Джой Филдинг
Вече я виждаш (2)

2.

Само след минути се изгуби в лабиринта от улици, извиващи се покрай река Лий. Тесните улички с разнообразните малки специализирани магазини иначе биха се сторили на Марси очарователни по начина, по който Старият свят отстояваше присъствието си в сърцето на оживения нов град, но техният чар бързо отстъпи място на раздразнението.

— Девън! — викаше тя, очите й пронизваха вездесъщите тълпи и се мъчеха да проникнат над черните чадъри, разперени навсякъде наоколо. Двама тийнейджъри крачеха безцелно пред нея, хилеха се и се побутваха по раменете, както правят всички тийнейджъри по света, очевидно нехаещи за капките, сипещи се върху тях.

Едното момче се обърна по посока на гласа й, огледа се разсеяно за няколко секунди и отново насочи вниманието си към своя приятел. Марси не беше нито изненадана, нито обидена от липсата му на интерес. Знаеше, че вече не се намира в обхвата на радара на тийнейджърите, беше виждала същото отнесено изражение по лицата на приятелите на сина си повече пъти, отколкото можеше да запомни. За тях тя съществуваше, ако съществуваше изобщо, само като необходим чифт ръце, които да им направят сандвич на обяд или жив телефонен секретар, който да отнесе спешни съобщения до сина й. Понякога служеше като оправдание — „Не мога да изляза довечера; мама не се чувства добре“. Но по-често като оплакване — „Не мога да изляза довечера; мама е войнствено настроена“.

— Мама, мама, мама — повтори шепнешком Марси, напрягайки се да си спомни как звучеше думата в устата на Девън. Представи си собствената си майка, когато беше млада и пълна с живот. Удиви се как такава проста четирибуквена дума може да означава толкова много, да притежава такава власт, да бъде толкова съдържателна.

— Девън! — извика отново, макар и не толкова силно, колкото първия път, и още веднъж: — Девън — но името едва се отрони от устните й. Обърна се обратно към главния път, очите й се напълниха със сълзи, влажни къдрици полепнаха по челото й. След секунди се озова на натовареното кръстовище на улица „Св. Патрик“ и „Търговски кей“.

Пред нея се издигаше тромавият Търговски център, затворен комплекс, който служеше за главен градски мол. Марси стоеше, вторачена в него и си мислеше, че навярно трябва да влезе, дори само за да се скрие от дъжда, но бе неспособна да помръдне. Дали Девън не бе потърсила убежище вътре? Дали не обикаляше различните магазини в очакване да спре внезапният порой? Дали не си търсеше секси бельо в „Маркс и Спенсър“ или някоя ретро блуза с индийски десен от Лора Ашли? Какво да правя сега, зачуди се Марси и реши да не влиза. Големите молове й вдъхваха безпокойство, дори и в най-добрите й времена.

А сега определено не бе най-доброто й време.

Вместо това се затича по улица „Св. Патрик“, погледът й се мяташе напред-назад в усилие да надникне между дъждовните капки, да разпознае деликатните черти на дъщеря си върху лицето на всяка млада жена, която минаваше забързано. Когато наближи улица „Полс лейн“, чу някакъв екскурзовод да обяснява на купчина мокри нервни туристи, че до неотдавна улицата е била чудесен антикварен център, но буквално всички магазинчета, които са придавали уникалност на мястото, сега били затворени, заради високите наеми и липсата на интерес в младото поколение към по-старите от него неща. В днешния свят, каза той, мърморейки под яркозеления си чадър, всичко се върти около новото.

Улица „Св. Патрик“ се извиваше леко, като срамежлива усмивка, и преминаваше в „Гранд парад“, просторна улица, където магазини и офиси се смесваха с очарователни къщи от осемнайсети век и с останките от старите градски стени.

Марси продължи на юг, очите й обхождаха вече празните пейки в парка „Бишоп Люси“. Тя продължи към „Саут мол“, широка трилентова улица, на която се намираше финансовият център на Корк. Архитектурата в джорджиански стил тук обхващаше като че ли безкрайна поредица от банки, адвокатски кантори и застрахователни компании. Няма начин Девън да е тук, реши Марси. Дъщеря й никога не бе разбирала от официални институции от какъвто и да било вид. С парите се оправяше дори още по-зле.

