Джой Филдинг
Вече я виждаш (6)

6.

Първата работа на Марси сутринта бе да се отпише от хотела.

— Виждам, че имате няколко съобщения, които не сте приели — каза й служителят зад рецепцията, докато оправяше сметката си.

— Можете направо да ги изтриете.

— Както желаете. Ако има нещо друго, с което мога да ви помогна…

— Бихте ли ми повикате такси, ако обичате. — Малко след като се бе прибрала в стаята си, Марси бе решила да не наема кола — Линет бе права: Не познаваше пътищата, не бе свикнала да кара от лявата страна на пътя; наистина, щом веднъж пристигнеше, нямаше да има нужда от кола. Нали екскурзоводът ясно бе заявил, че Корк се опознава най-добре пеша?

— Ще намерите такси точно пред главния вход. Имате ли нужда от помощ за багажа?

— Не. Ще се справя. Благодаря.

Отпред чакаше цяла редица таксита. Марси обиколи няколко, докато намери шофьор, който да се съгласи да кара по целия път до Корк, но дори и той настоя да му се плати и за обратния път.

— Добре — съгласи се Марси и се качи на задната седалка. — Просто ме закарайте там колкото е възможно по-бързо. — И то невредима, добави наум, когато водачът включи на скорост и малката кола буквално се изстреля от тротоара.

За късмет, шофьорът се оказа може би единственият човек в Ирландия, който не прояви абсолютно никакво желание да поддържа разговор. Нито пък изпитваше нужда да демонстрира познанията си за ирландската история и фолклор. Предполагам, че никога не е целувал камъка „Бларни“, мина й през ума, докато се мъчеше да се настани удобно на тясната седалка.

Отне им доста, докато се измъкнат от града. Известно време таксито бе затиснато между два огромни багера — „новият национален символ на Ирландия“, бе изсумтял екскурзоводът предишния ден, когато автобусът им се бе озовал в подобно положение — всеки от които носеше тонове пясък и чакъл. Навсякъде кипеше строителство: прокарваха се нови пътища, разширяваха се стари, нови комплекси с жилищни блокове, много от които представляваха високи сиви бетонни кутии, лишени от чар и характер, изместваха очарователни стари къщички. Марси свали прозореца, но побърза отново да го вдигне, понеже от неспирното блъскане на пневматични чукове главата незабавно я заболя.

Щом стигнаха главната магистрала, нещата се подобриха, макар и съвсем слабо. Натовареното движение се надпреварваше с бързо спускащата се мъгла, както и със силен дъжд от време на време, така че пътните условия далеч не можеха да се нарекат идеални. Марси си спомни как някъде бе чела, че Ирландия е втората най-опасна за шофиране страна в Европа. Не можеше да се сети коя бе първата.

— Близо ли сме вече? — попита тя след почти два часа.

Пристигнахме ли вече? — чуваше гласа на Девън като ехо на своя.

— Още около час — отговори шофьорът. — Хората все забравят как да карат в дъжда.

— Но нали вали почти всеки ден?

— Именно — каза той, сякаш това обясняваше всичко. Марси облегна глава назад и затвори очи. — Къде искате да ви оставя? — попита той сякаш в следващия миг.

— Какво? — сепна се тя, погледна часовника си и установи, че е минал един час, през който изглежда бе спала. Погледна навън през размазания от дъждовните капки прозорец и видя град Корк.

— В кой хотел ще отседнете? — попита шофьорът, проправяйки си бавно път през жестокото задръстване в центъра.

Чак сега Марси се сети, че бе забравила да си резервира хотел. Представи си как Линет клати глава и мълчаливо я укорява, задето не бе мислила предварително.

— Всъщност, нямам резервация. Дали случайно не знаете някое хубаво място, което да ми препоръчате?

— Ами, няма да е лесно да се намери. В крайна сметка, разгарът на туристическия сезон е, а и в Корк няма чак толкова много грандхотели.

