледайки…?

Е, здравей, мамо. Защо се забави толкова?

Мястото бе точно от типа, към който Девън би била привлечена, мислеше си Марси, когато вратата отново се отвори и нова обилна и шумна вълна я връхлетя, наситена със сладникав дим. И какво още чакам, запита се тя, тръгна надолу по стълбите и едва не се сблъска с една млада жена със синя коса, която се препъваше нагоре. Очите й трескаво се мятаха в търсене на място, където да повърне.

Тежката стоманена врата се отвори точно когато Марси се пресягаше към нея и пропусна двама мършави млади грубияни, чиито дълги коси бяха полепнали от пот по главите.

— Теса, краво такава — изкрещя единият, — няма пак да повръщаш, нали?

— Извинете — каза Марси под звуците на яростното повръщане на Теса. Тя бързо се промъкна между момчетата и влезе в тъмното пулсиращо помещение.

Трябваха й няколко секунди, за да адаптира зрението си към почти абсолютния мрак и още малко, за да спрат да я стягат гърдите и да почне да диша. Сигурно имаше поне сто човека, натъпкани в пространство най-много за четирийсет. В далечния ъгъл диджей с вид на вампир примесваше записи, комбинирайки рок и хип-хоп, рап и „Ролинг стоунс“. Навсякъде хора танцуваха под звуците на безмилостния ритъм. Други просто подскачаха на място, сякаш бяха обхванати от епилептични конвулсии. Няколко момичета танцуваха с други момичета, а приятелите им момчета ги насърчаваха отстрани, полюшвайки се спазматично, докато си предаваха един джойнт от ръка на ръка. Всички се хилеха и издишваха дим, който се надигаше и образуваше отровни облаци около главата на Марси, заплашвайки напълно да прекъсне достъпа й на въздух.

И тогава ги видя. Стояха облегнати на задната стена, лицата им едва се забелязваха над дивашки поклащащите се глави, а телата им бяха така притиснати едно в друго, че плътта им сякаш бе съединена. Момчето шепнеше нещо в ухото на момичето, то се кискаше, притиснало уста с опакото на дланта си, мъчейки се да сдържи смеха си. Очите й срамежливо се вдигаха към неговите, после бързо се насочваха отново към пода.

Марси усети пулса си да се ускорява. Тя тръгна покрай стената, чувствайки се като рак, докато се приближаваше странично с наведена глава, стараейки се да не привлича към себе си излишно внимание. Беше почти стигнала до тях, когато една ръка я хвана за рамото.

— Извинете — грубо изрече мъжки глас, — но къде си мислите, че отивате?

Марси се обърна неохотно към властния глас, молейки се да не е отново някой полицай. Внимаваше да държи брадичката си наведена, очите сведени, гласа тих. Дори и от тази смирена поза забеляза, че мъжът бе здравеняк, с мускулести широки гърди под черната тениска, с бицепси като речни камъни.

— Съжалявам, аз…

— Входът е десет евро — съобщи той и протегна напред огромната си потна длан.

Марси бързо бръкна в чантата си и пусна в ръката му десет евро. Той чевръсто й лепна печат на опакото на дланта и изчезна в тълпата. Тя се огледа смутено, питайки се дали някой бе забелязал сцената. Осъзна, че е поне две десетилетия по-стара от всички останали. Беше ли обърнал внимание някой?

Престори се, че си приглажда косата, докато всъщност прикриваше лице с ръце, вдигна очи и затаи дъх. Моля те, нека са още там, помоли се тя, почти боейки се да погледне. Ако спречкването бе издало присъствието й, ако я бяха познали и тутакси изчезнали…

— Моля те — прошепна, думите се отрониха от устата й и се търкулнаха към пода.

Не бяха помръднали.

Слава богу, помисли си Марси и се премести по-близо.

— Казвам, какво мислиш за всичко това? — чу момчето да вика към събеседничката си.

Марси изведнъж почувства благодарност към шумната тълпа, понеже така момчето трябваше да крещи, за да бъде чуто. Нужно бе само да се приближи още малко, за да подслушва, без да я забележат.

— Никога не съм виждала нещо подобно — провикна се в отговор момичето.

— Няма ли такива места в Гленгариф?

— В Гленгариф няма нищо.

След няколко секунди момчето продължи:

— Е, Шанън, доволна ли си, че дойде?