Марси потръпна като си спомни как веднъж бе обвинила Девън, че е взела четирийсет долара от портмонето й. Такава незначителна сума, а тя бе вдигнала толкова шум. Ще каже човек, че Девън бе откраднала бижутата на короната, за бога, от начина, по който Марси се бе държала.

— Аз ги взех само назаем — упорито твърдеше Девън. — Щях да ги върна.

В отговор Марси бе възразила:

— Не е там работата. Това е въпрос на доверие.

— Искаш да кажеш, че ми нямаш доверие ли?

— Искам да кажа, че не ми харесва, когато взимаш неща, без да питаш.

— Аз ги взех само назаем.

— Без да питаш.

— Съжалявам. Не мислех, че е толкова голяма работа.

— Е, голяма работа е.

— Извиних ти се, нали така? Господи, какъв ти е проблемът?

Какъв ми беше проблемът, питаше се Марси сега. Клепачите й така тежаха от капките дъжд — а дали не бяха сълзи? — че почти не виждаше тротоара пред себе си. Защо от толкова малък случай бе направила такъв голям въпрос? Нима не се случваше на всички тийнейджърки да откраднат пари от портмонетата на майките си? И какво, ако по онова време Девън бе вече на двайсет и една? Все още си беше дете, все още живееше вкъщи, все още под закрилата на майка си.

Закрилата на майка си, мълком се надсмя Марси. Девън беше ли се чувствала защитена в къщата на майка си изобщо?

А Марси в своята?

Всичко, което се случи, бе по моя вина, мълчаливо си внуши тя и в същия миг стъпи на хлъзгав паваж. Строполи се на тротоара като смачкана топка ненужна хартия. Влагата от бетона тутакси се просмука в шлифера и морскосините й панталони, но тя не направи опит да се надигне. Така ми се пада, мислеше си, припомняйки си онзи ужасен следобед, когато полицаите се появиха на вратата, за да й съобщят, че Девън бе мъртва.

Само че тя не беше мъртва.

Беше тук.

Точно тук, изумено осъзна Марси и рязко извърна глава към младата жена, излизаща от двуетажна сива тухлена сграда от другата страна на улицата. Девън не само бе жива, но и бе тук, в Корк. Стоеше право насреща й.

Марси се изправи на крака, без да обръща внимание на загрижения шепот на неколцината минувачи, които бяха спрели да й помогнат да стане. Невиждаща трафика, връхлитащ я от двете страни, тя се втурна през улицата, забравила, че колите се движат в противоположната страна на пътя, не като в Северна Америка, и едва не се блъсна в бързодвижещ се мотор. Шофьорът изпсува с една добра англосаксонска четирибуквена дума, която прогърмя нагоре и надолу по улицата, привличайки вниманието на всички наоколо, в това число и на Девън, чиято глава рязко се извърна по посока на гневната ругатня.

Само че не беше Девън.

Марси мигновено осъзна, че това не бе същата млада жена, която тя преследваше. Това момиче беше поне седем сантиметра по-високо от Девън, която винаги се бе оплаквала, че със своите сто шейсет и два сантиметра е прекалено ниска за съвременната мода.

— Защо е трябвало да взема твоите крака, а не на Джудит? — бе попитала тя Марси обвинително, сякаш подобни неща бяха в нейната власт.

Марси бе проявила съчувствие.

— И на мен винаги ми се е искало да имам нейните крака — отговори в търсене на обща позиция.

— Марси! — чу най-накрая някакъв глас в далечината. Името й прозвуча странно, дори безсмислено в собствените й уши. — Марси Тагарт — чу отново как името й се разширява като сюнгер, придобива тегло, става по-солидно, ако не по-познато. Някой внезапно се озова до нея и докосна ръката й. — Марси, добре ли си?

Тя фокусира мъжко лице. Имаше силен загар, тъмната му коса сивееше по слепоочията. Мило лице, помисли си Марси, което не можеше да се нарече банално, благодарение на двете си неспокойни сини очи. Защо ли не ги бе забелязала по-рано?