— Не е нужно да е гранд. Всъщност, предпочитам нещо по-простичко. — По-простичко означаваше по-малък шанс някой да я открие. Не искаше Джудит или Питър да я проследят така лесно, както в Дъблин. Нито пък желаеше Вик Сорвино да пристигне на бял кон да я спасява, колкото и изкусителна да бе тази мисъл. Опитът я бе научил, че не може да разчита на никой мъж за спасение. Нито пък би трябвало. Не би било честно и за двама им.

Марси отвори страничното стъкло, внимавайки вътре да не влезе дъжд. Камбаните на църквата „Св. Ана“ изпращаха началните звуци на „Дани бой“ надолу по хълма и из целия град. Тя се усмихна, гърдите й се изпълниха с вълнение. Нямаше значение къде щеше да отседне. Стига Девън да бе наблизо, можеше да спи и на тротоара, ако се наложеше.

— На „Уестърн“ се намира „Тинанс“ — обади се шофьорът. — Там е с нощувка и закуска и съм чувал, че става, но може и да е съвсем обикновено.

— Обикновено е добре.

Но там всичко беше заето. Както и в следващите шест подобни пансиона, предлагащи нощувка и закуска, наредени един до друг по „Уестърн роуд“. Добре че дъждът най-накрая спря, помисли си Марси, докато влачеше куфара си по предните стъпала на „Дойл Корк Ин“, един от пансионите на същата улица, който още не бе проверила.

— Мога ли да ви помогна с това? — попита един млад мъж, озовал се до нея и готов да вземе куфара й. Беше в края на пубертета и по светлата му кожа имаше белези от варицела в детска възраст. Един особено голям белег се намираше точно между раздалечените му лешникови очи като дупка от куршум. Кичур червеникаворуса коса се извиваше в центъра на челото, а устата му бе пълна до пръсване с огромни зъби.

С подходящи шини това би могло да се оправи, чу Питър да казва.

— Да, благодаря. — Марси последва младежа вътре до рецепцията на миниатюрното фоайе. — Имате ли свободна стая?

— Да, струва ми се.

— Слава богу. Бях почнала да губя надежда.

— О, никога не бива да правите това.

Марси се засмя.

— Няма. Благодаря ви. Това е добър съвет.

— Казвам се Колин Дойл. Майка ми ей сега ще дойде. От Америка ли сте?

— Канада — поясни Марси.

— Наистина ли? Неотдавна имахме гост от Канада. Май се казваше Ранди Съливан. Познавате ли го?

— Не, боя се, че не. — Въздържа се да сподели, че в Канада живеят повече от трийсет и три милиона души. Макар че човек никога не знае. Не беше абсолютно невъзможно да се окаже, че го познава. Със сигурност не беше по-необикновено от това да дойде в Ирландия уж на втори меден месец и да открие дъщерята, която бе отписала като мъртва. — Познавате ли това момиче? — попита Марси, измъкна последната снимка на Девън от чантата си и я показа на Колин.

Той я взе от ръката й и няколко секунди я разглежда с увиснали в основата на носа буйни вежди.

— Не бих казал — заяви накрая.

— Сигурен ли сте? Възможно е да е студентка в университета. Разбрах, че той е доста близо до тук.

— Само малко по-нагоре от следващата пресечка — потвърди той. После добави: — Не. Не я познавам. — Върна й снимката. — Изглежда много тъжна, нали?

Очите на Марси тутакси се наляха със сълзи. Нейна беше вината дъщеря й да изглежда толкова тъжна.

— Извинете, че ви забавих — разнесе се писклив глас и една едра жена с прошарена червеникаворуса коса влезе в тясното фоайе. Очите й бяха в същия лешников нюанс като на сина й, но искряха по-палаво, сякаш току-що бе правила нещо непозволено. — Аз съм Сади Дойл, собственичка на това славно заведение. — Тя размаха пред себе си големи, изненадващо изразителни ръце, с които описа фоайето, всекидневната от лявата си страна и тясното стълбище отдясно, където всички стени бяха покрити с еднакви тапети на крещящи лилави цветя. Марси не можеше да определи дали жената го бе казала закачливо. — Имате ли нещо против да погледна? — попита Сади Дойл и посочи снимката на Девън. — Симпатично момиче. Макар и малко тъжно, нали?