— Знаеш, че съм.

— Зная, че аз съм доволен — каза Джакс.

Шанън наведе глава и дългата й медноруса коса покри тънкия нос. Джакс тутакси вдигна ръка и втъкна косата й зад ухото. Златната обица на Марси проблесна към нея в тъмното.

Тя ахна и прикри уста с ръка, за да не бъде чута. Значи в крайна сметка е бил Джакс, той е нахлул в хотелската й стая. Защо? Кражбата на обиците трябва да е дошла впоследствие, възможност, която не е искал да пропусне. Какво ли друго се е надявал да намери? Снимките? Писмото на Девън? Или пък погромът в стаята й е бил предупреждение, начин да й се внуши да отстъпи, да напусне града, да остави дъщеря си на мира?

— Мислех, че Одри ще се присъедини към нас — чу Шанън да казва.

— Предполагам, че е решила друго. Разочарована ли си?

Шанън се изкиска.

— Не. А ти?

— Не. Няк’си се радвам, всъщност.

Марси почувства как очите й почнаха да парят от сълзи. Одри е трябвало да бъде тук, но е решила друго. Отново бе дошла съвсем близо, само за да претърпи нов провал.

Дали все още имаше някакъв шанс дъщеря й все пак да дойде?

— Мислиш ли, че си има гадже? — попита Шанън.

— Одри винаги си има гадже — кратко отговори Джакс.

— Знаеш ли кой е?

— М-не. Не говори много за него. Мисля, че е по-възрастен.

— По-възрастен? На възрастта на господин О’Конър ли имаш предвид?

— Не знам. Само повтаря колко бил зрял, таквиз лайна. Всеки случай, на кой му пука? Ти си тук. За мен само т’ва има значение.

Дори и в тъмното Марси можеше да види как Шанън се изчервява.

— Голям късмет, че се обади сега — каза Шанън.

— Да-м, аз съм си едно късметлийско копеле.

— Искам да кажа, късмет, че се обади днес. Утре щеш’ да ме изтървеш.

— Някъде ли ш’е ходиш, значи?

— В Кинсейл за няколко дни. Госпожа О’Конър има леля, дето не е добре.

— К’во й е?

— Рак.

— Дядо ми умря от рак.

— И моят. Много е тъжно наистина.

— И кога ще се върнеш?

— В неделя вечер.

— Е, значи не е толкова много.

— Не. Само три дни.

— И все пак, ш’е ми липсваш.

— Няма. Само така говориш.

— Чистата божа истина е. Много те харесвам. Какво — не ми ли вярваш?

Шанън се изкиска.

— Не зная.

— Мислиш ли, че щях да ти дам тези обеци, ако не беше така?

Още един неволен хлип се изтръгна от устните на Марси. Джакс моментално извърна глава в нейната посока. Възможно ли бе да я е чул, въпреки шума? Марси бързо се извърна и вдигна ръка да прикрие лицето си.

— Почакай за минута — каза Джакс.

— Какво има?

О, мамка му, помисли си Марси и почувства, че той се приближава. Беше ли я видял? Какво щеше да направи? Трябваше да се маха оттам, веднага.

Само че не можеше да помръдне. Беше в капан, като засипана от подвижни пясъци, притисната между десетки потни полюшващи се тела, не си чувстваше краката, дори пръстите не можеше да си помръдне. Усети в гърлото й да се надига писък, когато Джакс се запровира из множеството.

Едва след няколко секунди Марси разбра, че той не се движи към нея. Всъщност бе тръгнал в противоположната посока.

— Джакс, почакай. Къде отиваш? — подвикна след него Шанън.

— Веднага се връщам — провикна се той, разбутвайки хората към вратата.

Марси тутакси се запромъква след него през плътната стена от забавляващи се. Пробиваше си път с лакти покрай групички тийнейджърки, настъпваше ботушите на приятелите им — „Хей, я внимавай!“, „К’во си се разбързала, бабо?“ — докато не стигна до вратата и намери спасение в студения нощен въздух. Ушите й пищяха, очите й се стрелкаха нагоре-надолу по улицата.