— Аз съм Вик Сорвино — каза мъжът, без да сваля длан от ръката й, сякаш се боеше, че тя всяка секунда може да хукне отново.

— Зная кой си — раздразнено каза Марси. — Не съм луда.

— Съжалявам. Не исках да намекна…

— Не съм си изгубила паметта най-внезапно.

— Съжалявам — повтори той. — Просто се разтревожех за теб.

— Защо?

— Ами, начинът, по който тръгна… — Той млъкна и се огледа нагоре-надолу из улицата, сякаш търсеше някого. — Разбирам, че не си я намерила.

— Ти видя ли я? — попита Марси. — Тя върна ли се? — Защо не й бе хрумнало да се върне в кръчмата, вместо да се препъва из многобройните задънени улички, като котка, гонеща безсмислено опашката си?

— Не. Не видях никого — отговори Вик. — Зная само, че в един миг ти седеше до мен, пиеше чай и говореше по телефона, а в следващия вече тичаше надолу по улицата и викаше „Девън“.

— Значи си ме последвал?

— Опитах се, но те изгубих в тълпата, след като премина моста.

— Защо?

— Защо те изгубих ли?

— Защо си ме последвал? — попита Марси.

— Честно казано, наистина не знам. Предполагам, че се притесних. Ти имаше вид, сякаш си видяла призрак.

Марси се втренчи в него. Това ли се бе случило? Дали момичето, което бе видяла, не бе нищо друго, освен привидение, плод на отчаяното й въображение? Очевидно Джудит мислеше така. Дали не беше права?

Нямаше да й е за първи път да преследва духове.

Колко ли пъти през последните двайсет месеца бе спирала непознати на улицата, убедена, че всяко момиче, бегло напомнящо на Девън, бе дъщерята, която тя бе загубила? И всеки път бе толкова сигурна, толкова сигурна, че младата жена на опашката пред касата в магазина, момичето, прегърнало приятеля си на ъгъла на улицата, жената, смееща се с приятелките си в градината на местен ресторант, бе нейното дете.

И всеки път се бе оказвало, че греши.

И този път ли грешеше? Имаше ли някакъв смисъл — изобщо някакъв смисъл — дъщеря й да е тук?

Не беше чак толкова немислима възможност, побърза да увери сама себе си Марси. Колко пъти Девън бе чувала баща си да възхвалява въображаемите достойнства на Ирландия? Най-красивата страна в света, бе заявявал неведнъж той и обещаваше да я заведе там, веднага щом натовареният му график позволеше. Девън боготвореше баща си, затова не бе чак толкова чудно да избере Ирландия като място за своето бягство.

Затова ли всъщност Марси бе дошла тук? Да не би по някакъв начин да се бе досетила, че ще намери Девън?

— Предполагам, че наистина съм видяла дух — каза тя, когато осъзна, че Вик очаква отговор.

— Случва се.

Марси кимна, чудейки се какво ли знае пък той за духовете.

— Трябва да се връщаме в автобуса.

Той я подхвана за лакътя и внимателно я поведе по „Саут мол“ към „Парнел плейс“. Когато видяха притесненото лице на екскурзовода, който крачеше нервно край автобуса, дъждът вече се бе укротил до слабо ръмене.

— Много съжалявам, че закъсняхме — каза Марси, когато екскурзоводът припряно ги упъти да се качват.

— Моля, заемете местата си — подкани ги той и заръча на шофьора да пали.

Марси почувства откритата неприязън на останалите туристи, побутващи я към мястото й, докато автобусът потегляше. Тя загуби равновесие и се наклони напред.

— Внимавай — каза Вик и я сграбчи отзад за шлифера.

Какво прави той тук все още, запита се Марси и се отдръпна от здравата му хватка. Беше прекалено стара за детегледачка, а отдавна не вярваше в рицари с бляскави доспехи. Бляскавите доспехи имаха недостатъка доста бързо да ръждясват, особено в дъжда.