Марси почувства как сърцето й потъва.

— Дъщеря ви ли е?

— Да. Дали случайно не я познавате?

— Боя се, че не. Тя тук в Корк ли е?

— Да. Опитвам се да я намеря.

— Не знаете ли къде е?

Въпросът сякаш я ужили по кожата.

— В известен смисъл изгубихме контакт.

Сади Дойл се усмихна замислено като че ли разбираше, но в очите й остана сянка на укор.

— Ще ми се да бях от полза. — Тя заобиколи зад тезгяха и отвори книгата за регистрации. — Единична стая струва сто и петдесет евро на нощ.

— Чудесно. — Марси не можеше да си спомни обменния курс на еврото и долара, но реши, че ще се тревожи за това по-късно.

— Колко точно ще останете, госпожо…?

— Тагарт. Марси Тагарт. Ще остана няколко дни. Може би седмица. Не съм съвсем сигурна точно колко. — Колкото потрябва, помисли си тя. — Това проблем ли е?

— Абсолютно никакъв. Само попълнете това. — Сади й подаде лист хартия през рецепцията. — Ще ми трябва и паспорта ви, разбира се. Колин ще ви го донесе след няколко часа. Каква кредитна карта ще използвате?

Марси й подаде картата си „Американ експрес“.

— Ще бъдете в стая седем, по стълбите нагоре и вляво. — Сади Дойл подаде на Марси голям, сложно резбован месингов ключ. — Това е една от най-хубавите ни стаи. Мисля, че ще ви е много удобно в нея.

— Благодаря.

— Късмет в намирането на дъщеря ви.

— Благодаря ви — повтори Марси, прибра снимката на Девън в чантата си и последва Колин нагоре по стълбите.

Стаята беше тясна и претрупана с евтини мебели: двойно легло със стара месингова табла, овехтял на вид гардероб и нощно шкафче в комплект с него, още по-вехта тоалетка, с липсващи дръжки на две от трите й чекмеджета, стол с висока облегалка, тапициран с тежък лилав брокат, оръфан по шевовете и разнебитена махагонова масичка под прозорец с леко захабена завеса и изглед право към друг прозорец на горния етаж на съседния пансион. Тапетите на лилави цветя бяха съвсем леко по-бледи от тези в общите помещения, а килимът представляваше уморена смесица от мораво и кафяво. Не по-уморена от мен самата, помисли си Марси, пльосна се върху прекалено мекия матрак на леглото и се взря в отражението си в огледалото без рамка на отсрещната стена.

Красива си, чу Вик да шепне в ухото й.

— Да бе, да — присмя се тя и побутна косата си.

— Извинете, казахте ли нещо? — попита Колин.

— Какво? Не. Казах ли? — Не бе разбрала, че момчето беше все още там. Навярно чака за бакшиш, осъзна тя и взе да рови в чантата си за дребни.

— Всичко наред ли е? — нервно попита той, пристъпвайки от крак на крак.

— Да. Всичко е просто чудесно.

— Приятно прекарване — пожела младежът и удари пищялите си в куфара й, докато се обръщаше към вратата.

— Е, не е чак толкова зле — възкликна Марси, след като той напусна стаята, надявайки се сама себе си да убеди. В края на краищата, тя бе свикнала да се самоубеждава, че нещата са различни от онова, което в действителност бяха. Значи, ако си повтореше достатъчно много пъти, че стаята е красива и всичко е наред, несъмнено накрая щеше да си повярва. — Преструвам се, значи съществувам — прошепна тя, приближи се до прозореца, разтвори прашните дантелени завеси и се взря в прозореца на съседния пансион.

Чак след няколко секунди си даде сметка, че някой друг се взира обратно към нея. Млада жена, осъзна Марси. Млада жена, приблизително с ръста на Девън и същата дълга кестенява коса.