Къде отиде той, питаше се тя, хукна нагоре по стълбите, но рязко спря, давайки си сметка, че се излага на показ. Дали през цялото време не е кроил този план? Бил е наясно, че тя наблюдава и само е изчаквал удобен момент, залагал й е капан, сигурен, че ще го последва? Нямаше начин да излезе насреща й в помещение, пълно с хора. Не, ако е бил достатъчно умен, че да нахлуе в стаята й в хотела, без никой да го забележи, щеше да е достатъчно умен и да разбере, че трябва да почака, докато я издебне насаме.

Чу го, преди да го види. Гласът му достигна до нея на вълни иззад ъгъла на сградата.

— Казвам ти — говореше той, — тя ей сега каза точно т’ва.

С кого говори, недоумяваше Марси, приближи се на пръсти с наведена глава, прихлупени рамене и прилепено до стената тяло, докато се напрягаше да проумее думите му. Кой друг беше тук?

— Добре, ще ти повторя всичко отначало — каза той и Марси разбра, че говори по телефона. — Ние сме в „Мълкахи“. Тя е като ня’кво скапано извънземно, пули се и се диви, никога невиждала подобно нещо в живота си. Ще кажеш, че е от шибания Марс, мамка му. Да, дадох й обеците. Да, много ги хареса. Точно както ти каза, че ще стане. Така че, вече въртя тъпанарката на пръста си. ’Сичко се движи по плана. Почвам да се чувствам кат’ шибания Джеймс Бонд. Хей, трябваше да я кръстим „Операция бебешка торта“. — Той се ухили. — Както и да е, и баш тогаз тъпата путка ми отрязва квитанцията. Вика, че заминавала за няколко дни. Утре. До шибаната неделя. В шибания Кинсейл. Цялото скапано семейство отива. Май че госпожа О’Конър има болна леля. Шибан рак — присмехулно изрече той.

Млъкна да си поеме дъх и даде на Марси възможност да осмисли чутото. Да, дадох й обеците. Джудит й бе подарила тези обеци за петдесетия рожден ден. Да, много ги хареса. Точно, както ти каза, че ще стане. Кой по-точно е казал, че ще стане така? Почвам да се чувствам кат’ шибания Джеймс Бонд. Хей, трябваше да я кръстим „Операция бебешка торта“. Какво възнамеряваха да правят? Кой още бе замесен? Заминавала за няколко дни… Цялото скапано семейство отива. Какво означаваше това? Дали Девън участваше по някакъв начин? В какво по-точно?

Боже мили. В какво се бе забъркала дъщеря й пък сега?

— Да, зная, че са само три дни, но вече предвкусвам тези пари…

Внезапно телефонът на Марси почна да звъни в чантата й. Мамка му, помисли си тя и трескаво се помъчи да заглуши звука като напъха чантата под пуловера си и я притисна с ръце. Дали Джакс бе чул?

— Я чакай малко — каза той и токовете на ботушите му зачаткаха по паважа. — Стори ми се, че чух нещо.

Марси моментално се пъхна във входа на близкия магазин, където я заля миризма на прясно повръщано. Теса, краво такава, помисли си тя, спомняйки си смеха на приятелите на Теса. Телефонът й продължаваше да звъни, но слава богу, сега звукът бе по-тих. Дали Джакс все пак можеше да го чуе? Щеше ли да я открие? И какво щеше да направи тогава?

Внезапно изригна шум и се разнесе гневния глас на Мик Джагър, който заповядваше на някого да слезе от облаците, смях, кашляне и момичешки глас, извисяващ се над всичко:

— Джакс, там ли си?

— Идвам, скъпа — незабавно отговори той.

Марси чу тежки стъпки надолу по стълбите.

— Притесних се за теб. Всичко наред ли е? — питаше Шанън, когато вратата се затвори зад тях.

Марси веднага извади чантата изпод пуловера си, после и телефона. Той обаче бе престанал да звъни. Тя го хвърли обратно вътре и реши, че най-вероятно е бил Лиъм, за да я провери. Дали да му се обади обратно? И какво да му каже? Че вместо да си стои кротко и да си поръча румсървис, както разумно й бе предложил, тя цяла нощ се хвърляше от една катастрофа в друга? Че докато се правеше на детектив, едва не я изнасилиха? Че е била на косъм да прекара още една нощ в полицейското управление? Че се е натъкнала на Джакс и Шанън в прословут нощен клуб? Че е възможно да е разкрила някакъв нечестив заговор, който може и да включва дъщеря й?

Пазейки главата си от поредната яростна атака на дъжда, тя пое дългия път към хотела.