— Ако обичате, бихте ли седнали колкото е възможно по-бързо? — попита екскурзоводът и Марси се промъкна на мястото си в дъното, а Вик се настани до нея. — След няколко минути ще минем през Бларни, който се гордее с един от най-внушителните замъци в цяла Ирландия — съобщи на един дъх той, — макар от него да е останала само една масивна квадратна кула, чиито бойници се издигат на двайсет и пет метра височина или осемдесет и два фута. Камъкът „Бларни“ е вклинен под бойниците. Говори се, че онези, които го целунат, получават дар слово. Подразбира се, че аз съм го целувал много пъти. — Той изчака хихиканията, които чинно последваха. — Замъкът „Бларни“ се гордее също с красива градина и чудесна долчинка край езерото Бларни. Надявам се някой ден да посетите подземията, прокарани направо в скалата в основата на замъка, както и пещерата „Баджър“ за онези от вас, които не страдат от клаустрофобия. За жалост, днес няма да имаме възможност да направим никое от тези неща. — През автобуса премина недоволно ръмжене. Екскурзоводът продължи: — Съжалявам, но аз ви предупредих да не закъснявате. Можете да отнесете оплакванията си до туристическата компания, когато се върнем в Дъблин. Може да ви върнат част от таксата или пък да се договорите за допълнително посещение. Въпреки тълпите посетители, замъкът „Бларни“ си струва екскурзията до там. — Той се вторачи в Марси, сякаш предварително я обвиняваше за бакшишите, които няма да получи. Няколко ядосани глави се извиха в нейната посока.

— Много съжалявам — прошепна тя не на някого конкретно, после се обърна и се вторачи през прозореца, но видя единствено собственото си отражение да се взира към нея. Преди ме смятаха за красива, помисли си и се зачуди кога бе станала толкова стара и уморена. Хората все й повтаряха, че изглежда поне с десет години по-млада и може би по някое време наистина беше така. Преди, каза си Марси. Преди животът й да се промени завинаги. Преди онзи ужасен октомврийски следобед, когато бе видяла полицейска кола да спира пред просторната им къща в Хогс Холоу. Погледът й бе проследил двамата полицаи, които бавно се приближиха по алеята, дъхът й болезнено замря в гърдите при вида на искрящо сините им униформи.

Винаги бе мразила униформите.

— Няма ли да отвориш? — провикна се Питър, когато на вратата се позвъни. Той беше в кабинета и гледаше някакво спортно предаване по телевизията. — Марси — извика отново. — Няма ли да отвориш? Марси? — подвикна пак, когато звънът се повтори и потрети. — Къде си? Защо не отваряш вратата?

— Полицията е — съумя да изхрипти тогава тя, но краката й се бяха превърнали в олово и нямаше сили да ги помръдне. Внезапно отново бе станала на петнайсет години и стоеше до сестра си в кабинета на директорката на училището.

— Полицията ли? — Питър се отправи към антрето и отвори входната врата. — Господа? — произнесе той и думата зловещо увисна във въздуха, докато въвеждаше двамата мъже вътре.

— Вие ли сте доктор Питър Тагарт?

— Аз съм.

— Разбрахме, че притежавате вила до залива „Джорджан“ — каза единият полицай и Марси почувства как цялото й тяло изтръпва. Тя отмести поглед, за да не гледа лицата им. Ако не виждаше лицата им, разсъди безумно, нямаше да се налага и да чува какво бяха дошли да им кажат.

— Да. Така е — отговори Питър. — Дъщеря ни е там с приятелки за уикенда. Защо? Случило ли се е нещо? Да не би отново да е изключила алармата?

— Дъщеря ви Девън Тагарт ли е?

— Да, точно така. Да не се е забъркала в някаква беля?

— Боя се, че е станал инцидент — каза полицаят. — Може би бихте искали да поседнете.

— Може би вие бихте искали да ми кажете какво се е случило.

С крайчеца на окото си Марси забеляза как полицаят кимна, после погледна към пода.

— Съседи са видели дъщеря ви да се качва на кану към десет часа тази сутрин. Водата била доста буйна, а тя не носела спасителна жилетка. Когато осъзнали, че три часа по-късно още не се е върнала, се обадили в полицията. Боя се, че са намерили кануто й преобърнато по средата на залива.