— Девън? — прошепна Марси, а жената се усмихна и стеснително й помаха с ръка. До нея внезапно се озова някакъв мъж, с мятащо се в ръцете му малко дете. Ръчичките на детето се протегнаха към жената, пръстите му се хванаха за врата й, а тя го прегърна и обсипа лицето му с целувки.

Не е Девън, тутакси разбра Марси. Девън никога не бе харесвала особено децата.

— По този въпрос съм на страната на Джудит — бе заявявала неведнъж.

— Трябва да престанеш да си въобразяваш, че всяко момиче, което видиш, е Девън — каза си Марси, отдръпна се от прозореца, вдигна куфара от пода и го метна на леглото. Не всяко момиче, с ръста на Девън — Хубаво момиче с дълга тъмна коса и високи скули, което може би е имало същата походка като Девън и е държало цигарата си по същия начин, бе казал Питър — бе дъщеря й. Трябваше да спре да мисли по този начин или щеше да полудее.

Твърде късно, мина й през ума, докато разопаковаше нещата си. Окачи колкото дрехи можа на четирите закачалки, които намери в миниатюрния гардероб и натъпка останалите под огледалото в шкафа, който имаше вид, сякаш бе взет от Армията на спасението. Банята беше толкова тясна, че когато отвори вратата, тя се удари във ваната. Вътре нямаше нито аптечка, нито рафтче за тоалетните й принадлежности, така че трябваше да нареди разнообразните кремове, които сестра й бе настояла да купи, по ръба на практичната бяла мивка. Не че имаше някаква полза от тях, помисли си тя. Нямаше как да избегне тясното огледало над мивката и се вторачи във фините бръчици, които бяха почнали да се струпват около устата и очите й като нежелана буря.

— Кой те е поканил на това парти? — запита се на глас.

Плисна няколко шепи студена вода на лицето си, после го подсуши с тънката бяла хавлия, окачена на кукичка.

Време ти е за малък лифтинг, чу Джудит да казва.

— Не, благодаря. — Марси отстъпи назад от огледалото и блъсна силно вратата на банята, при което топката на бравата се заби в гърба й като юмрук.

Джудит си бе „направила“ лицето преди около шест години.

— Само малко освежаване — бе заявила тя. — Колкото да не изглеждам толкова уморена.

— Нямаше да изглеждаш уморена, ако беше престанала да тренираш през цялото време.

— Трябва да остана във форма.

— Ти си във великолепна форма.

— Само защото тренирам. Наистина трябва да дойдеш с мен на класа с велоергометрите. Ще ти е от добра полза. И ще извърши чудеса със сексуалния ти живот.

— Нищо му няма на сексуалния ми живот.

— Браво на теб. И все пак, трябва да дойдеш. Както и Девън. Изглежда малко пухкава около хълбоците.

— Какво искаш да кажеш? Девън изглежда страхотно.

— Изглежда пухкава около хълбоците.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как е тя напоследък?

— Чудесно. Накъде биеш?

— Нали не й позволяваш да яде прекалено много вредни неща?

— Тя е тийнейджърка, Джудит. Наистина, имам твърде ограничен контрол над онова, което яде.

— Знаеш колко е важна правилната диета.

— В живота има и нещо повече от сурова риба.

— Никой не твърди обратното.

— И какво точно твърдиш?

— Нищо не твърдя.

— Девън си е добре.

— Разбира се.

— Разбира се — повтори Марси сега, върна се в стаята и натика куфара под леглото — единственото свободно място, което успя да намери. Преоблече се в дънки и чиста блуза, взе си чантата, пое си дълбоко дъх, после още веднъж и напусна стаята.

 

 

Отиде право в кръчмата, където най-напред бе видяла Девън. „Гроганс хаус“ измърмори на глас, премина моста „Св. Патрик“, зави наляво и почувства облекчение, когато пред нея се появи яркият жълт знак с дебелите черни букви. Кръчмата заемаше приземния етаж на двуетажна сграда с бяла хоросанова мазилка и покрив от черни плочи. Две кръгли старомодни декоративни лампи висяха сред купчина малки пъстроцветни флагчета, украсяващи фасадата. Реклами на „Гинес“ и „Биймиш“ бяха гравирани върху стъклото на широката витрина. Марси не си спомняше нито един от тези детайли от предишния следобед. Възможно ли бе да бърка в кое заведение точно е била? Толкова много бяха наоколо.