— А Девън? — тихо попита Питър. Кожата на лицето му бе станала пергаментовобяла.

— Все още я издирват.

— Значи не сте я намерили? — с усилие произнесе Марси, без да поглежда към тях.

— Все още не.

— Ами това е добре. Значи, че може да е изплувала до брега.

— Страхувам се, че няма голям шанс — каза полицаят толкова тихо, че гласът му едва се чу. — Кануто е било на километри откъдето и да било.

— Може водата да го е отнесла — упорито настоя Марси.

— Да — призна той. — Предполагам, че е възможно.

— Девън е много силна плувкиня.

— Водата е изключително студена — заяви вторият полицай. — Съмнително е…

— Казахте, че е отишла на вилата с приятелки? — прекъсна го първият и се обърна към Питър.

— Да — отговори той. — Кери и Мишел. Не си спомням фамилиите им — добави безпомощно и погледна към Марси.

Защото никога не се запозна с тях, гневно си помисли Марси. Кога изобщо си си давал труда да запомниш фамилията на който и да било от приятелите на дъщеря си? Винаги си бил толкова дяволски зает с работа или голф. Макар че това май никога не правеше впечатление на Девън.

— Стафорд и Харви — осведоми полицаите тя. — Сигурна съм, че те ще могат да ви кажат къде е Девън.

— Според съседите ви, дъщеря ви е била на вилата сама.

— Това не е възможно. Тя ни каза, че отива там с Кери и Мишел. Защо ще ни лъже?

Защото лъжеше обикновено, запита се Марси сега и избърса една сълза.

— Добре ли си? — тутакси попита Вик, сякаш следеше всяко нейно движение.

Марси не отговори. Облегна се назад и затвори очи, преструвайки се, че спи.

— Знаете ли дали дъщеря ви е била потисната напоследък? — чу единият от полицаите да пита.

— Намеквате, че това не е било инцидент? — каза Питър, избягвайки отговора.

Марси трябваше да стисне длани, за да не го цапне, да извие пръсти, за да не му издере очите. Как смее изобщо да допуска такова нещо, още повече да го казва гласно?

— Трябва да ви попитам: мислите ли, че е възможно дъщеря ви сама да е посегнала на живота си?

— Не, не е възможно — твърдо заяви Марси, изхвърча от стаята и хукна по коридора, преди Питър да възрази. Отвори вратата на стаята на Девън и с един поглед попи всеки детайл.

Бележката бе подпряна на възглавницата.

— Въпреки че не можем да посетим замъка Бларни — говореше сега екскурзоводът, — надявам се, че днешната екскурзия ви е харесала. — Марси отвори очи и видя, че са влезли в Дъблин. — Както несъмнено сте забелязали по време на краткото ни посещение, наистина ви е нужен повече от един ден, за да оцените напълно Корк. Струва си да се посети библиотеката, както и музеят на маслото и галерията „Крофърд“. Не забравяйте и чудесния университет, чийто кампус приютява повече от седемнайсет хиляди студенти от цял свят.

Повече от седемнайсет хиляди студенти от цял свят, мълком повтори Марси, мислейки си колко лесно би било за някого като Девън да се потопи сред тях. Да изчезне.

— Искало ли ти се е някога просто да изчезнеш? — бе я попитала Девън един ден, не много преди преобърнатото й кану да бъде намерено в ледените води на залива Джорджан. — Просто да идеш някъде и да почнеш всичко отначало като някой друг?

— Моля те, не говори така, миличка — бе казала Марси. — Ти си имаш всичко.

Колко глупаво казано, помисли си тя сега. Тя, по-добре от всички хора би трябвало да знае, че да имаш всичко е гаранция за нищо.

Никога не откриха тялото на Девън.

— Това, което видях, беше ти — прошепна полугласно Марси.

— Извинявай, каза ли нещо? — попита Вик.

Марси поклати глава.

— Не — каза тя. Но вътре в нея един глас крещеше: — Не си мъртва, нали, Девън? Ти си тук. Зная, че си тук. И каквото и да ми струва, колкото и време да отнеме, аз ще те намеря.