Тя предпазливо приближи до входната врата и хвърли поглед през рамо на малкото, достатъчно храбри хора, седнали на външната тераса. Трябваше й само секунда да се увери, че Девън не бе сред тях. Един мъж излезе, докато тя влизаше и задържа вратата за нея. Гостоприемното бърборене във вътрешността на помещението тутакси я обгърна.

— Виж ти, виж ти — възкликна някакъв глас над врявата. — Върна се да си допиеш чая, нали?

Марси се насочи право към бара.

— Помниш ли ме? — попита тя красивия мъж от другата страна.

— Никога не забравям хубавите лица.

Почувства се странно поласкана. Ръката й тутакси се навря в косата.

— Надявах се да си тук.

Ако младият мъж остана изненадан от забележката й, не го показа. Зелените му очи искряха, а пълните устни се разтвориха в естествена усмивка.

— В такъв случай, мога ли да направя нещо за теб?

— Имаше едно момиче — каза Марси и бръкна в чантата си за снимката на Девън. — Вчера.

— Ах — изрече той. — Момиче…

— Мисля, че беше това момиче. — Тя побутна снимката през бара. — Познаваш ли я?

Той взе снимката и няколко секунди я разучава, клатейки бавно глава.

— Тя мина отвън и ти махна — настоя Марси, мъчейки се да опресни паметта му.

Усмивката му стана по-широка и той върна снимката в протегнатата й ръка.

— Боя се, че много момичета ми махат.

— Нашият Лиъм си е баш мъжът на дамите — подхвърли една сервитьорка на минаване, понесла поднос с празни халби от бира. — Може ли да хвърля едно око?

— Заповядайте. — Марси подаде снимката на Девън на хубавичката млада жена.

Разпуснатите руси къдрици на сервитьорката паднаха върху снимката.

— Х-м — окуражаващо произнесе тя.

— Познавате ли я?

— Прилича малко на Одри, нали? — обърна се към бармана тя.

— Одри? — едновременно попитаха Марси и Лиъм.

— Да. Сещаш се, момичето, дето идва с онова другото, как му беше името? Тихичката, която работи за семейство О’Конър.

— Не съм сигурен, че се сещам за коя ми говориш — каза Лиъм.

— Разбира се, че се сещаш. Детегледачката. Как се казваше? Шанън, струва ми се.

— О, да. Сега разбирам кого имаш пред вид. — Лиъм погледна още веднъж снимката, взира се в продължение на десет дълги секунди и за втори път поклати глава. — М-не. Няма начин това да е Одри.

— Е, признавам, че е малко по-млада от Одри и не изглежда толкова нахакана…

— Тази снимка е правена преди няколко години — обясни Марси.

— Е, ето значи — каза сервитьорката.

— Значи смятате, че това може да е Одри? — попита Марси, мъчейки се да нагоди езика си към новото име. Девън винаги бе харесвала Одри Хепбърн, напомни си тя.

— Е, не мога да съм сигурна, разбира се. Но е възможно.

Марси прибра обратно снимката в чантата си. Сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— Съжалявам. Нямам представа — отговори Лиъм и насочи вниманието си към един мъж в далечния край на бара.

— Може да пробвате у семейство О’Конър — предложи сервитьорката. — Шанън е тяхната детегледачка. Тя навярно ще може да ви каже къде да намерите Одри.

— Хей, Кели — провикна се един клиент от масата си до стената. — Какво стана с поръчката?

— Веднага идвам.

— Къде да намеря семейство О’Конър? — подвикна след нея Марси.

— Те живеят на „Адълейд роуд“. Не зная точния адрес. Но е най-голямата къща на улицата. Няма да я пропуснете.

Марси бързешком се отправи към вратата.

— Благодаря — подвикна назад тя, докато излизаше, но и Кели, и Лиъм бяха заети с клиенти и не я чуха.